Епистoларности

The joy of the life

2012-01-31T14:46:00.005+02:00

Шалът му пречеше да диша, вдигнат до самите му очи. Малката глава смешно се отмяташе назад, за да види къде е следващата локва полуразтопен сняг. Под плетената шапка се подаде един любопитен нос, и джуджавия му притежател посочи с миниатюрните си пръсти локвата пред себе си. Усмихнах му се окуражително. Беше достатъчно голяма, за да нагази с див устрем. Но пък гащеризончето, в което свръхгрижовната му баба го беше опаковала, бе направено като че ли да затруднява точно такива щения. Джуджанкото посочи отново локвата и въпросително се извърна към баба си.

Да цопне или да не цопне. Може ли, бабо?

Баба му снизходително улови малката ръчица и посочи друга локва. Разходка из музея на снежнте локви. Гледаш, но не пипаш...

Отминах с тихо съчувствие към дребосъка.

Толкова малък, а вече толкова податлив на разрешение да изрази емоциите си. От страх, че ще му се скарат, ще го накажат. Не заради емоцията, а заради последиците от нея – изцапани обувки и дрехи, а може би някоя и друга „бойна” рана.

Почти чух всичките заповеди, които са му повтаряли, откак е проходил – „Не се качай там, че ще паднеш!”, „Не пипай това, че ще се нараниш!”, „Не цапай в локвите, ще се намокриш!” Толкова много „Не!”-та.

Като стрелички на фунийка, направени от чужди страхове. Забити в детския ентусиазъм, те не предпазват, а инжектират още страх.

Възпитанието в послушание убива радостта от живота.

И както споделих наскоро с много любим човек...

... то не е дреха за обличане.

изображение: оттук

Beyond the line

2012-01-08T11:18:00.005+02:00

„Неуверена линия върху белия лист. Линията на хоризонта, точно така. Но и процепът, през който да проникне чернотата...”

/Ст. Кинг, „Дума Ки”/

А какво прониква отвъд калиграфските сенки на думите?

Дали, когато крещят, всъщност премълчават?

Може би е oт значение единствено честотата, на която си свикнал да ги слушаш.

Смени я, шумът е твърде много.

изображение: интернет

Паноптикум на банални семейни истории

2011-12-23T10:36:00.007+02:00

По простора разкривените скелети на щипките за пране не помръдват. Приличат на странни музикални ноти, замръзнали върху теленото петолиние. Зимното небе белее в тъмното като партитура за самота в ми минор. Кап. Кккап. Кап-кап. Каааап. Каппп. Някаква тъга прокапва като от развален смесител, капе бавно и като че ли мелодично, разлива се, идеално се вписва като акомпанимент.

Всъщност, лее се от страниците на „Рицарят, Дяволът, Смъртта”, която започнах някъде около девет. Стрелките на грозноватата стенна кутия пъплят недоволно към полунощ, заслушвам се в последното прокапване и се чувствам отново в калъфа на инертното живеене в романа на Елена Алексиева.

Роман без пряка реч, но наситен с толкова говорене, движение и най-сетне, с неизменната капеща мелодия. Роман в минало свършено време. И като че ли в минало незабравимо, доколкото насеченият от запетайки наратив бърза да извади всички тайни от живота на неназована семейна двойка. Вади ги без смущение, оглежда ги като стар чеиз от раклата на спомените, дисекцира ги и с нотка на тъга ги складира за читателско потребление. Чувствам се като в живот втора употреба. Но и без това един живот носи в себе си много животи, уверява ме Елена Алексиева с уморения глас на застаряващия частен детектив, наричащ се наблюдател.

Той търгувал с нечии тайни. Откривал неверни жени, похотливи мъже, изчезнали бащи. Трупал в папки доказателства за нещо, което хората всячески се опитвали да опазят, макар че само в техните очи изглеждало като тайна. Тайната била онова, което придавало важност на скучните им, жалки животи. Собствената тайна придавала ценност на съществуването им, и в същото време плащали мило и драго да обезценят нечие друго.

Частният наблюдател се плъзга в минорността на собствения си инертен живот с бездетна агорафобичка, чиято психическа нестабилност го задължава да прекарва живота си сред напрегнато мълчание, чужди тайни и [не]предвидени командировки, в които компенсира липсата на любов със случайни, безлични жени, дащни и препълнени с преумора или скука. Той самият с известно неудоволствие разтоварва спомените си за ранния брак поради банална забежка и още по-банална непредпазливост, нежеланото дете, до което впоследствие ще пише неизпратени писма, воден от чувство за бащинска роля, биологична претенция и съмнения за нея.

В сивия тунел на елементарния му живот без емоции, в които се чувства консервиран, внезапно блясва светлина – появява се дръзка, млада скучаеща бегачка, която си измисля несъществуващ баща за откриване, за да насити с емоции празните си делници.

Сблъсъскът на две тъги ще роди призраците на нови личности. Той – за да смени визията на професор с тази на дяволит рицар, който може всичко, загърбил пистата на остаряването с тази на младостта. И тя – за да се излюпи женската същност от какавидата на скучаещо момиче, което съблазнява застаряващи семейни господа, убедена, че любовта ú се случва с почти приказна прекрасност. Сблъсъкът на две тъги обаче не може да сътвори щастие. Може да сътвори само отлагане на неизбежното, поне до кончината на новите призраци, която ще изцеди още тъга от капчука на баналното ежедневие.

Съблечените спомени в минало [не]завършено витаят между стените на невидим кабинет, пред очите на психоаналитичка, чието присъствие в подлинието на всяка история е просто раздразнен коментар с италически наклон.

Кап. Кккап. Кап-кап. Каааап. Каппп.

Воайор по неволя, затварям и последната страница, която завършва изненадващо (но и всъщност очаквано).

В калъфа на инeртното живеене е неудобно, но толкова познато. Семейната двойка е като всяка друга, чиито мечти са се оказали просто плънка от илюзии, запълнила предизвестена самота. Самота, заселена в плашещата дистанция между хора, които нямат какво да си кажат, привидно доволни от насилените вечерни разходки, неизядените сандвичи с колбас и демонстрациите на съпружеска вярност.

И хем ме натъжи примиренчеството на съзнателно направените избори, хем ме ядоса тяхната предвидимост, баналност и липса на въображение. Определено не са приятна гледка живи хора с мъртви души, седящи в консервите си от криворазбрано чувство за дълг, които жертвено понасят теснотията и я подслаждат от време на време с онова, забраненото. От което после повече горчи.

„Рицарят, Дяволът, Смъртта” е като паноптикум на баналните семейни истории.

Книга за направените и ненаправени избори.

Препоръчвам!

Снимка: личен архив

Гласът на Минотавъра или за физиката на тъгата

2011-12-14T10:53:00.003+02:00

Сигурно всеки носи в себе си синдрома на Ной – онова желание да събираш всичко, което смяташ за важно, за да го затвориш в достатъчно обезопасена кутия с надеждата някой някога да я отвори, и от състарените фрагменти да реконструира в неопределеното настояще нечие почти изличено минало.

„Физика на тъгата” е като кутия със съкровища. Щастлив си, че си я намерил, но и тайничко се промъква съмнението дали не съдържа нещо, изпод чийто капак ще изпълзят потресаващо стряскащи неща, за които не си готов?

Всъщност, кутията е лабиринт. Със стълби към всякакви истории, от които към теб излита летлива мъглица, щом повдигнеш капака - облак от меланхолия, който едновременно ще ти спестява ударите в ръбатите стени на лабиринта, и в същото време ще пропуска само толкова, което е необходимо, за да разбереш. Намираш се в света на минотавър, който просто иска да ти покаже, че не е чудовище. Трябва му само реабилитация, каквато античната история не може да му предложи. Никоя история не може. В самотата на мрачното си битие той иска да го познаваш, преди да си го видял.

Затова е събрал всяка възможна история, от всички възможни времена и ти си просто този, който е събрал смелост да слезе – без нишки, без указания. Той ще те води.

Историите, изчегъртани от безкрайния лабиринт на спомените, за да останат за тези, които има да идват – като читатели, спасители или просто хора от друго време, друга реалност... друг бульон. Хербаризирани открития за след края на света. Те са колкото негови, толкова и нечии, защото емпатичната връзка, подобно нишката на Ариадна, свързва всички ни като възелчета в цялото кълбо. „Аз сме”.

Слизам бавно по стълбите. Невидим прожекционен апарат треперливо холографира образи – разплакано тригодишно момченце, което са изоставили в мелницата; любопитен хлапак на селски панаир; ранен войник в мазето на млада унгарка; Жулиета пред киното, чакаща своя Делон. Късчета минало, толкова близки до собствените ми спомени, дори в дребни подробности. Сякаш слизах в мазето на собствените си преживявания, за да се видя изоставена при баба си, в очакване на седмичните посещения на работещите ми родители; пластмасовите стрелбищни индианци бяха същите, каквито колекционираше брат ми; в Жулиета мярнах нещо от себе си, което на 17 чакаше вездесъщият агент Купър да слезе от екрана...

Слизах и се качвах по коридори без изход, и беше толкова логично да се сменят календарните възрасти, че да бъдеш едновременно на 3, на 6 и на 99. Зад всеки образ в треперливата холограма синееха очертанията на Георги Господинов, такъв, какъвто му се иска да го видиш – едновременно близък и не съвсем, запазващ си правото да се скрие под плаща на митичността на всеки ъгъл. И е той, и не е.

Мисълта му се движи по ръба на реалността, пияна от открития и прозрения, подхлъзва се отвъд, в нищото, и изплува оттам като вой. Почти минотавърски.

Физиката на тъгата пълзи като охлюв по коридорите на бавното остаряване.

„Аз бяхме”.

Не, не... Все още сме.

На Жоро благодаря, че ме преведе през лабиринта и ми позволи да чуя как звучи минотавър, когато е тъжен.

снимка: личен архив

Тя е тук

2011-12-04T15:15:00.013+02:00

Погледът ми се шляе из първите страници на „Нобелистът”. Зеленият и като че накълцан хамелеон на корицата ме беше притеглил като муха, попаднала в полезрението му, макар очите му всъщност са закрити с изрезки от вестник. Изисканият стил на прочетеното гъделичка изкушаващо позадрямалия ми апетит за нова литературна гозбица. Разбира се, ще трябва да почакам, докато собственичката на книгата си я прочете. Оставям творбата на Елена Алексиева между купичките с ядки и чашите с натурален сок. Зеленият хамелеон почти обидено ме изгледа изпод вестникарските изрезки, и притихна върху плота на артистичната масичка от дърво и мрамор, чийто кукленски вид ме караше да се чувствам като на гости на Снежанка.

Елена Алексиева. Бяхме си говорили за нея няколко пъти, но явно омерзението ми от някои нашумели, но безкрайно посредствени бе ге автор(к)и ме караше да изпадам в почти догматичен скепсис. Давах си сметка, че той по-скоро е насочен към хвалебствения патос, който блика фонтанно от всякакви снобеещи фенски гърла поради медийната популярност на лицата от тъй наречената нова българска художествена проза. Някак си в това определение думата „българска” ми седеше помпозно, подозрително, сякаш зад всеки набеден за писател седеше някой събирач на клишета, комплескиран копист или надъхан графоман, решил да получи 15-те си минути слава покрай заразителния пример на други подобни нему.

Никак не ми се четяха писания, които са мъчно определими, на границата между чиклита и психологическите прозрения. Някакво [намерено за достатъчно емоционално] разголване, което е къде лично, къде боднато с литературни фикции. Звучат красиво, с дозировка на депресията и превес на анализираните емоции. Нямам нищо против такова съдържание, което прилича на дисекциране на душевността, само дето оставя у мен усещане за преиграване. За разголване не от желание да се освободиш, да се разбереш, а да направиш евтин стриптийз и да привлечеш публика заради умението си да се разсъбличаш. Омерзението ми се дипли като прекипяло мляко към авторки, които ситуират себе си като някакви въздушни силфиди с ефимерност и качества, които реално не притежават. Образи, в които да се влюбиш, но недостатъчно достоверни, за да предизвикат симпатия. Твърде на показ, за да предизвикат и съчувствие. Твърде дисекцирани. Те са новите интелектуалки, които критикуват пошлостта, но не им достига самокритичност, за да видят собствената си. В накъдрените им като гирлянди редове има подсладен смисъл, но въпреки това нещо не им достига да ме докоснат. Допуснах грубата грешка, че Елена Алексиева е една от тях. И нямах представа в какво гиганстско, в какво огромно, направо галактическо заблуждение съм.

Разбрах го, когато романът ù „Тя е тук” ми беше препоръчан като малка компенсация на „Нобелистът”. Зеленият хамелеон сякаш потръпна доволно и одобрително, когато кафявата книга се озова в чантата ми. А после и в позамръзналите ми пръсти под мръсножълтата светлина, докато се прибирах с тролея от гостито. Същата вечер почти преполових романа, и не усетих кога стрелките на часовника са се преместили на два след полунощ. Явно литературният ми глад намери подходяща храна за засищане. Но какво говоря! Още първите редове приковават. Стилният изказ, красивите метафори и увлекателното повествование ме кара да сравня романа с позабравения вкус на натурален шоколад, който отдавна не си опитвал, но който с всяка страница увеличава апетита ти за още и те кара да преживяваш многократно вкусовите тайни на всяка хапка, въпреки леко горчивият послевкус.

И тръгнах след Филип, фоторепортер от западащ вестник, чиято визия на ранния Брус Уилис някак не се връзваше с мечтата му да пише, вместо да снима. През неговите очи се виждаше една гротескна София, и в същото време някак мъдро анализирана, почувствана, докосната.

В метрото се е самоубила млада студентка. Филип трябва да заснеме местопрестъплението, на което липсват индикации за престъпление – няма нито труп, нито кръв, но въпреки това има презумпция за убийство. Малко след това в живота на Филип ще се появят странни хора, в чиято игра той ще се окаже с неволно отредена роля на съучастник и летописец в едно пътуване от София до Бургас, което прилича повече на бягство в търсене на самоличност(и). Самоубийство без труп и разследване, в което фактите са това, което избереш да бъде факт. Фикция с толкова истински образ, че романът спокойно може да бъде и документален, ако не бяха брилянтните му белетристични одежди.

Бивша съпруга с лековат характер и изнудвачески прийоми, странна сестра на самоубилата се в метрото тайнствена Юлия Ц., компютърен гений с прояден от дрога и приличен на швейцарско сирене мозък, лелеста служителка в забравен от Бога дом за деца с увреждания, деца-джуджета, които отдавна не са деца и мутрести, невидими биячи, изскочили като от среднощен кошмар... Толкова живи и витални образи, многопластови, преплетени... че даже в момента се усещам как каканижа безподобни клишета заради трудността да намеря подходящите думи.

Едно е сигурно - искам още от шоколадовата виртуозност на Елена Алексиева. Дори знам къде ще приютя [зеленият хамелеон от] "Нобелистът" на лавиците ми с книжни съкровища, когато си го закупя - точно до Труман Капоти.

Категорично!

Пренареждане

2011-11-30T11:31:00.003+02:00

Време е за пренареждане. И презареждане...

Кой знае какви неща ще изскочат от гардероба, чекмеджетата и лавиците, които толкова време подминавам с мантрата „може и по-късно”. Само че не може.

Някаква бясна аларма се опитва да ми напомни, че важните неща се обгрижват всекидневно, а не се хербаризират накуп, защото някой-ден-може-да-потрябват.

Знам това, как да не го знам... но вече не върви да си правя оглушки. Сънят излетя демонстративно, а нямах желание да броя овце. Навън нощта примигва в оранжево – чудесно време за инвентаризация на крезовски препълнени пространства.

Оххх. И от радостта може да позаболи. Особено когато е извънмерна и натикана зад толкова ненадеждни ключалки... Трябва да привикна към умерена консумация.

Тази гордост дали ми трябва? Като че ли е станала по-тежка. А си я бях взела за укрепване на самочувствието... Кога ли успя да натежи и да се търкулне отвъд границата на достатъчната си полезност? Мога и без нея... Дали пък да не си отрежа поне парченце? Май по-добре не. Не съм хирург, а санитар по неволя.

Измъквам от долните лавици нещо, което прилича на нежност. Сигурно е пропаднала под тежестта на толкова (не)нужности. Горката, има доста скъсано по нея... как ли изглежда закърпена нежност? Но си ми трябва... само дето съм забравила какво да правя с нея – в грубиянския свят такива одежди са демоде... Е, какво пък, аз обичам ретрото. Само да намеря игла и конец...

А това какво е? Някаква раница по средата... интересно откъде се е взела. Но да, моята си е – толкова е остаряла, че само помръдването в нея ме отказва да надникна... не ми се събуждат приспани страхове. Вярно, поотъняла е... ще ù трябва химическо чистене. Любовта, казват, ликвидира страхове всякакви. Къде ли я сложих? Трябваше да е на най-горната полица, а там, сред някакви позавехнали обичания, се оказа кутията с амбиции и започнати, но недовършени проекти.

Крезовски препълнени пространства ли? По-скоро, клошарски лабиринти. Брррр.

Основното почистване е занимание изморително, особено когато ти е студено.

Ще се стопля, само да пренаредя лавиците...

Пулсът на изтръгнатите сърца

2011-11-14T21:21:00.009+02:00

„.. някои казват, че човек харесва само това, което познава. Но не и аз, може би. И ако харесвам нещо, то е само свободата да виждам на мястото на всичко познато нещо друго. И така, нека уточним: за нас красиво е това, което ни е достатъчно безразлично, за да ни позволи да видим нещо друго на неговото място.”

Тези думи, излезли изпод рижата брада на „роденият вчера” Жакомор, сякаш обясняват защо при Борис Виан нищо не е такова, каквото изглежда. И онагледяват що е то сюрреализъм.

В „Сърца за изтръгване” усещането е като да си стоял твърде дълго пред картина на Диего Ривера. Мазките са груби, твърде релефни, натуралистични, и в същото време преливащи от твърде много поезия.

Там, където обикновено някой би видял китно селце с овчици и кравички, погледът на Виан фиксира странно място с неопределена география, където има своенравно море и причудливи надупчени треви; река, която не мокри и говорящи преживни, които се придвижват на автостоп. Дори времето не се вмества в скучноватите рамки на познатото, а сякаш пулсира в неравен ритъм между странните дни на марюни, юнли, юлиември и декарт, които имат трицифрени дати. Виан е изтръгнал дори сърцето на календарното време, за да го замени със странно тиктакащ механизъм.

Е, в крайна сметка, за Виан топографските топлийки са там, където реши да ги забучи – и това е толкова логично, колкото и хора без фамилни имена в село без име. Като Жакомор, който е... психоаналитик. Той идва отнякъде, отива наникъде и изпитва спешна потребност да се напълни с чувства и емоции. Нелепо чуждее професията му на място, където се озовава по време на тежко раждане на тризнаците Жоел, Ноел и Ситроен /какви имена!/ Никой обаче няма желание да разнищва душата си, докато физически изчезне, за се напълни Жакомор. Дори предложенията му за психоанализа биват схващани като особено непривична покана за секс. Той още не знае, че ще остане в странното село шест години – достатъчно време, за да изтръгне сърцето си и да стане като всички.

Грубоватите, простовати и почти примитивни жители на селото без име са хора, каквито бихте срещнали навсякъде, с тази разлика, че Виан ги е лишил от срам, но ги е преситил с насилие. И с всякакви гадости, щедро ливнати по платното с широк замах: инвалидизирани и престарели старци биват продавани като играчки за перверзни занимания; жребци за разплод се разпъват на кръст по обвинение в разврат; към клисарите, искащи милостиня, обичайното отношение е як плесник; невръстни деца млатят до смърт тежки ковашки чукове, а свещеникът на селото има разбирания за представление, по-достойно за боксов ринг, отколкото за света литургия.

Логиката на битието в „Сърца за изтръгване” е повече от причудлива. Винаги има по някое сърце за изтръгване, сякаш самото наличие на сърцето вече е достатъчно основание за вина, а безсърдечните са всъщност най-щастливите. Те живеят без срам, докато има кой да приема срещу злато всичките им срамове и да вади със зъби от реката полуразложените остатъци от всякакъв позор. Незавидната служба на лодкаря Ла Глоар накрая ще наследи Жакомор – неговото сърце подлежи на изтръгване в свят, в който се общува единствено на плътско ниво и без съвест. Нима днешният не прилича на него? /задавам риторичен отговор/

В света на Виан дори дърветата имат сърца за изтръгване. И трябва да се изтръгнат като превенция срещу всички абсурдни опасности, които майката на тризнаците се опитва до побъркване да предвиди, за да ги предпази. Ретроградната любов на Клемантин в крайна сметка ще ги обрече на живот в метални клетки.

При цялото взиране човек сякаш не може да види нито един положителен протагонист, почитател на здравия разум. Но здрав разум притежават всички, а на Борис Виан той леко скучнее. Сметта на подсъзнателното, изпод което летящото въображение на сюрреалиста може да види красота и собствен смисъл, е по-интересно за него. И особено онова безименно място, където морал и ценности не значат нищо, а социумът се подчинява на своите си нелогични порядки.

Разкрачен пред платното, с палитра между реалността и абсурда, Виан рисува истории, в които между грубите мазки на мъртвешката безчувственост пъпли фосфорната следа на любовта към живота. Такъв си е Виан. Люшкащ се между крайности, дисекциращ най-тъмноскритото, унизителното, извратеното и безсъвестното. Той се забавлява да шокира, докато рисува пред изумения ви взор възмутителни, почти порнографски небивалици. И не е екзистенциалист, дори напротив – ако очаквате проникновено четиво за прекрасността на живота, весело прехвръкващи птички или изпепеляващи любови, осмислили скучноватото битие, „Сърца за изтръгване” не е за вас.

Книгата е по-скоро звучно изплюване върху безгрижната лежерност, логичната философщина и лицемерното благоприличие, с които са изрисувани обикновено литературните персонажи. Но пък, ако обичате странни цапаници, които приличат на недоредени пъзели в стил Диего Ривера, може би това е точно четивото, което ще ви одруса порядъчно представите. Аз лично се възхитих на простотата и многосмислието на кратката повествователна форма, както и на поезията във всеки ред. Разбира се, и на добре премерената доза хумор.

Стилът на Виан, въпреки грубия натурализъм, все пак си е твърде поетичен. Нещо, което рецензентът в изданието от 1981 година е пропуснал да спомене, за сметка на обрисуваната социално-политическа атмосфера на Виановото време.

Апропо, официалната страничка на Борис Виан има доста креативен вид.

А аз ще се доопозная с Виан чрез сборника къси разкази „Човекът-вълк”, който Ламот нeoтдавна ревюира.

ПП. Специални благодарности на Краси Василева, която ме изненада премного приятно и изнамери за мен двете книжки! :))

Снимка: личен архив

Сянката на досието

2011-11-04T12:11:00.010+02:00

Допускам, че мнозина от вас вече са чели тази публикация. Типично в духа на конспиративните теории и с леко соц-привкус.

Мен ме учудват обаче крайностите в потребителското поведение.

Фейсбук е социална мрежа, и с всеки добавен контакт потребителят сам предоставя доброволен достъп до информацията в профила си. Ключовата дума е „доброволен”.

Затова намирам за прекалено истерична тази необходимост да изискваш „досие” за себе си, което всъщност е ненужна справка за всякакъв вид активност - стари постове, харесвания, коментари. Наивно е даже да се вярва, че някой има интерес да превръща толкова незначителна информация в някаква дълбоко компрометираща тайна. Която на всяка цена трябва да си върнете обратно, и то чрез предоставяне на лични данни (?!) на неизвестно кого. Сянката на страховито досие тегне над вас, да му се не види!

Друг е въпросът, че мнозина нямат мяра в споделянето на информация, част от която е конфиденциална – лични данни, документи. Контролът ù в публичното пространство е почти невъзможен, въпреки опциите за ограничения. Даже приятелите, които сте добавили, чрез share-ването или tag-ването (ласкателно, нали?) могат неволно да злоупотребят с ваши снимки или текстове, без да ви питат. И да осигурят достъп до профила ви на напълно непознати хора. Но пък нали сте там, за да станат приятелите на вашите приятели и ваши приятели? Нищо, че някои от тях може и да са гадни типчета с гадни помисли и още по-гадни действия, които само дебнат за какво да се заядат.

От друга страна, всяка държавна институция има правото да администрира лични данни, позовавайки се на ЗЗЛД. Няма гаранции въпреки този закон, че няма да има злоупотреби, но къде ще му излезе краят, ако всички се разтресем от параноя?

Аз например смятам, че в CV-тата, които се изпращат за работа, рождената дата и адрес са напълно излишни данни, както и бащиното ви име. Все пак акцентът е в това какво умеете, нали? Другото са подробности, които могат впоследствие да се уточнят само ако стигнете до интервю. Е, да – искат ви гаранции, че сте сериозен човек, но пък на вас какво ви гарантира, че някой няма да ви тормози по телефона, защото го е халосал хормонът, докато е гледал снимката ви в биографията или тази от профила ви във Фейсбук? Примерно. И гаранциите за конфиденциалност съвсем оклюмват – като измръзнали китки по Димитровден. Така, де.

Но да се върнем на социално-мрежовата истерия. Не виждам особен смисъл в това да правиш опити да се криеш на място, където всички влизат, за да бъдат забелязани, каквото е Фейсбук.

Така че много зависи от потребителската култура, от това какво се споделя и колко. Няма лошо да сте откровени и най-важното – себе си, ако искате да намерите и да ви намерят. Обаче, в случай че нямате какво да криете, нито се срамувате от това, което сте казвали / харесвали, защо да ви пука, ако някой си колекционира и последната запетайка от умотворчествата ви, които сте натраквали?

[След] изборни идеализми

2011-10-27T11:57:00.013+03:00

Аз съм аполитична. Факт.

Е, чета новини на политическа тематика – поне онова, което минава за новина и служи за политиканско предъвкване. Обикновено си го спестявам, защото логиката на реалноста е очевидна за всеки. И въпреки това го има онзи синдром на здравословния наивизъм, който заведе мнозина до избирателните урни миналия уикенд.

Именно наивизъм, и именно здравословен.

Тъкмо заради него в момента мнозина усещат почти физическа болка от емоционални фрустрации, че техния избор не се покрива с изборните резултати. Но дори не са и толкова изненадани, че от кутията е изскочило нещо различно от желаното. То бе очаквано, бе дори подразбиращо се. Просто наивизмът им отнесе някой и друг шамар. Мнозина се бяха надявали, че в крайна сметка това няма да се окажат избори проформа, че гласуването е не само проява на изпълнен граждански дълг, но и посявка за бъдещи светли промени. Блажени са вярващите!

Но иде реч за здравословния наивизъм. Мисля, че всички страдат от него, без изключение.

Гласуващия електорат, защото му писна от еднообразие и поиска поредната смяна на кмет и президент със стаената надежда, че следващите ако не по-малко властово покварени, ще са поне по-комуникативни и нахъсани да градят и друго покрай магистралите. Всички партии обаче искат едно и също, погледнато опростенчески и най-общо, но нито една не може да го постигне сама, независимо колко кресливо убеждава в самсоновските възможности на кандидатите си. А гласуващият електорат много иска да им вярва. Отново и въпреки че "честни избори" си е абсолютен оксиморон, а демократичният елемент в тях въобще е неосезаем, освен като електорално физическо присъствие.

Негласуващите са тотално омерзени от зрелища и илюмионации. Но уви, докато властовата формула е „съперничество” вместо „сътрудничество”, до откат ще им се разиграва едно и също политическо шоу с подчертано вулгарен привкус. И те го знаят, но продължават да стоят далеч от терминал 1 и 2, вкопчени в здравословния си наивизъм, че нещата все пак не са толкова зле. Нали, можело е и пò.

За партийните функционери здравословният наивиизъм е в тоталната убеденост, че винаги ще успяват да катализират изборната активност на електората, като манипулират лостовете за емоционално и финансово въздействие. Въпреки, че тези лостове са достатъчно амортизирани от двадесет годишна употреба, все още вършат работа. Особено спрямо малцинствените електорални единици, които са лесно осигуряеми с онова, което нямат. А го нямат, защото и у тях се подклажда наивизмът, че всички властимащи са загрижени за правата и [божем] интеграцията им.

Близко е до ума, че когато се разбират причините и механизмите, може да се намери разумно решение и правилен подход към проблемите на вътрешната политика. Въпреки всички анализи и дълбокомъдри обяснения, план липсва, политическа воля - също. И след като е отишла незнайно къде способноста за емпатия, май единственото, което остава, е здравословният наивизъм и маркиране с гриф „Идеалист”.

А колкото идеалисти, толкова и идеологии.

Какво следва?

рисунка: Mark A. Hicks

Разкроеният свят на Инид Блайтън

2011-10-13T15:41:00.007+03:00

Банална истина е, че всяка слава си има цена.

Някои обаче са платили твърде висока, а дори не са осъзнали колко. Особено когато бартерът е слава срещу човечност. Такъв е случаят с детската писателка Инид Блайтън, за която поне аз не бях чувала, преди да видя биографичния филм за нея по бившият Холмарк (сега Дива Юнивърсъл). Доста нелицеприятно запознанство, бих казала. Сигурно щях да я харесвам повече, ако бях чела нейни книжчици (нищо, че са детски), преди да науча що за чудовище е била. Но дори да разбирам причините за подобна метаморфоза, ми е трудно да я оправдая. Може би защото количеството приказни измишльотини, замаскирали откровени лъжи, не компенсират личните недостатъци до степен не само да ги извиниш, но и да ги намериш донякъде очарователни. У Инид Блайтън колкото по-шокиращи са емоционалните ù травми, толкова по-голяма е творческата ù продуктивност. При близо 800 детски книги за 40 години, малко е трудно да се предположи що за празна душа носи авторът им, освен ако той сам не разкаже за това.

Англия. Някъде през двайсетте години на миналия век.

Благоприличието и семейните ценности са на особена почит. Затова за едно 12-годишно момиче, което обожава баща си, е адски разтърсващо да научи, че той е изоставил семейството си заради друга жена. Момичето е Инид Блайтън (Хелена Бонъм Картър), бъдещата световноизвестна детска писателка. На 19 години тя решава, че вместо да кърпи чорапи, предпочита да работи като учителка. Всъщност, причината Инид да си събере куфарите и да забрави, че има семейство, е точно в желанието да запази идеализирания спомен за перфектния баща, махнал се уж заради невротична майка и непоносими братя. В следващите години тя ще пише разкази и стихове за собствените им детски лудории, ще тормози издателства, които ги отхвърлят и накрая ще се омъжи за единствения издател, който откликва положително, Хю Полък (Матю Макфейдън).

Но докато се опива от славата и хилядите писма от невръстни почитатели, Инид е тотално неспособна да изгради дълбока връзка със собствените си дъщери. Колкото е по-жестока към тях, толкова по-лицемерно благодушна спрямо децата, които кани в дома си, за да им чете от приказките, да ги черпи с малиново желе и да хвърлят капачки от мляко във въздуха. Инид Блайтън гради репутация и имидж на преуспяла жена, добра съпруга и майка, която е успешен писател, защото разбира от какво имат нужда децата и какъв е вътрешния им свят.

Отвратен от лицемерието на суетната си съпруга, която е неспособна да бъде както майка, така и приятел, Хю Полък търси утеха в чашката. Но истинското спасение за него е началото на Втората световна война, която му дава възможност да загърби за известно време личните си проблеми и да бъде там, където се чувства наистина полезен. Може би се е надявал, че когато войната приключи, ще приключат и проблемите. Нищо такова не става обаче. В отсъствието на съпруга си Инид кани войници, в чиято компания се забавлява да пуши и да пие ликьори с маниера на кабаретна изпълнителка. Флиртува с женен мъж пред очите на собствената му жена, без чувство за приличие и без да си дава сметка за ничии други чувства, освен собствените си. В нейните очи полуглухият, неколкократно по-стар от нея д-р Кенет Уотърс (Денис Лоусън) е точно копие на идеалния баща: мъж с репутация, джентълмен с подчертано елегантно отношение и достатъчно склонен към глуповато обожание. А обожанието е всичко, което Инид иска.

В идеалния свят, който си е разкроила, няма място за неподчинение, за войни, отговорности и братя от миналото. За да го запази, е овладяла до съвършенство емоционалния шантаж, и дотолкова е повярвала в измисления си идеален образ, че всеки, застанал срещу нея, е кривото огледало на собствената ù личност. До края на живота си през 1968, когато умира на 71-годишна възраст след продължителна деменция, Инид Блайтън никога не осъзнава как бягствата ù от действителността са изкопали пропаст и са травмирали емоционално собствените ù деца. В известен смисъл деменцията е нейното спасение от атаките на гузната съвест, в един безпаметен свят, в който завинаги си остава тропащо с крак непораснало дете.

Хелена Бонам Картър е просто великолепна в този филм на Джеймз Хюз. Някак си ù прилягат сложните, объркани емоционално характери, разстроени душевности, etc. От розовите чорапогащи, домашно плетени жилетки до яркото червило и хвърчащите по пишещата машина лакирани нокти, тя е завършена Инид Блайтън, която се подписва с характерните две чертички под буквата д.

Enid (2009) е британска продукция за малкия екран, поради което в българските торент тракери го няма, но пък можете да гледате филма по Diva (бившия Hallmark channel) в неделя, 16 октомври, от 16.00ч. Това му е хубавото на този канал – че покрай слабите бози, повтаря и заслужаващи си гледането нещица. А аз някак си все попадам на тях, когато се сетя да си пусна телевизора.

Трябва по-честичко да го пускам :)

Снимки: оттук и тук

Дъждовни озарения

2011-10-11T14:34:00.010+03:00

В Деня на психичното здраве, да тръгнеш на покупателни разходки в най-големия дъжд, е достатъчно емблематично за психичното ти здраве. Обаче моя дебелократунеста милост нито се отучи от ходене на високи токове, нито пък се научи да избира подходящо за излизане време.

И тъй, Денят на психичното здраве започна с озарение по никое време как да се нарече научното откритие. За дипломното изследване. Озарението беше толкоз внезапно, тъй щото се изправих в леглото като възкръснал мъртвец и не остана време да извикам „Еврика!”. Часовникът обаче си беше увесил мустачестите стрелки къде 04.30, та реших, че след толкова озарително събуждане, откритието може да дочака поне кафето след някой и друг час. И да си прероден Архимед не е лесно.

Обаче, как се заспива след такова халосване, м? И въобще, защо добрите идеи имат навика да изскачат като камък от прашка, вместо да се появяват като добри феи, когато си мислиш за тях? И ето го страничния ефект, който те превръща в безподобно паникьосана истерия. Трябва да отложиш вече насрочена среща, за да преработиш наново бележките си преди поредното принтиране. И без това камарата хартия расте обратнопорционално на нуждата от нея. Следват трескави мейли, събуждане на колежки, и търсене на един определен мобилен номер. Докато накрая се окаже, че го имаш, но халосването е пропуснало да отключи точно тази важна информация.

През две глътки кафе проверяваш за отговор, и накрая решаваш, че докато чакаш, можеш междувременно да потърсиш подарък за рожден ден. Въпреки потопа навън.

Когато имаш компания, лудостта не е толкова очебийна. Освен, разбира се, когато по закона на Мърфи точно в Деня на психичното здраве ще завалят абсурди почти един след друг. Опаричване и олекване с половината в рамките на 30 минути. За телефонни сметки. Обиколка на квартала и порядъчно накиснати крачоли – по възможност, във всеки гьол, за да се открои разнообразието от пръски и мокри форми. Чадърът трябва да се носи от по-високия от вас, за да може да служи за улук и дъждовното многоводие да се излива безпрепятствено върху по-дребния. Освен това на чадърът трябва му се оголи от плата една от спиците и да му заяжда автоматичния механизъм. Така, докато по-високият пазарува назални капки в аптеката, по-дребният почти ще повреди чадъра в опит да го затвори. За финал, когато двама души се заемат да оправят запецнал механизъм, чадърът трябва да излети от ръцете ви като тествана совалка, да прелети няколко стъпала и да се приземи в лехичка с клюмнали мокри китки. За щастие, почти без да убие отдалечаваща се от вас бабичка. Какво облекчение!

А бяхте тръгнали за подарък. Но след няколко порядъчни сметки за телефон, при които сте обсъждали цвета, текстурата, копченцата и ципченцата на потенциалния подарък, накрая се прибирате вкъщи без подаръка, но с коректор за хартия. За лице понеже е нямало. И, за да бъде дъждонапоителната разходка още по-колоритна, на финала трябва да заклещите чадъра с вратата на колата, за да го досчупите съвсем. Какво пък толкоз. Чадър за 20 лева.

Остатъкът от Деня на психичното здраве отбелязвате с нещо топло, под завивките и с книжка. И се нахилвате зверски на спомена за чадъра-совалка, както и на всички локвести премеждия. Най-сетне малко здрав разум!

А, да. Одобриха и откритието.

Еврикааааааааааааа!

снимка: оттук

Вдъхновение

2011-10-06T13:14:00.007+03:00

Скоро намерих в една папка забутани рисунки.

Навяха ми хубави спомени и ме върнаха към мечти за творчески тандем, за бягство от подражателски клишета и детски книжки. Днес Том и Джери, Мики Маус, Спайдърмен и костенурките нинджа биха били далеч по-предпочитани от деца, които отрано се учат да консумират популярното. Семейството вещерчета, което по първоначален замисъл трябваше да бъде тролско, просто не би имало шанс. :)

От малка все си драскам някакви неща, макар че беше спорно дали от мен ще излезе четкодържец или книгописец. Явно съм клоняла към първото, защото още звучи в ушите ми почти отчаяния глас на г-ца Кючукова, която прекъсва урока, за да измъкне от драскащите ми ръце моливите и листа: „Хриско, не бъркай часа по български и литература с час по рисуване!”. А на мен ми беше скучно все да ме дава за пример на петокласниците и да ми драска тетрадките с червени бележки: „Отлично. Без правописни грешки!”. И правех опити за шедьоври току под носа ù, на първия чин. Какво мискинче, а?

Затова пък Абрашева гравитираше около мен с особено старание в часовете по рисуване. Безподобните ми драсканици честичко биваха закарфичвани на таблото, а на мен ми беше тооолкова неудобно от цялото внимание. Кой знае какво пък са виждали в това, което ми се струваше посредствено. Но помня колко горда беше учителката на завършването, когато се сбогувахме с преподавателите. Другите подаваха ръка и ни благославяха със стандартните пожелания за добър път към гимназиалните двери. Но Абрашева ме сграби в мощните си обятия и ме закле: „И да рисуваш!”. Имаше сълзи в очите ù, но това – убедена съм – беше просто от вълнение. Ревливостта беше симптом на превантивната носталгия.

Гимназиалните двери обаче водеха към всякакви паралелки. Ако исках да съм четкодържец или книгописец, трябваше да избирам между художествената и литературната. Не бях сигурна обаче какво точно искам – проблемация! На всичкото отгоре ме изкушаваше и мисълта за бяла престилка и болнични коридори. Спасяването на животи някак надделяваше над творческата суета, и се опитах с един опит да уцеля два избора. Явих се на приемен изпит по биология... и по изобразително изкуство. Дължах го на Абрашева, на онази влага в очите ù.

И ето ме на изпит. С препотени длани и усещане за провал в стомаха. След графитните натюрморти ни предоставиха възможността да си изберем и пресъздадем откъс от приказка. Ами сега? И като текна в главата ми един поток от приказки, едни карети, Пепеляшки, пантофи, принцове, джуджета... ужасон! Реших, че трябва да е нещо като кралски обяд в градина, сиреч - кралят и кралицата изпитват кандидат-принцовете. Да, ама как сега се рисуват принцове и принцеси, при това с акварелни бои? И взех, че направих комбинация от приказки - накрая в цялата цапаница не можеше да се разбере от коя приказка е откъсът, ако изобщо беше откъс.

Ако оценяващите бяха психолози, може би щяха да прозрат, че бях унифицирала баналното и еднотипното. Обаче техническото изпълнение беше... като на Бийн с Майката на Уистлър. Излишно е да казвам, че отнесох някаква тройка и резултатът не беше задоволителен даже да седя в класа по рисуване, камо ли да го завърша. Оттогава намразих акварели и се сбогувах с илюзиите, че от мен може да излезе някой следващ Брьогел. Опитах, г-жо Абрашева.

Не влязох през гимназиалните двери и с биология. Нито с литература. Нахълтах по документи в общия кюп, докато реша какво всъщност искам. Това винаги е трудно, особено когато искаш всичко. :) Но никога повече не хванах молива. До 2006-та. Юни, десети. Беше странно и необичайно. Внезапно ми се дорисуваха тролове. Просто придърпах един лист за принтер и проекциите в главата ми оживяваха на листа. Един лист, втори... И така няколко дни. Получи се серия без особена връзка, без тема, без контекст. Просто забавни човеченца, които отказваха да ми се получат с грозновати фасони, както подобава за тролове. Но бяха плод на вдъхновение, каквото никога повече не ме споходи след последната рисунка.

Сега се питам какво да ги правя. Не ме бива в детските приказки, пък и всяка втора започва с принцове и принцеси. Уви, погребах ги преди много време под солидни пластове разтекъл се акварел. Отскоро на бюрото ми се мъдрят цветни моливи. Много са изкушаващи, но вдъхновението липсва. А тъкмо то е, което прави една рисунка добра.

Другото е просто прекопиране.

снимка: колаж от личния архив

Кучемразци и кучелюбци - вечният спор

2011-10-04T11:32:00.004+03:00

Не съм кучемразка. И съчувствам на пострадалите от кучи зъби.

В някои от аргументите тук има доза истина. Нека я видим, изключвам подвеждащите части в тях. Кучетата не са изнасилвачи, та не виждам логика в релациите на Лонганлон с подобен род човешки престъпления. А, че природозащитниците стигат до абсурди, е отделна тема.

Кучетата са на улицата, защото биват изхвърлени от стопаните си. Или са избягали и съответно ненамерени. Мда, няма откъде другаде да се вземат на улицата, където въобще не им е мястото.
Инстинктите на кучетата са такива – да пазят територията си, защитавайки я с агресия. Животинския инстинкт за опазване на територия е същото, каквото за човека е опазването на дома му. Предполагаемо, но звучи логично.
Кучетата усещат страха. Съществува теорията, че никое животно в природата не е агресивно в смисъла, в който хората го тълкуват. Развита е от изследовател, плувал с бели акули. Днес все повече хора имат такова необичайно хоби – плуването с акули развенчава холивудските митове дотолкова, доколкото доказва теорията за животинската агресия. Предполага се, че тази агресия е от страха на самото животно, когато се почувства застрашено на своя територия. Дори да не е естествената му.

Искам нещо да е ясно - много държа на обективния поглед. Разберете, че не става дума за нечия вина, още по-малко дали тя е на безпризорните кучета или на жертвите на ухапвания. Не е на нито една от страните. Става дума за системна безотговорност, при това наистина човешка, но в институционалния контекст. Защо смятам така?

Липса на зоополиция у нас. Няма кой да следи за изоставени животни, които са потенциална заплаха за населението. Оправданието с други (по-важни) проблеми не е аргумент. Но някой да е поискал да се създаде зоополиция? Не ми се вярва – знайно е отношението към полицията въобще, за да искат данъкоплатците „да хрантутят” и такъв отдел. Е, няма безплатна услуга, но както никой не иска безпризорни кучета, така и смята, че справянето с проблема не е негова работа. Интересно чия е тогава?
Няма отговорни институции в случай на помощ. Към кого се обръщаш, ако имаш проблем с любимеца си, ако не желаеш или вече нямаш възможност да го гледаш в дома си?
По липса на зоополиция, няма и закон срещу жестокостта. Да, отскоро действа такъв, който наказва изперкали агресори, които смятат, че да отрежеш и четирите лапи на куче е голямо геройство. Но няма такъв, който да санкционира безотговорни собственици. Няма и кой да следи дали се спазва норматива.
Няма създадена институция, която да прибира безпризорните кучета. С превантивна цел. Били те улични или избягали домашни любимци. Хората сами си ги търсят (по липса на зоополиция), а уличните превъзходни никой не би осиновил. Стигна се дотам да се създава доброволческа организация в Елин Пелин, където хората са взели нещата в свои ръце, но не с цел да бъдат съвременни д-р Менгелевци.
Няма и етолози. В държавите, където не съществува такъв проблем, всяко куче, което е агресивно, бива преценявано и диагностицирано от такъв специалист по поведение на кучета. Агресивните се приспиват, независимо от порода или елитност, както и тези, които никой не осиновява, за да не са в тежест на бюджета. И никой не смята това за нехуманно.

Всички обаче са съгласни, че мястото на кучетата не е на улицата. Е, защо са там, е обяснимо. Защо не е решен проблемът, още си чака обяснението. Поискайте го от отговорните лица, както и отговор на горните 5 въпроса. Защото ако всеки започне да се справя с проблема индивидуално, току виж същите отговорни лица, които уж радеят за европейски ценности, могат да се позоват внезапно на Закона за жестокост над животните, и саморазправящият се ще го отнесе, макар да има правото да се защити.

Вие имате право на защита, а властта – задължението да ви я осигури. Изискахте ли от нея по някакъв начин да си изпълни задълженията? Сигурна съм, че не. В тази държава всеки търси кого да обвини и с кого да се саморазправи. И колкото емоциите замъгляват разума му, толкова в по-грешна посока си ги излива. Необективно. Без никакъв диалог. Без отправени искания. Далеч по-лесно е разделянето на лагери и джафкането онлайн. Егати комуникацията – явно е за предпочитане да грабнеш една сопа и да тръгнеш да се разправяш с улични кучета, вместо да формулираш искания и да накараш властта да си поеме задължението да те защити. Колко нецивилизовано и първобитно.

В отговор на това сигурно ще ви покажат снимки на нахапаните. Ами, изпратете ги на отговорните лица. Изисквайте от тях да мислят и действат по проблема – това им е работата. Докато кучемразците и кучелюбците спорят, познайте кой се наслаждава на шоуто.

Ако варварщината е решението на всеки проблем у нас, жална ù майка на цивилизацията.

снимка: личен архив /безпризорни кучета в Западен парк, 2010)

Идеален съпруг - що е то?

2011-10-03T12:30:00.010+03:00

Ако ви се гледа нещо ретро, нещо английско, нещо странносмешно, An Ideal Husband (1999) може и да ви хареса. Нужни са обаче три условия: да е събота вечер, да сте по пижама и да пиете чай – нищо, че малко е по английскому необичайно времето за такъв ритуал. След втората глътка вече ще се возите в карета, ще се разхождате сред подрязани чемширови храсти и дори ще възклицавате с височайш акцент.

Определено ще сте раздвоени в симпатиите си между заклетия ерген лорд Горинг (Рупърт Еверет) и идеалния съпруг сър Робърт (Джереми Нортъм).

Артър Горинг е арогантен, несериозен и тотален браконенавистник. Осъмва до третия петел по танцови сбирки, флиртува с всичко, що носи корсет и кринолин, и докарва на баща си киселини с маниера си да избягва сериозните разговори. Цялата му философия се заключва в максимата, че „единствената любов за цял живот е любовта към себе си”. Рупърт Еверет си е английска издънка отвсякъде – може би затова толкова му прилягат ролите на непокорни благородници, макар че специално в "кожата" на лорд Горинг доста преиграваше. Пък и немалко от звездните му колежки го намират за „потресаващо красив”. Е, Рупърт е гей, за тяхно съжаление. Затова пък е изключено Еверет да остане незабелязан, даже в поддържаща роля. Стига толкова лирически отклонения.

Сър Робърт е абсолютната противоположност на лорд Горинг. Освен, че е прясно бракуван, той притежава изразена чувствителност, която на моменти стряскащо извира от очите му. Но зад тънките мустачки и сдържаността на благородната му осанка се крие мрачна тайна. Петно, което му причинява дотам емоционални терзания, че сър Робърт изглежда като перманентно страдащ от хемороиди. Джереми Нортъм е британец от Кеймбридж – това обяснява не много, а обяснява всичко. Сигурно сте го гледали в „Госфорд парк” на Робърт Олтман. Като „идеалният съпруг” Джереми Нортъм е много убедителен, и определено при мен наклони везните на симпатиите в своя полза.

За един джентълмен честта е ако не всичко, то поне най-важното. Чувствителна натура като сър Робърт не може дълго да крие от съпругата си леди Гъртруд (Кейт Бланшет) разяждащото го минало прегрешение. Особено когато то е на път да стане обществено достояние и да го обвие с доживотен позор заради капризите на скучаещата интригантка г-жа Чивли (Джулиан Мур). Червенокосата актриса е толкова брилянтна, че буквално ти се иска да изтриеш самодоволната ù усмивка и да лиснеш ведро вода към порочните пламъци в томителните ù погледи.

Отборът на звездните лейдита се допълва от мис Мейбъл (Мини Драйвър), сестра на леди Гъртруд. Тя тайничко въздиша по лорд Горинг, но го раздава недостъпна лейди, безкомпромисна и духовита. И заплаха за браконенавистните принципи на лорда. Уви, и Драйвър преиграваше невъобразимо, а Бланшет беше толкова незабележима като съпруга, че с успех би могла да бъде икономката или прислужницата. Затова пък много добре ù се удаваха очарователното смущение и пресилените любовни емоции. И въобще, прочутата английска сдържаност напусна всички сърове и лейдита накрая, подобно зъл дух. Но така е то с емоциите на синьокръвните през осемнадесети век. Прочее, филмът е римейк на лентата от 1947 с Полет Годар. И е типично по Оскар Уайлд.

Каква е страховитата тайна на сър Робърт и кой/какъв всъщност е идеалният съпруг, ще разберете, ако си допиете чая в леглото и дочакате края на филма.

колаж: моя милост

Каква е необходимата цена?

2011-10-02T23:05:00.014+03:00

Представете си, че сте семейна двойка от [поне] двадесет години. [Да, наясно съм, че ще е трудно – скоковете в бъдещето са малко по-проблематични, отколкото връщането в миналото, но все пак, опитайте]. Представете си също, че водите спокоен на пръв поглед живот, в който всичо изглежда идилично и непоклатимо – съпругът работи, вие – по неволя или по собствен избор – не. Рутината така здраво е плъзнала по стените на ежедневието ви, че сякаш спите и сънувате. И един ден се събуждате, установявайки, че почти сте забравили какво е това целувка сутрин и кафе в леглото. [Другото ще оставя на въображението ви]. Не стига това, но осъзнавате, че сте започнали да спите в отделни стаи, децата ви вече си слагат подплънки в сутиена, а човекът до вас е просто неузнаваем с тези килограми и непривлекателна физика, която не ви изкушава даже да го прегърнете. Кога се е случило всичко това? На единият му е скучно и пазарува, защото няма какво друго да прави – шопингът наистина е терапия, но не запълва определени празноти. Другият работи нещо, което не харесва, но се чувства като уличен банкомат. Трябва да се сближите отново, но не знаете как. А ако слушате чужди съвети, най-много да отпочнете война а ла семейство Роуз.

Особено ако съветът е: „Щом няма секс, няма да има и пари!”.

Нещо такова се случва в семейство Мèнар.

Жан-Пиèр (Кристиан Клавиè) е мастит шеф на фирма, като не е ясно какво точно купува или продава, но пък парите са достaтъчно, за да живее със съпругата си Одил (Натали Бай) и 16-годишната им дъщеря нашироко и в лукс. Съпругата се поддържа естетически всекидневно, носи маркови дрехи и мъкне шофьора по шопинг нон-стоп, като опразва кредитните карти със скоростта, с която някои пият питиета на екс.

Шофьорът Ришàр (Жерар Ланвèн) има визия на един от ония типчета, които пребиват други типчета в забутани улички по късни доби: много мускули и слаба мозъчна активност. Бивш шампион по джудо, той има много агресия за избиване, обаче е принуден да се опакова в строги, но тесни и неудобни костюми, и да сервилничи пред съпружеското прахосничество и шефската глупост. Приятелката му Каролина (Жералдин Пелà), с която живеят в теснотията на 50кв.м, е безработна бивша юристка с две деца, и е решила сериозно да нагази в литературните дебри.

От денонощното висене пред лаптопа на бъдещата писателка и целодневното шофиране интимния им живот е взел завоя незнайно закъде. Икономското покорство обаче нещо не се удава на Ришàр, и след един разговор по мъжки шефът и шофьора му решават да приложат горния съвет. Идеята, разбира се, може да се роди единствено в глава с два пръста челце. Но познайте какво ще се получи, когато иначе изискан глава на семейство внезапно се превърне в първичен неандерталец, а инструментите за справяне с интимния проблем са инат и взаимни удари под пояса.

Същинско семейство Роуз, френска версия.

Жанр като комедията предполага, че филмът акцентира върху това как не се решават подобен род проблеми с интимността, и всеки кадър ви предупреждава сериозно, макар и с леко намигване: „Не опитвайте това вкъщи!”. Малко е трудно да се предположи, че изисканите французи, издигнали на пиедестал европейските ценности, могат да се държат по толкова отричащ ги начин. Шовинизъм, мачизъм и простащина, които мнозина смятат за екзотичната канава на типично балканския манталитет, тук са развихрени с пълна мяра. Трагикомично е. Краят е объркващ и логичен, колкото рязък завой в насрещното. Смехът не е толкова много, нито ще ви накара да пляскате с длани по седалките на фотьойла [или където там седите, докато гледате].

„Необходимата цена” (Le Prix à Payer, 2007) обаче е много замислящ филм, а и французите винаги са знаели как да поднесат интересен сценарий.

ПП. Добрите филми не се нуждаят от представяне, посредствените не си заслужават дори критиката, затова ми е навик да ви разказвам за странните. Имат си особен чар.

N` est ce pas? :)

снимка: оттук

Магията на киното

2011-09-29T12:57:00.011+03:00

Не мога да кажа в кой точно момент от живота ми магията на киното престана да бъде магия. Може би, когато магьосниците се превърнаха в търгаши.

Сигурна съм, че всеки от вас, когато е можел да минава прав под масата, в някаква степен е искал да стане актьор/актриса – за да може да гърми с реквизитни пищови, да наказва лошите и да героизира себе си. Несъзнателен стремеж към света като по-добро място за живеене, където всичко е безопасно, подредено и със задължителен хепиенд.

По-нататък е абсолютно задължително поне веднъж да се захласнеш в идолопоклонско обожание към неземните очи на холивудско светило. По-важното е, че формираш с това някакъв вкус към начин на живот, в който единственият недостатък е, че е прекалено идеал(истич)ен.

Обаче, киното не е това, което е. Не е Меката на идеалния битиен модус, със замъци на плажа, червени килими и златни статуетки. Всъщност е жестока машина, в която жадните за слава и заслепени от идеализъм старлети и старлетки биват докарвани буквално до ръба на отчаянието. Защото са сключили кофти бартерна сделка, в която цената за луксозния живот и нетрайна популярност е собственото им обезличаване. Тотално обезличаване: пластични операции, изтощителни диети, изцяло нова самоличност, разпъната в шаблонните рамки на понятието „звезда”. С изкуствен блясък, който постоянно трябва да се излъсква, за да останат на пиедестала. И това не е всичко.

В реалния живот мнозина никога нямат възможност да покажат на светло всички самоличности, скрити под повърхността на една-единствена роля, която са избрали да играят. В Холивуд могат да бъдат всички и никои. Едновременно. Почти докато не забравят кои са, но за това си има цяла кохорта психоаналитици, чиято работа е да спасяват залитащите в многораздвоение чрез успокоителни и антидепресанти. Договорът за известност вече не изглежда толкова привлекателен, при толкова висока цена. Играчи на чужди животи, чийто единствен талант е в хамелеонската способност да симулират чувства и емоции. Що за изкуство е това? Хищната машина за филми ще експлоатира празните опаковки на нарочените за звезди, докато не се изхабят. Опаковки, които дори не им принадлежат.

Да, стъпват по червени килими, получават награди за хамелеонство, присъстват в класации за най- най- и са по страниците на световния печат. В същото време лавират между поредния психоаналитик, бракоразводен адвокат и самоинициативното спасение с алкохол и транквиланти. Въобще не е изненадващо, че някои от тях толкова добре реализират драматичните роли – те просто не играят, а визуализират нещастието си. Дори семейните връзки са някаква спасителна илюзия, в която нещо наистина може да им принадлежи. Но дори в личния живот остава съмнението дали не симулират чувства, каквито не изпитват. Толкова пъти на екрана са повтаряли нечии сватбени церемонии, раздели, разводи, че собствените им извън снимачната площадка изглеждат като поредната роля.

„Лошите момчета” са публичен образ на скритите си фрустрации – агресивни, пристрастени, извън релси. На ръба на самоубийство, който понякога прекрачват. Актрисите пък се сетиха, че освен марионетки в пантеона на Изкуството, са също и жени и Холивуд се напълни с деца. Деца, които осмислят болната им суета и кофти бартерните сделки. Децата са това, което ще им остане, след като хищната машина ги изплюе и ги превърне в притежатели единствено на стари кинолаври. Индустрията обаче се грижи да произвежда нови и все по-изкуствено блестящи „звезди”, за да не увяхва привлекателността на капана за наивни идеалисти. И да подсигурява всекиму измислена реалност без послания.

Аз лично се уморих от задъханото бездарие и съвсем ясно усещащата се липса на сценарно въображение. Всичко вече е казано и потретено. Днес, когато нещата са ясни до последната техническа подробност и правенето на филми отдавна не е магическа тайна, стремежът към седмото изкуство вече надали е стремеж към него заради самото изкуство. Повече ми прилича на битка за слава, омерзителна в светлината на все по-скандалните и аморални прийоми, чрез които се демонстрира звездността.

Мда, киното не е това, което беше. Всъщност, дали не е било винаги такова?

Славата и известността май са за хора с много свободно време, които на куртоазен принцип да се възхваляват едни-други пред камера. И всичко това с единствената цел да бъдат обожавани от хора, които разсъждават твърде малко, но затова пък на драго сърце се кланят ниско пред олтара на величието им. Тълпа подражатели, за които копирането е висша форма на стилност. Никого не изненадва днес уеднаквената визия на така наречените „кифли”, които са сложили силикон там, където не му е мястото и се обличат безвкусно като идолите си. Всъщност, може би самите фенове осъзнават цялата повърхностност и безсмислие на звездоманията си, но предпочитат да си затворят очите в опит да запазят магията. Никой не обича да му размазват розовите стъкла и границите на онази реалност, в която сам е избрал да бъде.

Играта, погледната отвътре, не е толкова забавна, колкото изглежда отвън.

А къде изчезна магията?

снимка: Аngela Bacon-Kidwell

Кромоландци

2011-09-20T17:53:00.009+03:00

Задъхано, торнадцето влетя в кухнята. Очите ù блестяха, усмивката беше с размерите на кафеена планация. Петното от черешово сладко на рокличката розовееше някъде до разтупканото сърчице. Сигурно се беше уморила да гони духчета из апартамента и да си говори с котката. В момента, в който ентусиазираните оченца забелязаха сълзящите ми очи, Мая сбръчи нос и зае поза „каничка за чай” с ръчица на кръста.

- Лельо, зацто плацец? – полуучуденото-полуобвиняващо гласче се изстреля към мен и се заби в смутената ми усмивка.

- ЗаЦтото лукът си отмъцтава – влязох в тон. – Не му харесва да му отнемам оръжието...

В четиригодишните очи пробяга съмнение и ме изгледаха с почти лекарска загриженост. Кимнах авторитетно и оставих ножа.

- Не ми вярваш, значи. Добре. А знаеш ли, че...

... дълбоко в подземното царство Кромоландия живеели малки, тантурести и много лилави крòмита. Притежавали тайно оръжие – можели да лютят, когато се ядосат. А те често се ядосвали – великански човечища ги отвличали в Салатения затвор, изскубвайки ги жестоко от царството...

Лилавите шишковци били зиморничави, плътно опаковани в люспести трика. Колкото по-зиморничаво било едно крòми, толкова и по-лилаво. Владетелят на царството - Кромуи XVI–ти, - бил най-лилавият, най-люспест и най-лютивия от тях. Кралят устройвал турнири по лукобой, в които провинили се и отказващи да лютят крòмита бивали подритвани и търкаляни, докато накрая били закопавани в точно определени ями. Трудно можело да се различи кой побеждава и кой печели, защото и победители, и победени горко ронели сълзи, а над Кромоландия се разстилал гъст мирис на лук...

Веднъж престолонаследникът – принц Кромолеон, злобно и червендалесто лукче, - се разхождал важно из градината. Видял групичка кромита, наобиколили едно дребно, но много лилаво лукче. То разправяло някакъв много смешен сън, в който имало летящи кромита с цветовете на дъгата, червеите ходели на два крака и с вестник под мишница, а кралят вместо лукобой, устройвал танцови забави с прелестно изчервяващи се репички.

На Кромолеон това се сторило твърде подигравателно и той се подразнил, че поданикът не почита баща му. Трикото му станало още по-лилаво, той изсумтял и ядно се запътил към кромоландската стража. Наредил да хванат нещастното крòми и да бъде съблечено люспестото му трико.

- Не уважаваш краля! Безобразие! Как можеш да разправяш такива подигравателни небивалици! – пенял се Кромолеон. – Къде се е чуло и видяло летящи кромоландци и ходещи червеи?

- Но това беше просто сън, Ваше величество. Той по никой начин не може да навреди на нашия владетел. Но не мислите ли, че би било красиво, ако имаше танци и мъничко вълшебство?

- Млък! И имаш наглостта да оспорваш кралските забавления! Стража! Отлюспете го!

С всяка свалена люспа крòмито ставало все по-бледолилаво и все по-бяло, докато накрая било наказано да стои три дни в затвора на Кромоландия. Кромолеон скоро забравил за наказания, и когато изминали дните на наказанието, той с ужас установил, че пред него стои пожълтяло, сбръчкано лукче. Без трикото си крòмито било незащитено, не можело да люти и на практика животът му свършил. Предпочитало да бъде отвлечено от великанските човечища за Салатения затвор - така поне, хранейки човечищата, животът му имал много повече смисъл. Кромолеон осъзнал, че е попрекалил, и пожелал да поправи стореното. Наредил на стражите да му върнат люспестото трико, но съсухреното лукче вече нито можело да се побере в тях, нито те имали същия наситен лилав цвят. Тези сухи, червенеещи неща вече не можели да му служат нито за дреха, нито за оръжие.

Престолонаследникът научил две мноо важни неща – че оръжието на кромоландците пази собствения им живот, и че сънищата не могат да нараняват... Хайде да вечеряме.

Мая се размърда на фотьойла, гушна по-здраво плюшената катерица и отсече:

- Лельо, не ицкам кромоланци в салатата!

****

картинката нарисува: моя милост

Непознатият балерино

2011-09-20T13:42:00.012+03:00

При думата „балетист” човек обикновено се присеща за Рудолф Нуреев или Михаил Баришников. В комунистически империи обаче талантът не може да вирее, без да е пристегнат в бандажа на осакатяваща политическа сюжетност. Затова не е странно, че Нуреев е потърсил убежище във Франция, а Баришников е намерил спасението в страната на неограничените възможности. Но сега не иде реч за тях. Иде реч за китайски балетист, за когото не бях чувала, но чиято автобиографична книга можах да видя претворена във филма на Брус Бересфорд.

За китайския балет не бях чувала нищо, още по-малко и името Ли Цуншин. Всъщност, балетното изкуство в Китай е на малко повече от половин век, и както може да се предположи, по съветски тертип танците са в категорията на особено тежките буржоазни грехове, а наказанието за аморалност и разврат Партията наказва доста жестоко. Да си балетист в Китай не е било чак невъзможна мисия, стига да танцуваш в спектакли на соцтематика. Трудно обаче мога да си представя Турандот с пушка и червено знаме в ръка. Но да се върнем на филма на Брус Бересфорд.

Ли Цуншин (Чи Чао) е шестото дете в бедното семество на китайски селяни от дълбоката провинция Шинтао, на което от ранно детство промиват мозъка с партийните комунистически дебилизми на Мао Дзе Дун. Не съвсем по свое желание, Ли е изпратен в Пекин, за да се обучава за балетист и да се учи на дисциплина далеч от семейството си. Партийната власт в лицето на очилати революционери в никакъв случай обаче не може да оцени красотата на балетното изкуство, изяществото на движенията, предаването на чувства и артистизма. Може единствено да ги осакати, като вкарва соцнюанси в танца, от което бръчките по лицето на учителя Чан стават по-дълбоки, а болката в очите му – бездънна. Да види така „дзедунизирано” великото изкуство на Баришников, е жива агония за него, която остава непочувствана от дебелокожите партийни поръчители, опиващи се от пушките, бутафорния революционен реквизит и маниакалния си култ към личността на Мао.

Покрай трудностите с шпагати, мостове и прочие изпитания за възслабата физика на Ли, волята и духа му, изразени чрез танца, не остават незабелязани от опитното око на художествения директор Бен Стивънсън (Брус Грийнууд). След продължителни формалности между пекинската танцова академия и хюстънския балет, Ли е на път да сбъдне мечтата на учителя Чан да достигне по-големи висоти в балетното изкуство. За младежа, чийто кръзогор е бил стесняван от маоистката диктатура, капиталистическа Америка е грандиозно изкушение, от което е предупреден да се пази като котка от куче. За него свободния избор вместо колосани ризи и значки с лика на Мао, да носи тениска с щамповани птици е едва ли не върхът на буржоазната поквара. Първите успехи на Ли на сцената действат на Партията като ужилване от оса и е достатъчна мотивация да протегне контролиращите си пръсти и да го дръпне обратно в заробващата си прегръдка. И то в момент, когато Ли опознава любовта – най-освобождаващото чувство, което не търпи окови и забрани. Може би най-трудно ще е да научи как чрез изкуството да изразява потисканите си поради партийните постулати чувства.

Любовта се оказва и билетът на Ли за престой в Америка, но подобни прояви на инициативност и еднолични решения червената власт не е свикнала да търпи. И Мао отвръща на удара - Ли бива отвлечен в китайското консулство, буквално пред очите на жена си, директор Стивънсън, и адвокат Чарлз Фостър (Кайл Маклоклан). Плесникът на Партията рискува да се превърне в повод за международен скандал в САЩ, и в позор за семейството на Ли в Китай. Следва труден избор – да остане или да се върне, и каква ще е цената за всяко от решенията?

Актьорският състав като цяло е семпъл откъм звездно присъствие, което пък е допринесло за автентичното звучене на историята. Изпълнителят на главната роля Чи Чао има поразителна прилика с „големият балерино” Ли Цуншин. В „Последният танцьор на Мао” (2009) Брус Бересфорд среща отново звездите от сериала „Туин Пийкс” Кайл Маклоклан и Джоан Чен след цели 17 години. Бившият агент Купър демонстрира завидно адвокатско хладнокръвие и класно изпълнение в стил Кари Грант. Джоан Чен като майката на Ли е твърде естествена в ролята си. Драмата е без излишна сълзливост, детайлите от тоталитарния терор са максимално достоверно издържани, но без онази острота, която да извиква у теб желание да освободиш цветиста многопожелателност към залезлия режим, както в „Червената цигулка”(1998) на Франсоа Жерар. Мен лично връщането към спомените за червени знамена и училищни песни в чест на Вожда ми прични неприятни душевни спазми.

Всъщност, лентата е по действителен случай, заснета по спомените на Ли Цуншин, но сякаш имаше нещо, което му липсва на този филм.

Все още се опитвам да разбера какво.

колаж: моя милост

По-добре Enter, отколкото Еxit

2011-09-17T15:23:00.008+03:00

Предполагам, че мнозина от вас са прочели този анализ.

Сякаш всичко, от което се нуждае това поколение, е внимание. И знае как да си го осигури в социалните мрежи. Но въпросът е как да привлечеш и задържиш вниманието на този таргет към други аспекти в реалния живот, освен към виртуалните му себеизяви? Дали е дошло времето за нови жанрови форми и начин на изразяване, за да се получи комуникация? Сигурно.

Формулата е: максимум съдържание в минимум обем.

Ако е вярно, че потреблението определя съзнанието на поколението Е, и формира субкултури, възниква въпросът къде е мястото на културата? Литературата и изкуствата – очевидно е – за да запазят комуникативната връзка с това ново поколение, ще трябва да развият или нова скорост, или да изнамерят нов начин да привличат и задържат вниманието към себе си. В противен случай са обречени да се окажат в прашния килер на забвението. И колкото повече влагат усилия за обвинения в консуматрорство, вместо да влязат в адекватни на промените роли, толкова по-скоро ще се окажат в килера.

На този фон жанрове като романа и разказа в очите на новото поколение са архаични форми, които изискват твърде много време за прочит и перцепция. Логично отвсякъде започват да извират страхове за бъдещето на писаното слово, за функциите на разказването, за съдбата на затворените между кориците жанрове. Промените и повсеместния безинтерес на поколението Е очевидно стресира културата, по чието лице прозира обидата от пренебрежението и бръчките от осъзнато безсилие да въздейства по познатите начини. Разказът, разбиран в най-широк повествователен смисъл, е обяснявал световното развитие, обговарял е ежедневието, а в немалко случаи е заимствал и възпитателни фукнции. Съвременните разказвачи обаче са активни и популяризират такива жанрове, които подсилват чувството на групова принадлежност – а това е от голямо значение за поколението Е, за което говори социологът Иван Кръстев.

Забелязвам например повече активност около хайку-поезията, фото-прозата (Владислав Христов), набралият популярност „възкъс разказ” или short-short story (Брус Холанд Роджърс), както и компилирането на литературни жанрове с визуални ефекти (фестивалът София: Поетики). Самият Роджърс има интересно виждане за късия разказ и ефекта му: „Читателят може да бъде поканен на обиколка из стаите и да претърси килерите. Това е роман. Може да бъде поканен да застане отвън до прозореца и да погледне в една единствена стая. Това е къс разказ. Или може да се наложи читателят да коленичи пред ключалката и да погледне вътре, за да види само толкова, колкото да разбере какво се случва само в една част от стаята. Това е „short-short story”, най-сбитото повествование и това, което изисква най-много от читателите.”

Представяте ли си разкази от 3-4 изречения? Те повече приличат на статус във Фейсбук или Туитър, но пък размазват границата между читател и разказвач. Идеята е наличието на двустранна приятност и максимален обмен на информация. Смс-поезията беше началото – помня едно обаждане от организаторите в НДК, в момент, когато тъкмо се бях върнала от столицата след вълнуваща среща. Канеха ме да присъствам на премиерата на книжка с смс-поезия, в която имаше и мои неща. Беше мило и някак трогателно, но не успях да присъствам. Пък и не си падам особено по подобен род публични изяви :)

Фестът "София: поетики" пък разчита на друга стратегия – да скъси комуникационната дистанция между разказвач и слушател в приятна атмосфера и малко шоу. Георги Господинов представи на тазгодишния фестивал на изкуствата Аполония в Созопол новия си роман „Физика на тъгата” - в суров вид, на почти хвърчащи листа. И смята, че би трябвало да може и така - да не се публикува, а да се чете – авторът да чете ръкописа си на различни места, пред различни хора. Може, разбира се. Макар че аз лично бих предпочела литературата и писаното слово без специални ефекти и с възможност лично да надникна между кориците, без посредничеството на автора. Но поколението Е, което „не се бунтува, а просто не забелязва”, има нужда от светлини и ефекти, за да насочи взора си към изкуството.

Малко е обезпокоителен този интелектуален аутизъм, който трябва да бъде лечим по подобни начини, за да продължи да го има потреблението на култура.

По-добре Enter, вместо Exit.

снимка: оттук

Как се открива Форестър?

2011-09-14T18:05:00.008+03:00

Най-после обемното нещо изпъшка и се кротна под ламинираните корици.

След четири месеца, накъсани от продължителни паузи, изпити, хронично безсъние и еретични книгострасти с други четива. Мярна ми се даже изкусителен мираж как сълзливо помахвам с кърпичка и чаша шардоне подир отлитащите корици на „Хладнокръвно” и „Армиите на нощта”. Сбогом, Капоти и Мейлър! Твърде рано е обаче за сбогуване, пък и не усещам дългоочакваното облекчение от края на дипломната обсесия. Тъкмо защото изобщо не е приключила.

Обемното нещо е просто работно копие, което в ерата на глобалните комуникации ми се изхили със старомодно самодоволство, след като почти ме докара до фалит. Вярно, обичам ретрото, пък и сред хартиените редове са по-видими всякакви таласъмести грешки. Обаче бих предпочела кореспонденция в стил Ан Болейн и Хенри XVIII, вместо да принтирам всеки път новоредактирани копия.

В духа на архаичната ученолюбива традиция, тлъстото работно копие предстои да бъде занесено в нервообразуващия факултет на 15-ти септември, където върху него ще свещенодействат с червен химикал, а после ще се наблюдават пешеходни совалки с неограничена продължителност и нови целулозни преразходи. Операциите в стил д-р Енчев ще извършвам аз, докато бъде преценено, че не са нужни повече прецизни интервенции върху дипломното чудо. Иронията е, че докато защитавам епистоларно тезата как новожурналистическите романи пращят от актуалност в скоростно развиващите се информационни технологии днес, въпросните технологии въобще са изключени като средство за обмен на коригирани текстове. Тъй че почти се телепортирах в 15-ти век, само дето малко не ми достига да се почувствам като маркизата на Пемброук. Сигурно заради нАучните трели, долитащи от хартията.

Мисълта за предстоящите интервенции [след които ме чакат два автореферата и презентация през ноември], спихва мотивацията ми за академичен растеж като балонче от първомайска манифестация. Ласкателно е многоуважаваният от теб научен ръководител да цени някакви твои способности, но за Бога, адски е неприятно да се чувстваш като грижливо подкастрян розов храст в английски двор. Почти като във филма на Гюс Ван Сант може би открих своя Форестър, но явно не мога да си повярвам достатъчно – толкова достатъчно, колкото ми повярва преди време главният асистент по Публицистика и художествена критика, и насред лекциите струпваше пред мен всички писмени работи, за да чуе какво мисля.

Как се критикуват колеги, приятели?

За четири години видях достатъчно хора, уморени от мисълта за писане, преди да са започнали, и други, които смятаха, че въпреки всичките си качества системата просто ще ги насмете като с огромна метла под килима на гилдията, където няма никакво значение какво всъщност казваш, а колко добре умееш да си налягаш парцалите и да следваш политически пристрастни редакционни политики. Хора, на които не им се пише за трупове и не искат да завират микрофони в лицата на други хора. Не искат да уведомяват обществеността с кого си лягат Вреслава и Креслава, но са се примирили с необходимостта да трупат опит по унизителен начин, защото наемът и вечерята им зависят от него.

Как се критикуват безидейни и клиширани писмени работи, половината от които са плод на куртоазия от желание за по-висока оценка, което по-нататък ще се измести от желание за по-високо заплащане? От приятеля се очаква да е солидарен и разбиращ. Критикът обикновено е екзекутор за тънкообидни, неукрепнали самочувствия, но и за твърде надценили се. Най-тежкото наказание всъщност е доживотната посредственост, която изпитва доволство от това, което е, и самомнително отхвърля всяка възможност да се надскочи – чрез [само]критиката. А може би по-страшно е онова некротизирало удоволствие от писането, след което вече е безразлично дали пишеш за крале с езика на лакея, или за лакеи с езика на кралете.

Балансът между качеството на писането и търгуването му е много лична работа. Образованието не служи непременно, за да си намериш високоплатена работа. Служи, за да се научиш да се вслушваш в онова, което иначе не би чул. Но не мисля, че притежавам уменията и инструментариума да бъдa нечий Форестър. Не и докато не си повярвам достатъчно, за да открия себе си.

И да спра да се чувствам като полен - навсякъде и никъде. Нечия и ничия.

Време е за нов завой. :)

Кукли и парцалки

2011-09-04T12:12:00.008+03:00

Изпитвам известна непоносимост към рокли. Всякакви.

Съжалих, че отворих такъв сайт, в който подложих очите си на насилие заради потресната безвкусица oт прозведения на родния шивашкия варваризъм. Дизайнерите им явно са страдали от синдрома на неизживяното детство - остър инфантилизъм. Почти всички рокли бяха в розово-бяло-черно-червената гама, с дантелки и воланчета, с панделки, плисенца и лек клош. Усетих началните симптоми на кожно обриване от всичките тези захаросано-буфанени изгъзици, в които всяка жена би изглеждала по ученически нелепо. Разбирам, че има някакво очарование в съчетанието дете-жена, обаче бива ли всички рокли да са като уголемени модели от гардероба на Алиса?

Цъквам на следващата страница, и с всеки клик обивът става по-осезаем поради очевидната маргиналност – след инфантилните джуфки идеха магистралните тоалети. Впити в телесата парчета плат, които повече подхождаха за поп-фолк сцена, нежели за коктейл с чуждестранни бизнес-партньори. От скрито-порочните изражения на моделски Лолити в инфантилни тоалетчета, страниците забълваха откровено порнографски рокли, прилични повече на колани, върху фотомоделки с пръсти в уста. И нямаше червена точка. Чак да ти се догади от толкова изкривени представи за официално облекло.

Излиза, че жената може да бъде или сладка кукла с [не]порочни мисли, или проститутка. Дама с нежен силует и класна рокля до коляното изобщо не влиза в представите на дизайнерите за жена. Всички ли имат толкова мръсно подсъзнание, или просто представата им за модерност е да превърнат жените във вулгарни креатури? При дългите вечерни рокли пък имаше неумел опит за принцесешки имидж в някакви претруфени тоалети, които една Грейс Кели без съмнение би се срамувала да облече. А може би аз съм просто непоносим гадлозъбел, който нищо не разбира от мода, и комуто е невъзможно да се угоди.

Сигурно изобщо нямаше да шаря из такива страници, но ето на. Очаква ме прием, за който съм отчайващо неподготвена. И докато критично оглеждам гардероба си със спортно-елегантни одеждици, отнякъде долита идиотското рефренче „когато бях овчаааарче, и овците пасяяяях”. Калитка на бала. Хъъъ, хъ. Госпожице редактор, положението е отчайващо, и въобще не е смешно. За шев и кройки няма никакво време, а идеята за нещо под наем окончателно визуализира кожния обрив, тъй като мисълта за микроби по нещо обличано със съмнителна чистота е направо отказваща.

Е, докато ремонтираш осакатени думи и се държиш на положение в конферентни разговори, изобщо не ти се налага да мислиш за дрехи и етикеция. Няма значение дали усмивката ти блести достатъчно колгейтно, и дали косата ти от сутринта не е заела протестна позиция спрямо гребени и четки. Нито дали държиш чашата с шампанско за столчето или дъното. И дали си спомняш любезни фрази на отдавна неупражняван италиански. Мамма миа, каква геджура!

Така. Следва план Б, в който се насилваш да потискаш неудобството си, понеже ти се налага да пробваш у приятелка малка черна рокля. В която най-вероятно няма да се побереш, заради системното пренебрегване на фитнес-зали и още по-системното ти разширяване до размер М. Е, има и план В, който съдържа две решения: изпращаш извинителен мейл, че те е хванал внезапно екзотичен вирус с невъзможно за произнасяне име, или отиваш по дънки и джапанки.

В крайна сметка, ако по ума изпращат, може и никой да не забележи с какво са те посрещнали.

И все пак...

Детишарски размислици

2011-08-29T12:20:00.003+03:00

Като погледнеш ситнеж под 2 години, очите ти виждат сладкобузесто, миловидничко същественце, което изчовърква и последната ти нежност, засилвайки неистово желанието ти да го опазваш от всичко и всеки. Но докато очите ти виждат това, дали умът забравя, че това срещу теб е отделна личност, именно личност, и след като е още безсловесна, не означава непременно и, че е идиот.

Изпитвам вопиющо неудобство край възрастни с такова отношение към малки човеци.

Всичкото това маймунчене срещу детското личице с някаква нелепа мимикрия и кривене с нереализирания потенциал на цирков клоун. И всичко това озвучено от всички възможни анималистични звукове, какъвто саунд вероятно е бил прилаган и спрямо тях на същата възраст. Е, далеч не искам да кажа, че вместо неестествения говор „по бебешки” трябва да му говорят серизоно за кризата с петрола или фискалната политика. Но поне театрото да беше осмислено с прочетена приказка или изиграна историйка. Нищо, че малкият човек все още е твърде малък, за да осмисля.

Не знам дали, ако съм на мястото на малчуганчето, няма да си помисля, че възрастните се видиотяват по направо невъзможен начин. Аз така и не разбрах дали всъщност с цялото това нечленоразделно маймунчене забавляват малкия човек, или се опитват да му изтръгнат някоя усмивка като възнаграждение. А може би просто се опитват да прикрият колко са неподготвени за вербална комуникация? И дори когато децата пораснат, вече не е нужно да се правят на шутове, но комуникацията често отива по дзверовете... или там някъде. И отива, може би защото липсва усилието тя да се поддържа извън задължението, особено от страна на бащите. Ако не са знаели как да общуват, е извинимо, но не е извинимо, че не са пожелали да се научат, защото „те, майките, се оправят по-добре с това”.

Старото поколение бащи се лиготеха с лицеви аномалии а ла мистър Бийн, и тикаха чашата си с бира/ вино/ ракия и прочие ликвор под любопитно протегнатите пръсти на потомъка, за „да си топне”. Сигурно намираха за адски забавно да превръщат малчовците в мини креатура на самите себе си. И когато малчовците порасваха, бащите даже не са забелязвали. Затова изпитвам безкрайно неудобство от лигавата гордост на баби и дядовци, повтарящи подобни практики. Изпитвам отчайваща възмута към непригодността за родителство на съвременни майки и бащи. Особено към майки, димящи с цигарата над детската количка, току над самата главица на любопиткото в нея. И към хора без вътрешна необходимост да се съобразяват с каквото и да е, за които децата са просто някакви неща, които са създали, просто защото светът така си се движи, защото и другите имат, или защото са се оказали семейство по неволя. Малко нагорно ми идват гледките на закачени череши по детски ушета, тикнати между мъничките пръсти цигарени фасове и чаши с алкохол, увековечени на снимки за Фейсбук.

Това е едната страна на нещата. От другата хората се учат на пълноценно общуване, обменят опит чрез блогове, форуми, списания и литература.

Някъде на границата между старото и новото, в опит да се обедини най-доброто от двете, изниква един ключов въпрос – кога си готов да бъдеш родител? Когато го поискаш (защото времето минавало; за да оставиш планово моделирани копия след себе си; защото бабите искали внуци; за да имаш болногледачи на стари години?), или когато имаш възможността да подсигуриш материалните условия и среда? Или когато загърбиш всички страхове?

В крайна сметка, децата не бива да са артикул по поръчка, не бива да са точка от изпълнението на някакъв план. Не бива да са нещо, което вмъкваш между другото или с чийто живот можеш да си позволиш да се разпореждаш без оглед на ситуацията и възможностите си...

Литературни сектанти с рецепти за щастие

2011-08-27T12:15:00.005+03:00

Какво е общото между Паулу Коелю, Хорхе Букай, Ошо, Робин Шарма и Уейн Дайър?

Общото е, че принадлежат към кохортата многогласни повелители на подточкови закони за съвършен живот. Извеждат формули, клишират сентенции за многократна употреба, пишат съвременни Библии с нов прочит на морални постулати. Накратко, изживяват се като спасители на заличило всяка ценност човечество, което няма за каква нова да се улови. Толкова усърдно са се заели с тази мисия, че са почти неотличими символно от кохортата на други месии – религиозните сектанти, обикалящи улиците в спретнати униформи и ранички на гръб. Разликата е само, че първата продава собствените си книги.

Тези съвременни наръчници имат успех. Да се чудиш защо? Да видим – изричат многовековно постулирани истини, изказът им е нестилизиран, опростенчески и без претенция да звучи дълбокомъдро – качества, заради които интелигентните читатели ги заклеймяват като повърхностни, жалки опити за притчов копи-пейст. Затова пък звучат искрено, защото са разказани истории – без значение дали истински или измислени, лични или нечии други. Печеливши са, защото се възприемат от хората като забавно късметче, изтеглено със сутрешно кафе – за едното удоволствие да видиш какво ще ти се падне. Евтина философия за ширпотреба, с чиято иманентност всички са съгласни, но никой няма намерение да прилага на практика. Или не?

Съвременните месии и учители по съвършенство всъщност не целят да изградят общества от хора с информирано мнение. Публичният им образ е на сеячи на позитивизъм, издигнал ги стъпка над земята – достатъчно основание за преквалифициране в професия „пророк” и упражняването ù с литературни и TED-ирани проповеди. Но те по-скоро създават общества от неповярвали в себе си поклонници, на които много им се иска да бъдат толкова велики, успешни, гениални. Посттоталитарните общества се нуждаят от уверението, че въпреки всичките си несъвършенства и подсъдни грехове, все пак могат да бъдат богоравни.

Паулу Коелю умее да разказва възхитителни истории с екзотичен привкус, в които персонажите винаги достигат велики прозрения за живота си, независимо дали са ситуирани в пустинята, на прием, край речица на полянка. Те са дълбоко съзерцателни личности с изключителни способности да катарзират душевните си светове. Хорхе Букай в ролята на писател успешно нарушава лекарската тайна, за да поднесе панацеята като изпълнени успешно психоаналитични съвети, в резултат на които зрели хора с пубертетни проблеми проглеждат за гениалната простотата на нещата и лесните пътища до тях. Ошо е минал директно на метода „право куме в очи”, вмъквайки в съветите доза хумор, за да не звучи толкова мъдронаставно. Робин Шарма прокламира почти библейски отказ от материални богатства, които обаче му се връщат под наситено зелена форма от изчерпания милионен тираж. Уейн Дайър настойчиво уверява, че да бъдеш Бог е изкуство, което се овладява за нула време, не е осъдена на спукване фокусническа илюзия и ви гаранира несмутимо, доживотно самочувствие.

Хората обичат правдиви истории с щастлив край. Обичат и илюзиите за щастие, което е толкова близо, че само трябва да се пресегнеш. Без усилие, поне докато има цяла кохорта съветници, разгадали всички секретни тайни и готови охотно да ги споделят. В един свят, където правилата и заповедите се рушат, новите месии създават други и те убеждават, че щастието ти зависи тъкмо от тях.

Често чувам, че били замислящи. Дали наистина са замислящи, или просто ти предлагат сурогати с мефистофелска виртуозност, за да подмениш старите си душевни тегоби за нови, илюзорно хармонични? Задавам си въпроса защо иначе интелигентни хора се впечатляват от подобни четива? Явно интелигентността няма отношение в търсенето на палиативи за нерешени конфликти – тъкмо средата, в която услужливо да се появи с решението някой от кохортата мъдротълкуватели.

Свободата на словото освободи и литературни сектанти с рецепти за щастие.

Опитах, не струват.

Опит за критика[рство]

2011-08-04T13:44:00.007+03:00

Гледам да стоя далеч от пипалата на онзи снобизъм, който покрай нечии литературни предпочитания определя интелектуалния капацитет на четящия. Учудвам се, че ме смятат за литератор (?!), макар че най-малко аз мога да претендирам за подобно звание. Моля ви, недейте. Пък и у нас – твърди се – нямало литературна критика. Другото, дето го има, то е някакъв вид умение да хвърляш кал, със или без помощта на аргументи. Може би защото личността на един автор винаги е по-изкушаващото плъзване по ръба на желанието да етикираш, отколкото да оставиш написаното само да ти разкрие авторовата самоличност.

Писателите са своего рода шизофреници. Те хем са претенденти за стилова уникалност, ползвайки се с неограничен достъп до банките на изящната словесност, хем всячески прибягват до епистоларното маниерничене и подражание на обществено нарочените за велики. Сякаш собственият им стил не е достатъчно животрептящ, та трябва да го подправят с клишета, за да си проличи влиянието на задължителната школовка. Дали подозират колко е очевидна непринадлежността и стиловата им неукрепналост, или държат да покажат стоицизъм в литературното поприще, опрени на колоните от чуждооткритията? Всъщност, нека си послужа с пример.

Младите автори (събирателният образ е умишлено търсен, всеки би могъл да се сети за поне неколцина), притежават особено изразено творческо хамелеонство. От една страна това е чудесен начин да открият собствения си стил, докато търсят граала на уникалността в написаното от великите. Най-добре можеш да разбереш какво е искал да каже авторът, ако разкажеш нещо в неговия стил. Мога да разбера тръпката от такъв експеримент, най-малкото защото стилът – това е епистоларната душевност на пишещия. Но е истински неприятно, когато експериментиращият загуби равновесие и се катурне от ръба на любознателното търсене в пропастта на жалкото подражателство.

Желанието да се наредиш до големите е особен вид творческо комплексарство. И то не търпи критика. Защото всеки опит да му посочиш истинските пречки да се нареди до великите, се сблъсква със стена от обидчивост, че подценяваш не само творческия му ентусиазъм, но и умението да си служи с образността точно като големите. Нима е за подценяване способността да бъдеш велик копист на велики оригинали? Особено ако последните се наричат Хемингуей, Достоевски, Буковски. С все алкохолните им бохемски приоритети, в които писането е сякаш междудругото. Този напън от съзнателно извикван почти на всяка страница призрак на романтичния творчески безпорядък, всред който тракат пишещи машини, подрънкват в чаши с уиски разтопяващи се бучки лед, димят цигари, звучи музика и насред всичко това авторът свещенодейства, е банален до откат. Клиширан до обезкървяване.

Но създава самочувствието, че музите-вдъхновителки обичат точно такава творческа атмосфера, в която плуват пороците на обърканите души, но вече издигнати в култ на традиционна писателска добродетел. Обичам истории, в които липсват такива призраци. Те - призраците - само затвърждават тезата на Барт, че Aвторът отдавна се е споминал, за да отстъпи мястото си на брилянтни машинописни подражатели.

Причината да няма критика е, струва ми се, че на никой не му се занимава с литературен екзорсизъм.

Буден сън

2011-08-02T15:10:00.002+03:00

Беше ти девойка, юноша аз бяаааах,

Шеехерезааада, „Моя” те зовях...

Слънчев лъч нахално защипа миглите ми и нагло ги дръпна нагоре. Също като в онази детска игра, в която единствения начин да провериш дали сънят е дълбок, е да вдигнеш клепачите на спящия. И сякаш чакала точно този момент, Тишината се взриви от мелодичния глас на Мустафа Чаушев.

... малкаааа бешеее тиииии.

Чаках те с нескрит копнеж,

ден след ден да порастеш...

Е, пораснах. Мелодията обаче ме превърна за миг в ситнежа, който срамежливо се криеше зад грамофона, докато гостите взривяваха бохемските вечери в тандем с разнасящи се от плочите гласове. Боже мой, какво събуждане! И ранно. Ранно по моите стандарти. Малките часове нощем уголемяват епистоларни мераци, които със стражева строгост следят градацията на дипломния обем.

Малко ми е трудно да превключа от сънните прекрасности на компаративни анализи.

... златна ябълка узря,

бях дете, а виж сега...

Ябълка, да. Сетивата ми хукнаха като куче-търсач след недооформената представа за нещо свежо. И докато босите ми крака изшляпаха в посока към кухнята, се улових, че пръстите ми тактуват по хладния теракот. Ех, Чаушев.

... в ясна вечер с тебе въъъъървяаааааааах...

Плажът. Сетих се, че тъкмо по него вървях, преди слънчевите щипки да ме събудят така грубиянски. Имаше прекрасен залез, пясъкът драскаше дръзките ни стъпала с остри мидени черупки. А ти... ти се усмихваше. Защото ти казвах, че не съм нито толкова силна, за да бъда отпред. Нито съм толкова слаба, че да те догонвам. Нищо, че приличам на дете. Просто ми се върви заедно. Ре-дом. А морето въздъхна и разплиска последната сричка.

Защо всичко е възможно и толкова просто... само насън?

Мелодията смеси минало, настояще и бъдеще, и времето изгуби границите си. Буден сън, който прожектира вълшебни картинки от стари и нови диапозитиви.

Музиката е пристан за изпепелените от щастие души.

Лятно пътуване

2011-07-26T12:09:00.003+03:00

Малката циганка смутено попридърпва вълнистите краища на възлизлавата си поличка, и държи слабичките си ръце чинно сплетени между кльощави, стърчащи коленца. От време на време пръстите ù с изгризани нокти и олющен лак оправят печема, който вятърът нахално натиква в очите ù. Всички прозорци на колата са свалени докрай, лудешкото течение се вихри под тапицерията на купето, а малката гратисчийка до мен се опитва да не ме докосва и с милиметър. Трудно ù се удава – колата подскача всеки път, когато гумите нацелват асфалтови кратери. Крадешком ме поглежда с нещо като страхопочитание, черните ù очи гледат право напред в подскачащия пейзаж, и всеки път когато уловя с периферното си зрение този пълен с любопитство поглед, се усмихвам вътрешно. Поглед на дванадесетгодишна, която се опитва да изглежда голяма. Също толкова мълчаливо се измъкна от колата в „селото с щраусите”, като лилаво-черен дим, без довиждане или благодаря.

Половинчасовото пътуване в неистовата юлска жега е толкова бутафорно, че спокойно би могло да бъде симулантно, ако не бе истинско.

Внезапно пейзажът придобива познати очертания, миражно нереални под тлъстата слънчева завеса. Рехавите дървета се отдръпват, показва се куполът на малката църквица, чийто дървен под на места е пропаднал, а захабените стенописи плачат за реставраторски ръце. Не се вижда жива душа, вятърът се изнизва от купето, колата подскача по спечения кълдъръм, оказала се единствен актьор в следобедната пиеса.

Селцето от моето детство прилича на изоставен декор. Вятърът си играе с краищата на некролозите, закрепени на вратите на почти всяка къща. Паркът е още по-олисял, в сянката на трафопоста лениво преживя сиво магаре, мирише на окосена трева. Колата подминава къщата на дърводелеца. Некролозите вече са два. („Не издържа жена му, горката, и се обеси, да ù прости Господ. Мъжът й я тормозел, не ù давал пари, даже два лева за църковно календарче.”). Самотен щърк придремва на един крак над новопостроената къща на англичаните, рокерска фамилия, сменила лондонските смогове със селска пасторалност. Почти сюрреалистична е гледката на татуираните им тела, надвесени над лехите с домати – с такова усърдие се заеха да усвояват земеделието. Ведри хора, Естер винаги носи речниче в джоба, но Таз има трудности с българския. Само шест годишният, рус и синеок Джей Джей няма никакви проблеми с двата езика, пазарува в бакалничката и търпеливо понася любопитните задявки на бабичките.

Ето я и бабината къщица, на края на селото. Колата забавя ход, гумите скърцат по непавирания черен път, едри мухи се блъскат в стъклото отвън. Толкова до болка познато е, че очаквам всеки момент баба да се покаже на портичката, забравила куката за плетене зад ухото си, усмихната и преливаща от благост. Може би, в някой друг живот. Сега ме посреща тритактен лай, изобилие от цветя в градината и мама, която вече е приговила кафе на малката масичка под рехавата сянка на опърлените от слънцето лозови ластари. Най-спокойното място на света, където толкова рядко се връщам, където всичко е вкусно, винаги ново и винаги носталгично обагрено. С разкошни бели нощи, огромни звезди, скърцащите песнопения на цикадите и скрити в тъмното щурци.

Почти като в разказ на Капоти.

Обикновено... и не съвсем.

снимка: личен архив

Протокол

2011-07-07T10:06:00.005+03:00

Тръгвам към факултета със смътното усещане, че пак ме очаква приключение. Или поне подгизнало от омерзение изживяване. Моя милост, като виден представител на хахавите педанти, e забравила да се сдобиe със заветното протоколченце за допускане до ликвидационна сесия. А изпитът е само след два дни. Добре, че имам колежки, които добросъвестно ме сръгват по нощите, за да ми напомнят, че тая хахавост ще ме размине с дипломата накрая.

Странно гъделче пролазва в стомаха ми, докато минавам край униформените висулки на входа, сподиряна от добродушната сбръчкана усмивка на портиерката. Факултетът е като гигантски нервообразувател, който къдри, тупира и въобще, коафьорства с такова усърдие, тъй щото всички резолюции, конвенции, пактове и прочие хубавини в главата ми заприличват на високоволтова инсталация, която всеки момент ще даде късо. В секретариата пък се усеща толкова напрежение, че без проблем успявам да открия местоположението на секретарката сред лавината от дипломни работи. На жизнерадостно изчуруликания ми поздрав за добър ден срещам убийствен поглед, който с удоволствие би ме превърнал в стенен трофей. Денят не е добър, очеизвадно. Няма шанс висналите краища на усмивката ù да се вдигнат нагоре, и какво си въобразявам. Можех и вместо да почукам, да нахълтам по каубойски с див крясък: „Давай протокола!”. Вместо това заявявам целта на посещението и подавам изтерзаната от четиригодишно прелистване студентска книжка.

Двата кинжала се втренчват в мен изпод очилата и се изстрелва въпросът: „За какво ми е тая книжка?”. Ясно, ще става по трудния начин. „За да ми впишете името в протокола – завявам с изражение на щатски шериф – няма да ви го диктувам буква по буква”. Синята книжица бива изгледана като нещо, дето не е много желателно да пипаш без ръкавици, и следва втори залп: „Вие платихте ли си таксата от 50.00лв на касата?”. Предусещам как мандибуларните ми стави изщракват, и каубойския крясък е на път да огласи секретарската светая светих. Обаче стоически изслушвам тирада, в която ми се нарежда да изтичам в съседния кабинет и да доприпкам весело обратно с касовата бележка в уста. Иначе протокол – нъц. Нейде между нажежената инсталация в главата ми блесва искрата на подозрението, че тия главоломно удвояващи се за късо време такси са някаква новооткрита пазарна ниша. Има нещо подозрително в това точно преди дипломирането да ти внесат многообразие в еднообразната колона отличия, еееей така, за разкош. Даже документите ми за самоличност не струваха и половината. Е, сигурно съм си заслужавала двойката пък, като подценявам времето си за подготовка и си позволявам даже да ходя на работа. Ако питаш доцентката, не трябвало да има задочни студенти. Сигурно всички имат вуйчовци владици или следват постулатите на д-р Енчев, дамусеневиди. Аз обаче нямам, и трябва да плащам някак си таксите, които пълнят и преподавателски джобове.

Вместо крясък, се чувам да уведомявам любезно киселото лице срещу себе си, че – вероятно ù е известно – за първа поправка протоколът е безплатен. Тежка театрална въздишка сгъстява въздуха, и си помислих дали да не се дръпна на известно разстояние под заплахата да бъда изгорена от толкова извираща киселина. Най-сетне имаме просветление защо подавам и студентската книжка. Обаче възмутата секретарска е толкова голяма, тъй щото пропуска да се увери, че наистина това е първа поправка. Протоколът е съставен надве-натри, с някои пропуснати полета, но като за без пари – толкоз. Свитите устни нареждат предупреждение, че – ако получа още една двойка, губя шанса си за дипломиране тази година. Звучи почти като проклятие, и решавам, че няма да е зле да си подсигуря помощта на вещ шаман. Докато издишвам напрежението с бодра крачка обратно и разсъждавам върху малоумните автоголове, които образованието си вкарва в стремежа да си напълни джобовете, почти отнасям Лютфи Местан, докато вземам завоя към метростанцията.

Те, моите посещения в тоя факултет, винаги са цяло приключение. Дано ликвидирам в петък и последния изпит, за да да си ги спестя занапред.

Стискайте палци.

За кяра на пиара и други неща

2011-06-09T14:04:00.004+03:00

Има хора, които дотолкова са потънали в примитивизма на съществуване, което мразят, че нито могат, нито знаят как да излязат оттам. И трябва да се появи някой П[Р]игмалион, който да отупа прахта от наслоеното им самосъжаление, и да ги убеди, че имат качества, които трябва да развият. Но съвременните имиджмейкъри далеч не са вперили взор в такива незначителни личности. Те не откриват таланти, тъй като е твърде изморително да воюват с принципни хора. Съвременният имиджмейкинг е легализирано лицемерие. Излишен шум около нечии качества, които или липсват, или са преувеличени. Простотията изглежда като приятна ексцентричност, а новоизгрелите звезди се сдобиват със самочувствието на шлифовани диаманти, на които единственото предимство е, че са усвоявали правилно шлифовката.

В по-дълбок смисъл преекспонацията по Пигмалион би трябвало да води до окултуряване и облагородяване на вече съществуващото. Катарзис, в който метаморфозата се случва по силата на вътрешната необходимост и осъзнаване прерогативите на положителната промяна. Разбира се, чрез любовта на ментора – онази любов, заради която боговете се смиляват над Пигмалион, вдъхвайки живот на творението му. Разбира се, да превърнеш неудачника в еманация на успеха след няколко урока по поведение и дикция изисква не само желание за себедоказване, че можеш да бъдеш Създател. В съвременния свят съзиданието обаче се прави с много пари. И с никаква любов. Затова промяна в дълбочина не се случва. Това, което се случва, е не трансформация, полезна за индивида [и оттам на обществеността] на базата на осъзнати минали грешки, а натрупан запас от етични правила на поведение и изказване, които се ползват според случая и по необходимост. И се сещам за Оруел – Тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки. Но поуки няма. Май само вярата в себенепогрешимостта е налице. Твърде жалко. Това е достатъчно основание да се определя като аполитична.

Затова и обществеността има пълното право да гледа с насмешка образите на политическата, бизнес и културна сцена, у които притворството и научените уроци не успяват да прикрият липсата на дълбочина и мисъл. Спорно е тогава каква е ползата от тези съвременни лустроградители, и на кого точно помагат. Обществените взаимоотношения не търпят натиска от изкуствено натрапваната нечия имиджова значимост. Легализираното лицемерие въобще не се връзва с доверието, на чиято база се гради комуникацията между институции и общество. Твърде стилизираните специалисти, които са овладели до съвършенство умението да жонглират с философии и морални категории, могат и да те убедят, че ценностите им са истински, макар да ти дрънчат на кухо. Пигмалион се трансформира от творец в ласкател. И резултатите от работата му са пред очите на всички – в публичното пространство се разхождат квазиавторитети и квазиелит, като живо доказателство за подменени ценности. И имат поле за изява, за да прокламират квазикултура.

Обществеността го вижда, журналистическите пера го изобличават. Но никой не знае как и с какво да го прекрати.

А рекламата? Тя все така си прилича на дрънчане на пръчка в кофа за помия.

По Оруел.

Разходки между звуците

2011-06-01T16:01:00.008+03:00

Музиката започва там, където свършват думите. Всъщност, музиката може да започне и там, откъдето започва вълшебството на думите. Най-трудно се описват осезания. Да ги опишеш по начин, който може да се почувства. Ето така...

„В уредбата избухва бурята на Лудвиг. Започва едва доловимо, тихо, като забравен копнеж по нещо недостъпно. Появяват се образи от разгръщащите се тонове, които оставят своя щрих да виси във въздуха като нещо неизказано и заглъхват моментално, предсказали началото на бурна картина. Перфектно свързани тонове, плъзгащи мелодията нагоре, нагоре в пространството. Чела и цигулки подготвят слушателя за приближаващата буря. Басови тонове, навързани в изящен пасаж. Гръм. Издигат се като цунами мощни вълни от звуци. И отново нагоре, високо и още по-високо, тухлички от тонове изграждат една феерична къща от звуци, превръщат се в монолитен скален къс, форте фортисимо в небесата, още по-високо, до самата граница на възприятията. И изведнъж всичко пропада, срива се надолу върху твърдия фундамент от първите тонове. Деминуендо, съдържащо в себе си заглъхващите инструменти на укротилата се стихия. Тишината плъзва навсякъде.”

/"Разходка през стените", П. Кънев/

-------

А как ли звучат Вагнер, Моцарт, Григ... Хендел, Бах?

Разкажи ми ги. Нека ги чуя чрез теб. Пусни думите да танцуват по петолинието. Да се поразходим...

Преди да стана пленник на Тишината, имах привилегията да взема със себе си вълшебно сандъче. С откраднати звуци. Отключва се само с чувство и емоция. Колкото по-минорна, по-дълго се леят. В такива моменти съжалявам, че не разбирам нищо от ноти. Не мога да ги спася от вечния плен. Малката устна хармоника. Цветната детска триола. Пианото на Деси. И една забравена китара в малка таванска стая. Тишината е егоист. Иска ме само за себе си. Не ме е питала аз искам ли я. Затова ми върна спомените. За джазовия плач на саксофона, който чух някога. Звук като ридание, понесло се с въздишка. Разтвори се в оловото на разплакан дъждовен ден. Майлс ли беше? Колтрейн? Може би... кой знае? Сигурно затова късната есен ми звучи като джаз. И ухае на ретро.

Там, където звукът не достига, думите могат. Заключената ми фонотека се нуждае от попълване. От музика без думи и думи като музика. От класическа нежност. Тя е толкова тиха, че Тишината дори не ревнува.

А как ли звучи гласът ти? Не, него ще усетя с длан.

Ще я допра там, близо до сърцето ти, докато топлината на кожата ти пулсира с ритъма на очарователно смущение. Ще затворя очи. Спотаеното съмнение в ъглите на усмивката ти чака награда за търпение. Ще те помоля да кажеш нещо. И да го повториш. Пак. И пак.

Дланта ми сякаш потъва навътре, към сърцето ти, жадна да сграбчи всеки пулс, всяка вибрация. Чувам те чрез ритъма. Гласът ти звучи като топло капучино на веранда в късен следобед. Като нежна прегръдка. Като любима мелодия. Като нещата, които каза, вместо да повториш едно и също. И като тези, които не каза.

Музиката не умее да лъже. А аз чувам и между нотите.

снимка: интернет

.....

2011-05-20T11:44:00.004+03:00

Колкото повече чета, толкова повече не ми се пише.

Вярно, мога да видя тънката нишка на емоционално ангажираните си постове отпреди години. Изстреляни думи, изгърмели до последното зрънце барута на почувствана истина. Изгоряла диря, която води до някаква риторична улегналост, аналитично отрезвяване и нежелание за повече обгорени истини. Те безспорно не са само моите, но далеч не постигат ефект на съзидание.

Не се съгражда с изстрели, нито се предпазват самосъградени митове.

Всички имат толкова много за казване. Личи си дори остатъкът от фината пудра на творческия напън. Изпипани до съвършенства плетеници от думи, в които блести единствено окъпана суета, прегърнала собствените си истини.

Когато всичко, което трябва да бъде казано, е казано отдавна, трябва или да мълчиш, или да станеш подражател.

Твърде много са желаещите да гримират възкръснали думи, надявайки се, че създават нещо ново. Отдавна няма създатели, просто комбинатори на мъртви култури, които сквернодействат в безкрайни опити да оберат нечия възхита.

Труповете на истините никога нямат покой.

Sic transit gloria mundi.

снимка: личен архив

Нокаут

2011-05-03T12:22:00.005+03:00

Монохромен ден. И толкова непредразполагащ.

Нито към епистоларни занимания, нито към срещи с приятели. Умората от работно-изпитната мелница подейства порядъчно изцеждащо. Сигурно затова не искам минорните партитури на дъжда днес, който ме изкушава със сън и нищоправене.

Чак да те заболи за убито по толкова безсмислен начин време. Убийство, подсладено от кана с кафе и разпилени приятности. Откраднати минути с друга книжка, докато купът дипломни материали заплашително се поклаща.

Лодката на ентусиазма ми вчера се разклати от демотивиращия удар на натиска. Пиши, та пиши! Минимум шестдесет листа до края на май. И преработвани безкрайно много пъти уводи, разчекнати върху петлистна уордова площ.

Как се пише научен труд без научна терминология? Педантичната ръка на ръководителката заличи всички сложнодумия и назидателно размаха пръст. Почти съдбовен мах, след който се чу тъпия пукот от смачкан в зародиш летеж. Нокаут.

Прекалено трудносмилаемо било за бъдещата журналистическа гилдия. Същата, която носи тупирани коси, изкуствени нокти, смуче с настървение цигарите и те гледа с обиграна наглост. Сигурно.

Дали знаят какво въобще търсят в тоя факултет?

А как ли сме изглеждали ние преди четири години? Боже мой.

Телевизорът работи просто за присъствие. Колкото да приспи кацналия върху му котак. Зъбливото гадинче, което скоро навърши три лазарника, сънено мърда с мустаци. Не е пораснал и сантиметър. Джуджавата му черно-бяла одеждичка е просната като ковьорче в негав мързел.

Да му имам проблемите.

Сълзите на дъжда изсъхнаха по ръждясалия парапет на терасата. Останала е само минорна сивомокрост, в която след малко ще изляза. Дали да не си позволя още една доза лудост?

Локвите изкушават боси стъпала. :)

снимка: личен архив

Истории от миналото

2011-04-30T23:20:00.006+03:00

Всеки обича добрите истории. А добрите истории са добри заради тези, които ги разказват. Когато обаче самите разказвачи са участници в историите, нещата винаги са по-интересни. Дори да са се случили отдавна, а самите истории да са част от едно минало, което едни си спомнят с умиление, а други не желаят да си спомнят. Какво си представяте, когато чуете „Империя” – величие, слава, влияние? Ришард Капушчински си е представял съвсем други неща, когато е поел на път в една Империя, тресяща се от властови амбиции, жестокост, репресии и граждански войни. Бившият СССР, където идеите на комунизма са тотално изродени и прилагани по начин, който променя или заличава завинаги съдби.

Пътеписите на Капушчински са разтърсващи страници от дневник, писан почти в движение, понякога с премръзнали пръсти. Ще ви разкаже за деца, които вместо картинки от дъвки събират и си разменят значки с ликовете на комунистически вождове и не разбират защо екстрадират учителите им. Ще ви опише по неподражаем начин, с кратък и стегнат изказ величието на „Храма на Христа Спасителя” в Москва, граден в продължение на 45 години от трима царе, за прослава на руската империя. Този великолепен храм ще бъде разрушен в името на същата тази империя от болните амбиции на Йосиф Висарионович Сталин, който с нескрито удоволствие ще се изплюе не само върху духовните ценности, но върху усилията на съграждалите храма.

Докато пътува през безконечния леден Сибир, лети в самолета за Нагорни Карабах, или се подрусва в жегавите, неудобни каросерии на раздрънкани соцвозила, Ришард Капушчински щрихира и най-дребните детайли от всяка ситуация, вплитайки в редовете на думите страха, отчаянието, апатията, умората или безразличието – цялата палитра от емоции и осезания, които обикновено са най-трудни за възпроизвеждане. Той не съди и не осъжда. Предоставя психологически образи, и възможността сам да си ги доизградиш. Води те из пясъците на пустинята, памуковите полета на Узбекистан, докато ти разказва за нелекия живот на рибари, оказали се без море заради амбицията на Брежнев да си има памукови поля, по примера на Хрушчовите разорани целини в Казахстан. Ще те срещне с колоритни образи на арменци и азербайджанци, воюващи в името на взаимнната нетърпимост. Или с бедна жена, продаваща насред улицата в Украйна кравешки копита за супа.

Екзотичните места, емоционално оцветените ситуации, опасностите, на които Капушчински се излага почти непрекъснато, са само част от опита му да предаде всички впечатления, докато щедро оплзотворява време и възможности, изминавайки хиляди километри в опит да опознае всяка част от разпадналата се Империя. Да разбере механизмите на параноидната партийна машина, превръщаща млади хора в безсъвестни копои на Народния комисариат на вътрешните работи [НКВД], слухтящи и подозиращи всичко и всеки. В тази необятна terra incognita любознателността и интереса не са нищо друго освен шпионаж.

„Империята” няма претенциите – по думите на автора си – да бъде история на Русия, разпад на бившите соцстрани или съкратено научно изложение за възхода и падението на комунизма. Но книгата е много повече от всичко това – живи и увлекателни истории за измеренията на комунистическия дебилизъм, за репресивните мерки, мегаломански амбиции, жестокост и всепозволености. Истории, видяни през очите на обикновения човечец, жертвата, чийто манталитет бива моделиран като глина според властовите амбиции на имперските лидери. Разказаното наистина обогатява, при все солено-горчивия му емоционален привкус.

Ришард Капушчински е бил винаги там, където е драмата, действието, екшънът.

„Империята” е издание на ИК „Фльорир” от 1994г., с чудесен превод от полски на Благовеста Лингорска.

Струва си да се прочете.

снимка: оттук

Трол-билдинг

2011-04-29T13:04:00.007+03:00

Двуметровото грамадище държеше всички да вярват, че носи ранима, чувствителна душа. Колко романтично! Само дето душата му отдавна беше взела да се покрива с меркантилен слой от подлост и непукизъм. Които сто процента бяха правопропорционални на телосложението му. Така и му викаха – Трола. И, за да бъдат нещата още по-взаимноизключващи се, той беше графичен дизайнер. В списание за лайфстайл. Където не подреждаше, а „набутваше едвам” снимките. И случайно забравяше да нанесе поправките, оставени от редактора. На оперативни срещи си даваше вид на приятно разсеян, но пълен с идеи. За пред шефа. Всъщност, никога не даваше идеи, но затова пък си умираше да прави на пух и прах нечии други. Нищо, че бяха аргументирани. Когато на срещите редакторът задаваше въпроси и правеше уточнения, беше съвсем очевидно, че нищо от казаното не влиза между ушите му. Умението да слуша му бе толкова понятно, колкото и японски йероглифи. Служебните му мейли обаче бяха наръчник по мениджмънт, та направо да се почувстваш като невзрачен колхозник, по погрешка озовал се в офиса, вместо в селсъвета.

Намрази я в момента, в който му каза прямо, че дизайнът куца. Още преди да знае, че е негово дело. Свикнал беше да разполага текст и снимки почти по един и същи начин във всеки брой. Дразнещо. Но не приемаше никакви идеи, дори да бяха добри. Особено нейните. Нищо, че тя беше редакторът и последната дума бе нейна. И в духа на професионалната злопаметност, си го връщаше на текстовете ù. Правеше дръзки забележки в общия мейлинг. Скучно било, да се преработи. Звучало като приказка, списанието не било за деца. Искал блогов стил, обръщения тип MTV. Капризите му стигнаха апогея си, след като в екипа влезе новия стилист – пинта и двайсет, с мигли като на момиче и твърде вещ в модата. Като за мъж. Двамцата в комбина си умираха да критикуват текстовете пред шефското тяло в общия мейлинг. Екипна работа. Тийм билдинг. Очевидно, за тях работата в екип се свеждаше до това да си налягаш парцалите, и да правиш, каквото ти кажат. Важеше за всички, освен за тях.

Почти ù бяха сменили фамилията на Запетайкова. Издребнявала за най-малки подробности по текста, запетайки и пропуснати тирета. Екипните съветници щедро я черпеха с оферти да следи само за груби неточности в заглавията, да не придиря за малоумщините в рекламите, да си седи на хубавия "профил" и да си прибира търпеливо хонорара. Така и така кой днес четял, то било достатъчно, че има картинки. И търпението ù преля като разсърден Везувий. Вярно, че имаше трески за дялане и си беше малко ъгловата, но не разбираше работата в екип като колективна гавра и повсеместно подценяване умствения капацитет на таргета. Всички митове рухват след критична проверка. Сговорна дружина планини повдигала. В случая повдигна единствено завесата на самоподдържания мит за величето дизайнерско. Не беше свикнала да си затваря устата, особено при своеволия. Нито търпеше да ù вменяват измислени вини. И дипломатичността ù взе завоя за Тилилейските, след поредното омерзение от селските изпълнения на екип, в който всеки си позволяваше да чете на другите лекции по екипност, като рогатия Евангелието.

Може би затова не се изненада особено, когато неволно разбра от трето лице, че зимният брой е започнал с нов редактор. Само омерзението дълго плискаше бреговете на стъпканата справедливост. Като самопроизведен едноличен шеф на екипното трио, Тролът пускаше договорите и следоватено – той определяше правилата. Не даваше пет пари за списанието, в което седеше от груб меркантилизъм, и приказките му за лоялност към шефа и качество на продукта явно минаваха пред прехласнати следовници на Питър Дракър. Сигурно му бе омръзнало да му повтарят, че дизайнът му не струва, че списанието копира другите, че има нужда от нова концепция, че грамотността е от значение. Е, щом го казва и жената на биг шефа, някак си ще се преглътне. Но редакторът... Трябваше им някой по-непретенциозен и по възможност без скрупули. Хората се назначват не заради качествата им, а в зависимост от удобството им спрямо шефския авторитаризъм. Избираш – или принципите, или парите! Нещо ще да му е подсказало, че тя няма да избере второто. И нейде в потайните кътчета на тролската му душа ще да се е зародила скверната мисъл за отстраняване тихомълком. Оттам до скверното изпълнение крачката е била само една.

В прагматична душа място за коректност трудно се овакантява. Е, надявала се бе в Трола наистина да е останало нещо прикачено от имиджа на специалист човешки ресурси. Обективност, способност за преценки. Някакво късче етика, задължаващо го да предизвести потърпевшия за решението. В последните дни, когато броят получаваше добри отзиви, бе почнал да се държи почти човешки. Почти приятелски. Нищо не бе останало.

Tрол-билдинг. В медийния бранш неудобните ги изритват без предизвестие.

Същата вечер бе сънувала буболечки. Малки, черни, противни. Живи. Изскачаха иззад всеки шкаф. Облазваха съдовете. Под матрака имаше цяла колония. Пъплещата отврат беше навсякъде. Опитваше се да избяга.

И крещеше насън.

Редуваш се да бъдеш себе си, и да бъдеш някой друг...

2011-04-27T09:47:00.006+03:00

Пейчо Кънев. Той е просто човекът пред компютъра, пишещата машина, белия лист. Бутилка бяло вино, хубав тютюн и приятна музика. Така се раждат книгите му. През 2008 година издателство Please Press издава в САЩ и Канада стихосбирката му “r”. В началото на 2009 година в България ИК Ciela отпечатва и сборникът му с разкази „Разходка през стените”, както и стихосбирката „Американски тетрадки” през март 2010 година. Четвъртата му книга – стихосбирката „Bone Silence” се появи миналата есен в САЩ и Европа, благодарение на издателство Desperanto, New York.

Роденият през 1980 в Силистра писател може да се похвали и с номинация за награда Pushcart Prize, с която американската Асоциация на литературни издания подпечата статута му на прогресиращ автор през 2009 година.

Ако за малко се измъкнеш от кожата на писателя, кого ще видим всъщност?

В живота повечето писатели не са толкова интересни, колкото книгите си. Винаги съм казвал: „Съдете творбата, не автора!” Това се отнася и за ровенето в животите на писателите и поетите с цел да се докопа нещо мръсно или интересно, сензационно. Аз приличам единствено на себе си и на никой друг. Все още не съм намерил човек, когото толкова да съм харесал, за да поискам да приличам на него. Съмнявам се, че и някога ще стане.

П. Г. Кънев... асоциира релации с П. Г. Удхаус. Медийна хрумка ли е, или твоят псевдоним в началото? Кога точно прописа?

Удхаус не е в топ-листата на любимите ми писатели. Името ми е Пейчо Георгиев Кънев. П.Г. Кънев е просто едно съкращение. Не е свързано с никакъв медиен трик. Така прецених, че ще стои много по добре върху корица на книга. А иначе сред англоговорящата литературна публика съм известен като Peycho Kanev. Това е името, което са ми дали родителите ми и не мисля, че някога ще се подписвам по някакъв друг начин под творбите си. Относно втория въпрос... Смятам, че за начало на сериозното си писане броя времето, след като станах на 20.

Поезията ли бе ключът към сърцата на дамите в живота ти?

Не мисля. В живота ми има само една жена. Всички други отдавна са погребани в задния двор заедно с лошите ми ръкописи. А и който от сега започващите писатели се е захванал с писане заради жените, по-добре да спре още сега и да се захване с нещо друго.

„Експресия на депресията”. На „ти” ли си с мрачните настроения?

Всеки добър автор обича да бърка в дълбокото и тъмното. Такъв е геномът на писателите и поетите. Както всеки друг човек и аз си имам своята част мрачни настроения, и аз обичам да гледам стените, да се взирам в разпятието. Но аз обичам тази част от характера си. Както беше казал един американски поет: “Повечето хора не са готови за смъртта, нито за своята, нита за чуждата. Тя ги шокира, ужасява ги. Страшно ги изненадва. Аз нося смъртта в левия си джоб. Понякога я изваждам и ù говоря: „Здрасти, бейби, как си? Кога ще дойдеш за мен? Ще те чакам.”

„Разходка през стените”, „Bone Silence”... правилно ли улавям някакъв афинитет към мистичното, хоръра, ърбан легендите?

В съвсем малки дози. По принцип не понасям американската хорър култура, ърбан легендите и това, което Холивуд направи с тях. С други думи – предпочитам Хичкок, не Ромеро.

Защо точно САЩ?

В Щатите живях няколко години. Просто така се случи. Всъщност, след заминаването ми там започнах да пиша сериозно. Преди това не бях публикувал и една дума в България. Реших, че предизвикателството пред мен е да успея да се наложа на огромния американски литературен пазар. Борбата продължава. Писането не спира.

“r” като Разрез. Да очакваме ли литературна дисекция и на българската действителност?

Българската действителност, честно да си призная, не ми е толкова интересна от литературна гледна точка. Предполагам, че това ще се промени с течение на времето. Тъй като дълго време мирогледът ми и заобиколния ми свят бяха отвъд океана, темите, на които пишех, бяха подобни. А и все още неистово се опитвам да разбера нашата страна, защото такива житейски небивалици рядко могат да се видят в друга държава.

Зад чии персонажи читателят би могъл да те открие?

Зад абсолютно всички и зад нито един в същото време. Поезията ми е напълно автобиографична. Като люспене на лук е. Махаш слой след слой, докато достигнеш до сърцевината, до истината, а понякога и до сълзите. Що се отнася до прозата, там обичам повече да се заигравам със стиловете, пробвам нови похвати, идеи, светлосенки. Но винаги за мен поезията е най-важният елемент от Словото и респективно от творчеството ми.

Какви разлики откриваш в реакциите на българската и американската аудитория към написаното от теб?

Интересен въпрос. Знаете ли, в Америка има някакво ужасно голямо уважение към човека на изкуството, без значение какво е то. Водя ежедневна кореспонденция с много от читателите ми, които без притеснение бих нарекъл съавтори. В България се случва точно обратното. Преглеждам форумите и коментраите под новини или текстове за български писатели. 80% от тях са отрицателни. Дори тази дума е слаба. Изключително вулгарна лексика към авторите от хора, които по всяка вероятност не са прочели книгите им. Необяснимо е! Надявам се да се промени това, защото алтернативата е ужасна!

Каква ще бъде следващата епистоларна изненада?

Следващата ми книга, разбира се. А в личен план се надявам да се изненадам приятно от радикална промяна в отношението на държавата към хората на изкуството. Например Ирландия освобождава от почти всякакви данъци писателите, които живеят на територията ù. Много френски, английски, испански писатели и поети се преместиха да живеят там. Мишел Улбек от години вече е предоволен жител на Ирландия. Нещо подбно трябва да се случи и тук. Време е!

Снимката бе любезно предоставена от писателя. Благодарности! :)

Touch the music 2

2011-04-10T12:29:00.005+03:00

От облаците изригва мелодия.

Безумно ангелски звук. Флиртът му с душата ми ражда песен, чиито вълни поглъщат всеки сантиметър кожа. Настръхващ резонанс. И ведрина, от която пониква всеобичност.

Очите ми трябва да изпият синьото, докато останат само кубчета облаци в празната чаша на небето. Тази музика – дошла отникъде, за да детонира цялата ми сетивност.

Иска в замяна всяко парченце от полепнали седмични грижи, преглътнати думи, угаснал гняв, пепел от печал. Всичко минорно и сиво, което ù трябва за бъдещи летни полусенки.

Преображението е взаимна награда.

снимка: Worth1000

Димящи гледни точки

2011-04-03T12:55:00.003+03:00

Най-мразим такива интелектуални мастурбации [с извинение] – плетки от сложнодумия и кофти аналогии. Авторът споделя мнението, че държавата превръща пушачите в изкупителни жертви на репресии без покритие. Той, видите ли, е непушач, обаче е заел прокурорска позиция в нескопосан опит да защити правото си да бъде одимяван и обвинявайки държавата в геноцидни намерения и отсъствие на демократичност спрямо пушачите.

Когато всички прегради рухнат, изведнъж осъзнаваш, че не са били ограничение, а предпазител.

Нещо такова се случи, когато демокрацията се появи. Отвори широко вратите на дълго сдържани емоции и лелеяната свобода скоро стана гротескна. Тоталитаризмът рухна, но останаха лидерите му. А обществото се почувства не само свободно, но и длъжно да потъпче всичко старо, изкоренявайки в устрема си даже и онова, което го определя като цивилизовано - моралът и способността за себеконтрол. От култ към личността везните се люшнаха рязко в другата крайност – към омразата. Демокрацията заличи доста ценности, без да успее да създаде нови, релевантни. И изведнъж се оказа, че има спешна, належаща нужда от контролни механизми, а никой не знае с какво да замести старите. Недокрай ориентирани в демократизма, всички започнаха да се питат къде е ключът от килера. И привнасянето на чужди практики се оказа единственият, с който разполагаха.

Държавата може би не е в положение да забранява нещо, накърняващо нечии права, след като по твърде много показатели тя също е правонарушител. Но в конкретния случай на нея ù се наложи да скочи в тогата на арбитър, за да противодейства на егоцентричния императив „ти-ли-ще-ми-кажеш-къде-и колко-ще-пуша?”. За всички е ясно, че когато не притежаваш достатъчно воля да се откажеш от нещо, единственото, което ти остава, е да го браниш със зъби и нокти... като изконно право. Разбира се, стига да не забравяш и задължението. И тъй като всеки обича правата, но мрази задълженията, нуждата от контролни механизми са направо вопиющи. Какви други биха могли да бъдат, ако и арбитърът е в деликатната позиция да отсъди в полза на нечие право? И отсъжда... в полза на здравето. На всеобщото.

Присъдата обаче не се понрави на мнозина. Изтълкуваха я като сервилност към евродирективите и позиция на страната на тютюнофобите.

Имах преди време разгорещен спор с пушач, надъхан с нихилизъм, който с фанатичен патос защитаваше правото да пуши където и колкото си иска. За него целият свят бе на пушачите, а непушачите „никой не ги кара да идват при нас”, „да вземат да се изнесат на някой остров”, и др. под. Попитах го тогава, дали ако до / срещу / край него стои човек с респираторни проблеми, ще си позволи подобна несъобразителност. Заяви, че няма. По тази логика излиза, че съобразяване е нужно единствено, когато [и ако] човекът е болен?! Да сте чували за абсолютно здрави хора? Душевните недъзи пък изобщо не са предмет на настоящите разсъждения, макар че не би било зле да ги осветим с прожектор. И да видим ли е недъг факта, че се налага закон да те задължава да пазиш човешкия живот. Ако Конституцията прокламира, че човешкият живот е неприкосновен, то индиректното му съкращаване чрез съзнателно тровене се кандилка по ръба на дефиницията между престъпление и душевен недъг.

Крутите мерки на държавата [определени като неототалитаризъм] може би са такива, но за момента са и единственото средство за противодействие срещу болезнения дефицит на култура на целия димящ таргет – независимо от пол и националност. Демократичното бъдеще, което е любима реплика в арсенала на патетични оратори, може би е без цигарен дим. Но нека някой ми обясни с какви демократични механизми може да бъде постигнато това, без да бъдат нарушени ничии права? Всъщност, тук изобщо не става дума за права.

А за човечност, сведена до задължение. Свобода и всепозволеност не са едно и също.

По-неприятен от всичко е фактът, че забраните вместо към размисъл, водят до размахани права и свободи и нравствен астигматизъм. Когато започне да се схваща предназначението на някои забрани, няма да има нужда от лекове за душевни недъзи.

Дано е по-скоро.

За висшите форми на [не]доверие

2011-03-27T13:04:00.005+03:00

Зрелостта настъпва тогава, когато си победил параноидните пориви да отваряш нечии писма, да ровиш в нечий телефон и да подслушваш.

През 80-те получавах писмата си от Бившия СССР в ужасно разпарцаливен вид. Пликът с грубо разкъсана хартия, смачканото писмо вътре – сякаш маркирах следите на гнусно изнасилване. Дебелите пръсти на разтресени от параноидност партийни г*золизци бяха шарили, за да търсят въображаеми призраци, съществуващи единствено в болните им мозъци. Кореспонденцията с руски дечица бе насърчавана като че ли с цел да се създаде почва за евентуални кодирани съобщения. Та кой би заподозрял сладкобузести дечица, които си разменят опаковки от шоколади и си разказват училищни истории?

Пощальонката винаги гузно извръщаше поглед и бързаше да се махне всеки път, когато детски гласец обвинително питаше защо писмата са отворени. Отговорът започна да се появява върху изнасилената хартия, с извинително ръкотворен гриф: „Получено в такъв вид”. Погнусата от нарушената неприкосновеност се напласти върху тази от откровената лъжа. Параноидните пишман-шпиони явно смятаха децата за достатъчно глупави, за да повярват, че е нормално някой да ти изпраща разопакован подарък.

Дребната гаменщина по-късно носеше печата на все още неотърсена партийна командност. Нездравото любопитство към съдържанието на нечия кореспонденция доведе до насилие над вратичките на пощенските кутии. Писмата биваха изваждани, като през двата отвора се прокара пръчица, която е достатъчно дълга, за да повдигне плика. После ловките пръсти просто го измъкваха през отвора, през който пощальонът го бе пуснал в кутията. Разбира се, почти винаги връщаха обратно писмата, след като заситят глада си с думите, непредназначени за тях. Шпионската романтика очевидно е надделявала над гузносъвестното усещане, че една такава постъпка е най-малкото непочтена. Дали времената разпалваха подобна нездравост, или в семействата на такива деца е властвала философията за допустимата партийна всепозволеност? Във всеки случай стаената подозрителност към всеки и всичко се проявяваше в подобни уж невинни детски забавления, за да затвърдят проверката като висша форма на доверие.

Проверката никога не може да бъде форма на доверие, още по-малко висша. Подобни комунистически прийоми удобно извиняваха параноидните посегателства на политическия елит, но възпитаха и недоверчивост, която стъпка уважението към другия, към личното му пространство. Да знаеш всичко за всеки, за да не се ограждаш с „такива хора”, които могат да се окажат опасни, насади воайорския тип мислене. И някакво извратено удоволствие от това да следиш другия – какво прави, кой идва при него, какво си пише с някого... Кой ти гледа профила във Фейсбук, какви ги върши „шоуелитът” в къщата на Биг Брадър... Отчайваща незрялост, която трудно допуска, че най-висшата форма на доверие е самото доверие. Ненамесата в личното пространство на другия, въздържанието от унизителни проверки и уважение, независимо от степента ви на близост.

Политическия елит обаче затвърди незрялостта на цялата нация, воглаве със себе си, чрез СРС-скандала. На фона на Биг Брадър форматите, никой не се изненада от факта, че се повтарят комунистически практики, и се прилагат шпионски прийоми като висша форма на доверие. Инфантилната, простовата и елементарна смс-комуникация на перхидролени фолкпевици, която някои медии разпространиха, затвърдиха ниското интелектуално ниво и незрялост на обществото. Шпионската романтика покрай филмите за Бонд, Лара Крофт и прочие лековатости засили нездрави и все още неизкоренени копнежи по властта да притежаваш компромати, заради извратеното усещане за сила и контрол. Моралът и етичността се движат по ръба на оправданията с конкретна цел. Ако е оправдано един разследващ журналист да търси истината под друга самоличност, а държавната сигурност налага употребата на подобни средства, какво извинява употребата им извън тези цели?

При все наводнения с източни философии книжен пазар, при все наказуемостта на нарушеното лично пространство, растеж няма. Няма и оптимистични прогнози гноместа България да достигне онази зрялост, която би се срамувала да наднича в нечии гащи. Която би се изчервила от неудобство от факта, че заглавията на новопръкнали се сайтове – Афера, Далавера и т.н., отразява като огледало гротескната ù визия. Която би забранила шпионския софтуер за подслушване на мобилни телефони, вместо да го рекламира като новата модна ексцентричност. Шефовете ще подслушват подчинените си, подчинените – шефа; съпрузите – половинките и любовниците си; бизнесмените – конкурентите си. Ако липсва доверие, ще почнем да се дебнем, а почнем ли да се дебнем, непременно ще се хванем. А после? Какво ще стане, когато се хванем – какво става с доверието, и каква е била ползата от проверката?

Всеки иска да бъде свободен, за да ограничава нечия свобода.

Стара България, а толкова незряла.

Парадокс.

Теория на очакването

2011-03-23T16:01:00.002+02:00

Онтологичен проблем ни е да подхранваме очаквания, когато безспорно по-интересно е онова, което бременната нощ ще роди утре. Очакването не е надежда, макар че я държи за ръка и плахо стоят на прага на неизвестното, взирайки се в отчаяни опити да различат поне сенките на онова, което се задава...

Хората винаги предпочитат да знаят. Дали ще се случи... Дали ще е както са искали... Нуждаят се от превенции срещу страха от размера на неизвестното. И от бартер с новото Днес – аз ти обещавам, че ще те заредя с очакване, а ти – че винаги ще има Утре. Онова "утре", което дава бонуси търпение и разтяга позволимите рамки за сбъдване...

Аз не искам да изтощавам Надеждата, пускайки я в рисково надбягване с Желанието. Резултатът винаги е Отчаяние. Защо трябва да превръщам душата си в пристан за болки от бъдещи разочарования? Знам, че не искам да знам! Искам нощта да роди без натиск, за да мога истински да се усмихна на новородения ден. Да го видя такъв, какъвто нощта е пожелала – мъдро утро, недеформирано от очаквания.

То носи собствените си.

снимка: интернет

Вечеря за идиоти

2011-03-19T00:58:00.011+02:00

В последно време съм взела да ставам толкова сериозна, че чувството ми за хумор се изражда в сарказъм, който по-скоро дразни, отколкото усмихва. Плашещо. И реших, че изборът за петъчен филм трябва да бъде комедия. Знам, знам какво ще кажете. И все пак рискувах, надявайки се, че няма да попадна на нещо пошло и просташко, етикосано като забавно. В случая, с „Вечеря за идиоти” [Dinner for Schmucks, 2010].

Фабулата е клише отвсякъде.

Финансова корпорация, шефове със скрити под ръкавите на скъпарските си костюми откачености, и амбициозен служител, който иска да изкачи йерархийната стълбица. Уви, за такова нещо винаги ти трябва чудо, което в повечето подобни сюжети ще е я гениален проект, я някаква миловидна баналност. В случая чудото е безподобният идиот Бари [Стив Каръл], чиято физиономия е стряскащо миша, а самият той аранжира мизансцени с препарирани мишки. И би било зловещо, ако не трябваше да е смешно за нуждите на холивудския шаблон.

Та, да завършим клишетата – амбициозният служител Тим [Пол Ръд] има интимни отношения, които са в неопределената зона между раздялата и продължението по инерция. Гаджето [Стефани Шостак] е против неморалния избор, който Тим трябва да направи, за да напредне в службата. Не е особено убедителна като любяща изгора, но на общия фон това минава за незначителна подробност. Някъде в този момент се появява идиотът, за да се изяви подобаващо. Разбира се, преди да се оправят нещата, трябва безумно да се объркат, хиперболизирани до абсурдност. По сценарий катарзисът е по равно, но по законите на доблестта всеки сам се нагърбва с мъченическата мисия да доведе работите до щастливия край.

И тъй, шефът на корпорацията [Брус Грийнууд] и неколцина от висшите служители имат традицията да подлагат на изпитание амбициозните си колеги от по-долните етажи. Откачената особеност в случая е вечеря, на която всеки служител води по някой идиотизиран субект, за чиято сметка да се посмеят. Победителят получава скромна награда, а поканилият го – повишение. Разбира се, участниците в цeлия купон изобщо не съзнават, че са обект на подигравки. Докато на съвестният служител [на когото и без това не му е кеф да катери йерархията по този унизителен начин], не реши, че трябва да спре да лъже всички и да си позволи лукса публично да смачка фасона на шефа си. Мечтата на всеки фирмен катерач.

Забъркващият кашите имбецил на Стив Каръл е някакъв хибрид между Форест Гъмп и героя на Джим Кери в „От глупав по-глупав”, който вероятно би приличал на сериен убиец, ако не трябваше да забърква идиотизми. Човек не би могъл да предположи, че изобщо се занимава с нещо нормално, когато не отцежда мъртви мишки от формалдехида. Той обаче е данъчен служител, опериран е от такт, но нелишен от разни други дарбици. Пол Ръд e в клиширания образ на юпи със симпатична, но безлична физиономия, за който повишението е средството най-после да склони гаджето за обвързване, да й се докаже и въобще – две причини да вдигне поувехналото си самочувствие.

Ръд и Каръл правят чудесно допълващ се тандем. Иначе в цялата сюжетна каша има и весело припкащи козички, смахнат егоцентричен художник и изтрещяла бивша любовница. Все колоритни образи, събрани от Джей Роуч, сътворил „Запознай се с нашите”[Meet the Parents, 2000].

Филмчето е забавно именно, защото клишетата и безумията са дозирани точно толкова, колкото да ти стане смешно, без да те отегчава.

Въпреки, че в началото се чудиш какво общо има с комедиите.

снимка: оттук

Ползата от файдата или къде ми е позицията

2011-03-17T18:41:00.007+02:00

Напоследък започвам да се убеждавам, че единствено катаклизмите са онова силно сръчкващо средство, чийто ъперкът мощно изважда от летаргията колективния дух за взаимопомощ у племето българско. То внезапно се присеща, че у него дреме неподозирана сила и морал, закътан обикновено в задния джоб. Като протрито по ръбовете свидетелство, че не само сме давали нещо на света, но и още можем. Дори да не ни го искат. Важното е да го покажем.

Това с показването е национален спорт.

Не коментираш ли актуалните в момента новини, не си ли скубеш косите и не се ли вайкаш за горките японци, си игаси жалкото нищожество. Не дебнеш ли за драматични развои около ядрените реактори, не се ли включваш в мрежови каузи за спасяването на японските деца, ти си еманацията на най-безчувствения тип, който заслужава цялото презрение на света. И следователно, нямаш гражданска позиция.

Искате позиция? Ще ви я дам.

Мисля, че глупостта става все по-често явление.

Да забелязвате, че японците демонстрират философия в действие – същата тази, която за нас е някаква екзотична, хартиена мъдрост. И точно затова, въпреки всички катаклизми и удари, те винаги ще бъдат по-силните, по-мъдрите. И безспорно биха ни посъветвали да се научим да помагаме първо на себе си, преди да се юрнем да спасяваме другите.

Очебийното бездействие ражда патосни напъни и хуманитарни възторзи у втренчени в мониторите образи, които реално не горят от желание да спасяват каквото и да било. Лично аз не се чувствам нито жалка, нито безчувствена. Чувствам единствено срам от глупостта на целокупното журналистическо войнство, което вместо да просвещава, търсеше сензации, разпространяваше слухове и дебнеше да улови най-покъртителните кадри от цунамния ужас. У нас понеже не се случва нищо, та драмата в страната на изгряващото слънце се яви като разнообразие от вечните закачки с Бойко, министъра на културата и културата на министъра. Taка, де.

Чувствам и срам от всички, които публично се вайкаха, без да видят очевидното: японската нация показа, че не се нуждае нито от съчувствие, нито от подкрепа – показа мъдрост, като се изправи полека и с достойнство след удара. Без да хленчи и да се тръшка пред световния взор, макар че изгуби много. Е, драмата я привнесоха тези, дето в подобна ситуация вероятно панически ще се щурат. Защото при все многопластовата мъдрост, от която имат възможност да черпят, не попиват нищо. Тъжен извод.

Същите вие, които се убивате от съпортване във Фейсбук, оползотворете хъса си в това да помагате на тези, които са на една ръка разстояние от вас, вместо през девет планини. Започвам да се питам дали трябва да настане природен катаклизъм, за да се събуди колективната съвест, която иначе е заета да опазва своето и да съди чуждото?

Приканвате ме да помогна на японските деца. Аз приканвам ли ви да помогнете на онази почернена бабичка в подлеза, за да не се налага да протяга ръката си под погнусения ви взор? Приканвате ме да съпортна японците във Фейсбук. Аз приканвам ли ви да попитате възрастния си съсед под вас дали не иска да изведете инвалидната му количка навън, да подиша свеж въздух? Призовавате ме да помогна и да съчувствам. Аз да ви призовавам да съчувствате на самотната жена, заметнала полите на избелялата си черна пола, за да не се виждат жалките подобия на обувки, с които е?

Не ви призовавам. И знаете ли защо не го правя? Защото ако у вас няма и грам желание да помогнете на някого, никакви призиви не биха ви накарали комсомолски да преизпълнявате всекидневната си норма хуманност.

Извън патосните напъни и кресливи призиви, единствената истински полезна кауза за японците ще е, ако просто се помолите за тях.

От сърце.

Християнско е.

Между два бряга

2011-03-13T18:03:00.009+02:00

Лайфстайл издания. До досад повтарящи едно и също, и до омразност приличащи си – наръчници за грим, парцалки, свалки, интимни съвети, какво мислят силиконки с малки имена [те можели и да мислят?!], произведени в български Анджелини; интервюта с изгряващи актьорчета, на които непременно трябва да се пришие клишето „Българският Брад Пит”. Диети и внушения, че всичко ти куца. Отвсякъде. И трябва да живееш не така, а със стил, диктуван от модни редактори. Зер бабите им все Живанши са носили.

И на фона на цялото това многоводие от изхабена хартия, като пробита лодка се пъчи претенцията за вкарване на българската жена в някакви дефинитивни рамки. Всичко отдавна е етикосано, наредено на рафта, надлежно ревизирано и оценено. Само българската жена някак си все не успява да се намести в етикета, прелива от рамката, стърчи от някой ъгъл като досаден косъм на неукротена прическа. Всъщност, жената днес е поставена в леко неудобната поза шпагат между бреговете на идентичността. Затрудняваща дилема: интелектуалка или кифла? Лъскавите подлистници са някакъв меланж от култура и халтура, сред който безпомощно виси като разбримчен конец проблемът за самоопределянето на читателките им. Кифлееща интелектуалка или интелектуалничеща кифла? Плашещ дуализъм, провокиращ търсенето на средния образ, който най-добре ще етикира женаТА. Средният образ сигурно трябва да прилича по нещо и на двете, с привкус на бабина ракла и кръчмарски умения. Как се създават средни образи? С умножение, деление? Явно страстите ще се успокоят едва, когато се появи някакъв дамски Франкенщайн, на когото не личат белезите от шевове. Дотогава проблемът за идентичността ще продължава да виси като разбримчен конец всред материали тип за всяка по нещо.

Нима е толкова отчайващо нужно да съществува събирателен образ? Явно да. Самоопределянето обаче се затруднява от мнението на околните, на което особено много се държи, и на онтологичния проблем на ниското самочувствие, което се вдига единствено на принципа на патосното самоубеждаване: „Не съм от тях”. Хем не да не си от тях, хем да си като хората. Парадокс.

Уви, вкус и стил не се възпитават. Въпреки всичките лайфстайл [по]учения за поддръжка и създаване на перфектния образ/физика обаче, все повече стават младите [и не толкова млади] жени, безвкусно облечени, грозно кълчещи се, и ужасно гримирани. И всички до една завладени от ексхибиционистичното желание да се цупят, дупят и въобще – да демонстрират [недостигнатата] претенция за стил. Алиса се превърна в Алисия, а модните Шапкари потриват ръце и вещо я насочват към Огледалата на Мола. Собствената идентичност никога не е достатъчно привлекателна, винаги е по-ласкатено да получиш етикета на „българската Еди-коя си”. А това е наистина плашещо. Защото превръща обезличаването в проблем, който нито се осъзнава, нито се решава. Ни най-малко не се чувстват отговорни лайфстайл-корифеите, чиито рекламни стратегии могат да убедят всяко неукрепнало самочувствие, че за да бъдеш привлекателна, е наложително не само отрано да изгубиш девствеността си, но и идентичността.

Резултатът е един плачевен образ, който става плашещо тенденциозен. И който възприема интелектуализма като скучност, която не привлича. Затова пък успешно сърфира по сълзливите бързеи на чалгарската философия, където всичко е центрирано около задържането на опредметеното подобие на любов, премъдрости без реално приложение и примиренчество, непозволяващо духовен и интелектуален растеж. Просто отвратна гледка на здраво халосани нрави, чийто продукт са лековати кокони с горната житейска философия. Умницата пък се превърна във войнстваща фемина, жена-мъж или всичкоможещата, която е въздигната в култ заради умението да покрива всички фронтове. И колкото самотата в чалгарската философия е еманация на негодност за употреба, толкова в интелектуалния свят самотата е средството за себеизразяване.

Нежността е търсеното неизвестно, което някой е извадил от уравнението като усложняващо задачата. При толкова метаморфози, нищо чудно, че е налице криза на идентичностите. Не е изненадващо, че и отношението на мъжете също търпи девалвации – жестовете вече се правят не от желание да видиш искрите на радост в очите на жената, а защото са най-краткия път за бартер на фалшив романтизъм срещу [еднократен] секс. И след като всяка невинност, нежност и красота на чувствата са сметнати за блудкав холивудски прийом, обезценените човешки опаковки остават единственото, което консуматорите могат да потребяват.

Квинтесенцията на истинската жена и истинския мъж се изпари нейде между фалшификатите без идентичност, в които всеки се взира с отчаяната надежда да е останало поне нещо за харесване.

Стилът е в това да останеш себе си.

Дисекционно

2011-02-26T11:16:00.007+02:00

„А сега, да видим какво има вътре!” – изрече за протокола злобен гласец.
Тъмното въздъхна болезнено.

Хррррсссст. Ципът се смъкна със съскане и кожата се разтвори. Тънка нишка кръв изпълзя навън в паническо бягство.
„Находка!” – възрадвано изгъргори гласецът. Пръстите на притежателя му хищно сграбиха малък портфейл. „Принципи, принципи, принципиииии!” – изхвърляше ядно. – „А къде са парите? Къде???- кресна фалцетно. Празният потфейл изплющя на пода. – „Колко пъти те съветвах да си затваряш голямата уста, и да правиш, каквото ти кажат? Видя ли сега? Видя лииии? ХА-ХА-ХА-ХААААА”. Зловещият смях се удави в следващия ход на ципа.
Хррррсссст. „Приятелите ти? Хаааа! Та те ми служат толкова добре! Не изпълняват обещаното. Лицемерят с финес. Сервилничат толкова красиво! Да ги оставя на мира??? Какво си въобразяваш! ХА-ХА-ХА-АА!”. Смехът внезапно секна. „А тук! Това тук!!! Защо е още топло?!” Ноктите се впиха в ципа. Рязък жест отметна кожата отляво.
Хррррсссст. Топлината идваше от стотици букви. Хаотични грифове, жигосани по-дълбоко или по-плитко. Избледнели на места, но все още светеха. И пулсираха в равноделен ритъм. Туп. Туп-туп. Туп. Туп-туп.
Опашката ядно изплющя в тъмното. Малките ръчици сграбиха ципа, и дръпнаха с все сила. Кожата зейна докрай.
Хххррррссссссстт. „Това не променя нищо! – изкряска самодоволно. – Винаги ще си ничия. Винаги за малко. Без адрес. И без продължения! Никакви малки продължения! – прокобно заключи гласецът. – ХА-ХА-ХА-АААА!

Гъстия мрак в ъглите глътна ехото на прощалния крясък.
Разсея го тих плясък на криле. Белите пръсти на зората затвориха ципа внимателно и безболезнено. Денят плахо се усмихна.
Метаморфозите са забранени, докато буквите са още живи.
Отляво.

снимка: оттук

Речта на краля

2011-02-20T11:39:00.015+02:00

Времето се разсърди и уикендът въобще не беше предразполагащ към разходки. Затова отдадох предимството на книжките и на едно филмче, което Морт препоръча.
Особено заради участието на Джефри Ръш. Наскоро си бях изтеглила двата римейка на „Клетниците” [Les Miserables], по романа на Виктор Юго, както и едноименния оригинал с Жан Габен [1958]. Във филма от 1998-ма Джефри Ръш представи един толкова достоверен Жавер, че просто ми се прииска собственоръчно да му зашлевя няколко плесника на отвратната мутра. Разбира се, предстои ми да видя и изпълнението на Джон Малкович в същата роля във френския римейк от 2000 г., но сега иде реч за Джефри Ръш. Той няма слаба роля.

Ролевото хамелеонство му приляга абсолютно и безподобно. В „Речта на краля”[The King’s speech] той е неуспял актьор, на когото при все красноречието и брилянтните изпълнения по Шекспир, проблемът е в годинките. Котира се младостта. След края на първата световна война обаче в Англия са се завърнали психически обременени войници, на които той се заема да закърпи проблемите с речта и говора. Лайънел Лог не е титулуван доктор, но пък опитът, забележителните му успехи и чисто хуманния подход [въпреки необичайните му методи], са именно онова, което го прави специалист. Въпреки липсата на академично образование и респектираща диплома. Разбира се, повече го влече сцената, макар че любовта му към Шекспир намира израз единствено в шеговитите постановки, които разиграва със синовете си у дома.

Кабинетът му е забележително място – просторна стая с камина и отлична акустика, в която на олющените стени и сводест таван констрастира семпла, но стилна мебелировка. Лайънел Лог приема единствено там, и не прави изключения, дори ако следващият му клиент се окаже херцогът на Йорк, който ще стане крал.
Декорите са адски въздействащи и толкова достоверни до последния детайл – светлината, високите и полупразни стаи, раздрънканата, скърцаща асансьорна кабина с две решетести врати, която едва побира сам човек. И въобще - Англия в навечерието на втората световна война, в която файтоните от времето на Дикенс са сменени с великолепни ретро автомобили.
Мизансценът просто не може да бъде по-удачен, особено кадрите с профила на краля, който седи на кресло срещу Лог, вижда се само главата му на фона на олющените стени, сякаш е малко дете, потънало в спасителната мекота на креслото.

Сблъсъкът на два свята ще роди приятелство за цял живот. И ще разкрие простичък, но нелицеприятен факт - под приказния ореол и величие на крале и принцове се крият просто уплашени същества, натоварени отрано с отговорности, чиято сила ги смазва дотам, че думите им засядат, полуизречени. И е нужно някой да пробие официалните стени на сервилната изолация, за да им покаже какво значи приятелство, помощ, подкрепа. Някой обикновен, изпълнен с достойнство и самосъзнание човечец като Лайънел Лог, който не само ще закърпи кралския говор, но и кралското самочувствие и достойнство. И заслугата за тази знаменателна среща, разбира се, е на съпругата – не съпругата на краля, а просто жената на един заекващ мъж, която ще направи всичко по силите си, за да облекчи страданията на обичния човек. Хелена Бонам-Картър.

Дори с минимално количество грим, леко притеснителна прическа по тогавашната мода, съпругата на Тим Бъртън има наистина внушително излъчване. Ролята ù е поддържаща, по презумпция тя е човекът, който не е в светлината на държавните дела, и чието място е при децата и до краля, когато му е нужна подкрепа в моменти на слабост. Но тъкмо силата, която му влива, я прави толкова забележима, толкова харизматична, че човек не би могъл да си представи друг в тази роля. Самата Хелена не се нуждае от представяне.
Колин Фърт обаче, играещ краля, до момента винаги ми е бил някак безличен, може би заради поддържащите и не особено забележими роли, в които е влизал до момента. Но в „Речта на краля” той брилянтно се справя с пелтеченето, емоциите, кралските задължения. От него просто струи естественост – от зачервените му и едва насълзени очи при смъртта на стария крал, през смущението, до притеснителността и агресията.

Имах намерението да се огранича с филма и играта на Джефри Ръш, но да пренебрегна другите изпълнения ми се стори като кощунствена ампутация.
Какво повече да кажа за филма?
Просто го вижте! :)

Снимки: оттук

Релакс на макс

2011-02-18T19:45:00.005+02:00

Първата сесия [очни] завърши. След месец ме чака втората [изпитна], като силно се надявам да не ми се наложи да нагазвам в третата [поправителна]… To не е чудно, че когато и да ме потърсят, аз перманентно съм в сесия. На какво прилича това?! :)
Друскане в претъпкана маршрутка, живително кафе, целодневни лекции, обедно кафе, протяжни записки, следобедно кафе, натъртени от химикала фаланги на средния пръст, подскачане на студа, подскачане в маршрутката. И така три седмици.
Но край! Приключи, и толкоз. Време е да постеля розовото килимче, да натикам кръглата форма в розово трико и да отпочна издухването на всички нервообразувания, напрежения и стресове, въоръжена с постоянство и хъс.
Нищо такова не правя, разбира се. Не съм фен на розовото. Нито на вталяване чрез спорт. А и пустите му магнитни бури, от които главата ми бучи пети ден, сякаш в нея се разбиват с грохот водите на Ниагара. Брррр.
Да ви се струва, че времето препуска бясно напоследък?
Особено ако си лягате по никое време, и се събуждате много след петия петел. И покрай отчаяните опити да се вкарате в ритъм, пристига уикендът, за да ви го доразвали съвсем. Или поне да ви окръгли още. От мързел.

Нормалните хора гледат филмчета в леглото, с пуканки и широка усмивка. Или без усмивката. А аз се отнасям в четене на неудобния стол [и ми се мярка мисълта защо няма изкусителните форми на легло?], бяло-синкавото на монитора почти ми втечнява взора, и поглъщам страница след страница. Наскоро попаднах на тези книжки, и се ухилих като Ристю Колумбов, ’га е откривАл Америка. Радващо е, че преобладават български автори, но не е особено радващо, че пак се разпилявам извън конспектните задачи. Така открих и „Империята” от Ришард Капушчински – сърбят ме пръстите да напиша нещичко за нея, но ще оставя това за някой следващ пост. Това не е книга, за която да драснеш няколко реда междудругото. Заслужава много повече, така че преглъщам откривателските си възторзи. И чета ли, чета. Трябва да падне някоя стрелка от часовника над мен, за да раздвижа схванатите си от неудобната поза кокали и да забележа, че отдавна е минало полунощ. А после...
...късни сутрини, гъсто ароматизирани със свежест и капучино, след като най-малко час си се напоявал като сюнгер под душ, изпод който просто не ти се излиза. Преглед на онлайн медии, блогчетата, постовете във Фейсбук. Чашката приятно разлива топлинка по дланите.

Ровичкам опипом за химикалка и напипвам гумено телце. Получих го на 14-ти.
Може и да сте го виждали в една реклама, където цопват снежни топки в чаени чаши, а един кафявичък и зъблив гризач с бяла жилетчица на зелени точки се кълчи в смешен танц всред снежното меле. При натрупани точки в Мтел получаваш аксесоарче.

Ей този веселяшки денсър, който при по-внимателен оглед се оказва... флашчица от 4 GB. Но онова, което е абсолютно възторгващо е откритието, че тя е направена от ароматизирана гума. Помните ли онези гумички за триене, едни такива вълнообразни, разноцветни и с аромат на бонбони? Точно така ухае това малко нещо с размери 6/4, и запраща като бумеранг сетивата ми обратно на ученическия чин.

Събота. Редно ще е почивката да започне с приятности, простиращи се отвъд границите на панелката. Може би разходка. Малко снимки. Дребни покупки.
Да напълниш джобовете си с ентусиазъм, преди да се върнеш към книжките, капучиното и предящата приспивност на котешкото мъркане.
Ухилен уикенд, съблогъри! :)

Среднощни гласове

2011-02-18T13:11:00.000+02:00

Два след полунощ.
Леглото се умори да ме примамва с мекотата на завивките и сгушващата притегателност на поларената пижама. Притихна в полумрака – сигурно броеше безсъните ми нощи.
В мъглата навън призрачни рекламни светлини си разменяха сънни, цветни сигнали.
Осиротелия циклоп на светофара мигаше в оранжево, без да успее да налучка ритъма им. Една от онези нощи, в които невидими пръсти повдигат капака на кутийката със спомени, и натискат копчето на скрит фонозапис.
В миг душевния ми Космос се взривява от звуци. Гъргорещи балончета в чаша с лимонада. Бабиният грижовен глас, който догонва бягащи стъпки. Стържещото стерео-вълнение на спортен коментатор, който каканиже от транзистора с настървение: „Младенов, Младенов..”. Лентата бълва още и още звуци, всеки от които грижливо разгъва пред взора ми наситени с образи картинки. Пауза. Протяжна въздишка, а после се разнася сърдития рев на мотор, недоволстващ, задето крепи по каменисто надолнище пет пищящи полудеца. Следва кудкудякащият кикот на И., от който винаги му изскачаха сълзи. Тежък, тържествен звън на църковна камбана. Котешко мяукане. И стара шлагерна мелодия. Записът свършва.
Невидимите пръсти решават кога – винаги звучи точно толкова, колкото е нужно, за да се образува и уталожи възелът от натрупани вълнения. И са дозирани толкова, колкото е нужно, за да не забравиш.
Маркирам прочетената страница на книгата, и гледам как мониторът издъхва след командата за изключване. Под тъмния екран остава да пулсира единствено червеното му око, в унисон с призрачните реклами навън.
Капакът на кутийката е хлопнал с метален стон – точно на ръба на апокалипсиса, макар и не в 6 вечерта. Следващият път ще са други гласове, в друго време.
Диджеят винаги нацелва точния микс.

снимка:интернет

Студентските неволи на колежката Каръкова [3]

2011-02-12T15:54:00.013+02:00

В затопления от следобедното слънце кабинет монотонният глас на доцента безстрастно изнасяше данни от социологически проучвания върху проституцията. Лекцията бе озвучена порядъчно, когато всред скърцането на химикалки и вибрации от мобилни телефони със заглушен звук, се разнесе неуместно изхилване, последвано от сумтящо пръхтене нейде от задните редици. Смутителката биде изгледана от дузина укорителни погледи, които с отвращение проследиха купчината употребени подобия на носни кърпички, пръснати около нея. Перманентния ринит на колежката Каръкова произвеждаше шумни пръхтящи залпове, които държаха на разстояние цялото колегиално съсловие. След всеки залп, който прекъсваше бясното ù стенографиране, тя хищно сграбваше отново химикала и щедро наръсваше с мастило страниците на огромни тетрадища. Каръкова записваше всяка дума, дори за неща, които се подразбират и чийто елементаризъм изискваше малко икономисване на хартията.

При всичките тези обширни като родопски посеви записки, будеше крайно недоумение наличието на въпроси. Каръкова винаги имаше какво да попита. И не, че имаше да зададе важни въпроси – Каръкова повтаряше до втръсване едно и също - безумни вариации на тема - които извикваха хиляди въпросителни коя част от обяснението, дадено ù на чист български, не е разбрала. При това ги формулираше по начин, който превръщаше въпросите ù в лепкаво кълбо от недомислия, та се налагаше и да ги повтаря. Отбеляза и завидно постижение – ако през минали семестри задаваше въпроси след края на лекциите, сега започна да ги задава през всяка петнадесетминутна почивка. При това Каръкова толкова бързаше да съкрати метрите между себе си и доцента, тъй щото винаги се изстрелваше в конски тръс към него, докарвайки визията на изпосталял маратонец от олимпийски игри.

Тя в никакъв случай не можеше да си позволи да изпусне дори пауза на лектора. Поради което беше сърдита както на пръхтящите си ринитни залпове, така и на физиологическите си нужди, които я заставяха да прекрати епистоларните инвазии. За тяхното облекчаване Каръкова се изстрелваше внезапно и на бегом към вратата, спъвайки се в кабела на зарядното устройство на една колежка, и безумно стряскайки втора, след като почти се преби в стената на път за дамската светая светих. В коридора дървените ù кондури тропаха бясно като кастанети, и съвсем сигурно са смутили лекционния курс в някой съседен кабинет. Но Каръкова, неустрашима като торнадо, просто не можеше да спре устрема си – и въобще, тя винаги бързаше така, сякаш я гонят всички дяволи от ада, на които непременно трябваше да избяга. Зачуеше ли се безумен тропот по стълбището от последния етаж, всеки можеше да се досети, че Каръкова превзема по три стъпала наведнъж, и трябва да опразнят терена.

Тя скоро изкачи висините на досадителността, отвъд които се простираше прекрасната гледка към морето на целокупната колегиална ненавист. Дати за изпити не се насрочваха, преди да бъдат съобразени с графика за пътувания на Каръкова – и по възможност никога не биваха твърде рано, защото – при все бясното препускане – обикновено изпускаше междуградските автобуси и влакове. Затова пък на лекции винаги беше първата пристигнала, и просто жал да ти стане, когато зърнеш клечавата ù снага да придремва над багажите си пред нечий кабинет. Каръкова вечно беше недоразбрала часови подробности. И винаги записваше мейли или скайпове, за да поддържа във форма въпросителния си терор.
Или просто за да се посгрее на нечие мило внимание.
Нали така правят истинските журналисти.
Ех, Каръкова...

Към част първа и втора

картинка: оттук

Mъжагите не танцуват

2011-02-05T12:06:00.004+02:00

Спомням си, че прочетох „Голите и мъртвите” твърде рано. Поради което нямам почти никакъв спомен от този роман на Норман Мейлър, който сега е в любовните прегръдки на прахта в библиотеката на баща ми. Но помня, че ми беше скучна. По-късно името на Мейлър изскачаше я от роман на Капоти, я от конспекта ми в университета. Затова, когато попаднах на нов за мен негов роман, името му бе достатъчна гаранция да го спася от кашонна съдба.
Кратката анотацийка отзад ме уведомяваше, че Норман Мейлър намерил „ново превъплъщение в супертрилъра „Мъжагите не танцуват”. Класикът на постмодерната литература в САЩ "вярвал в демоничното начало у човека и заплитал интрига, достойна за Чандлър, Хичкок, Конан Дойл и Агата Кристи".
Ма верно ли? Стига, бе.

Когато един признат класик тръгне да се превъплъщава, това никак не е добре. Даже е отчайващо. Резултатът е един почти изнасилен опит за детективски роман, в който 90% е пълна порнография [ах, къде е тук червената точка с +15?!], а останалите 10% са някакъв микс от отрязани глави, кървища, побои, сексуални извращения, педерастия, дрога и алкохол. Въображението явно се е вихрило извън вякаква мяра, за да насити с прекалености един сюжет, в който гадостите никога не са достатъчно, че трябва да се появи и болен от рак баща накрая. И въобще, свръхдеградацията, която е предостатъчна за поне трима персонажа, струи от един-единствен протагонист като повреден моноблок в банята ви. Толкова прекаленост просто те оставя с впечатлението, че пред взора ти се намират насилените, бездарни драсканици на прохождащ графоман, но не и на двукратен носител на "Пулицър".

Абсолютно и пълно разочарование. Отвсякъде. Подсъзнателно може би очаквах повече от Норман Мейлър, абстрахирайки се в началото от мисълта, че подражава стилово на Труман Капоти. Със сигурност очаквах стилен роман, но не и толкова отчайващо булевардно нещо, за което куп издания са се надпреварвали да ръсят суперлативни дитирамби. Явно в империалистична Америка всяко голямо име е с гарантирано място на пиедестала, дори ако сътвори пълен буламач, лишен от всякакъв вкус. Общото впечатление е, че г-н Мейлър или има прекалено мръснишко подсъзнание, или се е нуждаел от солидна подготовка, за която е окъснявал пред каналите с много хиксчета.
В кратка бележка на последната страница той едва ли не се извинява за бездарното четиво, плод „изцяло на въображението” му, с която едновремено и благодари на Джон Ъпдайк за разрешението да включи в книгата откъс от негов разказ, възхваляващ разноцветната окраска на коте. Разбира се, че не става дума за четирикрака животинка.

Безспорно Мейлър е отвял Ъпдайк по трасето на вулгарната лексика, но категорично е на светлинни години от криминалната класа на Реймънд Чандлър или безспорния вкус за загадки на Кристи или Конан Дойл. „Мъжагите не танцуват” е квинтесенция на мачизма, чиито остри ръбове държат настрана хомосексуалните наклонности на почти всички персонажи. Нещо повече. Един от тях е прототип на Труман Капоти, който само абсолютно лишен от усет и литературен взор би могъл да подмине. Гаврата е очебийна, и този факт, прибавен към обстоятелството, че веднага след успеха на „Хладнокръвно” Норман Мейлър е първият „последовател” на новия стил, говори твърде зле за двукратен носител на Пулицър.
Ако изключим на моменти сполучливите метафори, за мен „Мъжагите не танцуват” бе обида за читателския ми вкус. Сигурно с този си пост ще нараня чувствата на феновете на постмодерния класик, и рискувам намахани психолози да тръгнат да ми обясняват, че съм се плъзнала по повърхността на романа, без да схвана дълбочината му. И без да разбера какво е искал да каже авторът. Всъщност, авторът се е пробвал в погрешно амплоа, надценявайки способностите си. А може би вината за разочарованието не идва от него, а от редакторите и преводачите в „Кибеа”, които за по-голяма пикантност са прислагвали по нещичко от себе си в превода. Само дето са прекалили с подправките.
И се е получил боклучав сюжет с претенции за супертрилър, от име с [претенции за] величавост.
С две думи, пълна скръб.

снимка: Хриси

Да събудиш Питагор

2011-02-03T15:19:00.003+02:00

Дали е математически неизбежно да се превърнеш в сянка на собственото си величие? Особено след като цял живот си го подклаждал в гледащите те с респект и страхопочитание шестокласници. Малкият град не предлага много. Не предлага почти нищо. И все пак, предлага ти възможността да се закрепиш на границата между детството и юношеството, балансирайки с ласото на ученическия интерес. Да бъдеш учител по математика. Предмет, по който презумпцията се е изказала отколе - не можеш да бъдеш отличник, щом и баща ти не е можел. Нищо, че учителят вярва в обратното. Призванието му е да вярва, че в теб се крие следващият Питагор, и е нужен просто някой и друг облак тебеширена магия, за да го събудиш.

Почти искрено съжаляваш, че разблансираните уравнения на дъската не извикват у теб възторга да разбереш какво следва след знака за равенство, какви загадки крият пресечните точки на всички тези скобирани хиксове и игреци на квадрат. Но почти можеш да усетиш този възторг, извиращ на талази от всеки шев на раирания костюм, който гравитира около дъската. Пешовете и лактите на тъмното сако, с вечните следи от талк жизнерадостно свещенодействат около уравнението, сякаш духът на Архимед внезапно се е пробудил от летаргия. А ти се чудиш защо този дух не подсказва на теб, докато оставяш апатичен пред дребничкия математик, който ти обяснява задачата така, че сам той ще я разбере, отколкото на теб да ти стане ясна. Но кимаш мъдро всеки път, когато тебеширеният пръст се насочи към теб с непогрешимостта на радар, за да измери степента на интереса ти. Въпреки, че усещаш с всяка изопната клетка как тялото ти нелепо е увиснало в простанството, и само силите на задължение и уважение го задържат до финала на задачата. И когато почти безтегловно се понасяш обратно към мястото си, духът на Архимед изрича почти пророчески присъдата зад теб: „Пиша петица, с маааалко моя помощ”.

Внезапно те разтърсва изневиделица появила се кашлица, докато невярващо се взираш в изпъкналите, трескави очи, които ти се усмихват всред зачервеното, насечено от виолетови жилчици лице. Говореше се, че математикът си посръбвал. Сигурно затова поставяше незаслужени оценки на хора, чийто единствен принос бе да вдишват пред дъската тебеширения прах. Може би си имаше проблеми. А може би го задушаваше проклятието на малкия град, който не предлага повече от баланс между детството и юношеството. Град, който смачква амбициите и зародишите на гениалността в утайката на вечерната чаша каберне. А може би на дъното ù плуваше отчаянието от разбитата илюзия, че е спосбен да събуди новия Питагор в друг, освен в себе си.
Години по-късно в суматохата на малка автогара, отдавна превърната в стоково тържище, го видях случайно. Може би ме позна. А може би не. Възторзите бяха убити и смачкани като безбройните гънки на отдавна негладеното му сако. Изглеждаше сам и безпределно изгубен - приличаше на решена задача, която някой е забравил да почисти от дъската.
Усетих в гърлото си наченки на кашлица. Всъщност, хлъзгавите пръсти на прокраднала се жал спряха порива ми да го заговоря. Не исках да задълбоча унижението му, изтърсвайки му традиционния поздрав за добър ден. За него денят не беше добър. Не беше дори ден. Докато отминавах, ми се искаше Животът да му напише петица - с нечия помощ. Заради всичко, което.
Но присъдата надничаше на пейката до него.
От празна бутилка.

снимка: оттук

Просъници

2011-01-30T14:14:00.004+02:00

Въртя се в счупената центрофуга на хаотична просъница.
Ретроспективни ескизи от минало с аромат на зима.
Ето, оранжевите отблясъци от полюлея се оглеждат влюбено в мехурчетата на шампанското в чашата на някакво момиче. Внезапно осъзнавам, че това е домакинята на купона в едно шикарно апартаментче на „Димитър Благоев”, където ме завлече Ралица. Вечно усмихнатата Ралица, преминаваща през живота с усърдието на косач, който трябва да ожъне всички прекрасни емоции на всички възможни [и прекрасни] места. Момичето, в чийто дом на всяка крачка те обгръща топлата приглушеност на дървена ламперия, готви нещо. И нито за миг не оставя чашата с искряща светлина, която танцува над тигана. Очакваш всеки момент да я изпусне, но вместо това се разнасят гръмките фалцетни трели на дружен смях. Вратите са от дърво, подовете също, сякаш цяла малка гора е било нужно да се обели и нареже, за да опакова, прикривайки, студенината на многостайната панелка. Потръпваш. Някой е забравил да затвори вратата на балкона, и нощният въздух безсрамно флиртува с краищата на завесата, мамаейки ги навън. Втурвам се да ги спасявам, и се оказвам в ледените прегръдки на зимната нощ. И съм там, и всъщност не съм. В ръката ми се поклаща някаква чаша, усещам как студът пълзи по кожата, безпрепятствено разрушил преградите на дрехите ми. Жълти стъклени кълбета на нощни лампи примигват в мъглата. Няма жива душа. Само купчини мръсен сняг, гълтащ лакомо уличното осветление, за да получи поне малко от блясъка на празничната вечер. Толкова много тишина, в която внезапно избухва крясъка на освободената самота. Непоносим крясък...
Обръщам се на другата страна.

И пак зимни улици. Устните ти изпускат топла въздишка, която намотава краищата си и изчезва в мразовития ден. Мяркат се разветите поли на сива пелерина. Пелерина? Трудно ми е да си обясня тогавашната си любов към подобни одежди. Но да, точно пелерина. С лъскави копчета и сянката на някакво безформено петно, което така и не изчезна, след всички опити за почистване. За да напомня как не бива да се обличаш в подобни неща, върху които да повръща препилия ти брат, докато го прибираш по никое време... някога си, отнякъде. Светлосивия плащ на пелерината продължава да се развява, карайки те да го последваш по зимните улици до задимения търбух на малко заведение. Хора влизат и излизат, други флегматично дремят над поръчките си, увити зиморничаво в палта и шалове. Няма отопление. Въпреки това масите са пълни. Сивият плащ спира до прозореца в дъното, където върху масата лежат замръзналите страници на отворено тефтерче. С тъмносини корици. Мумифицирани разговори, запазени за последващ размисъл. Твърде философски като за седемнайсет. В упояващия аромат на капучиното се смесват минало, настояще и бъдеще. Декорите се сменят, актьорите остаряват. Само капучиното си е същото – подсладен спомен, към който в просъница тичаш след разветия край на сива пелерина...

снимка: Хриси

Образувания от образование

2011-01-28T14:16:00.009+02:00

Когато си от онези леко смахнати откъм педантизъм субекти, които отиват на лекции с половинчасова преднина, фрустрациите от цялото колегиално войнство са ти в кърпа вързани.
Ще игнорираме общоизвестният факт, че като студент-задочник си низвергнат по всички показатели, а всеки празен стол в катедрата отдавна те е класифицирал в очите преподавателски като мързелив, несериозен, вечно недоразбрал и почти винаги липсващ от лекции. Поради което университетското тяло реагира с презумпционна контраатака, от която страдат най-вече леко смахнатите педанти.
Те, горките, са в тоя факултет с безумно наивната надежда, че дерайлиралия трен на българското образование ще ги изстреля със страшна скорост в академичните среди, със солиден багаж и познания. И питаят затрогващо уважение към възпитателни субекти, които откровено се гаврят с възпитаниците си, позволяват си да не са в кабинетите си, когато ги потърсиш в приемното им време, и са там, когато изобщо не се очаква.

Нервообразуването е още по-успешно тогава, когато пред личнобуквието преподавателско не седи достолепно доказателство, че въобще е преподавател – ни проф., ни доц., ни ас. Липсата на академичната абревиатура вероятно иде да покаже, че въпросният капацитет просто случайно е бил излъган да се ангажира с преподаване – ей така, да мине транзит през учебното заведение, за което не му се налага да помни графика си в часове и дати. Смахнатите педанти нека си висят с кафетата пред заключения кабинет още в ранни зори – тъкмо ще имат време да изкоментират графика, да си полафят за грипната епидемия, която много удобно реши пробемите с присъствието и на тези, дето не са засегнати от свинския щам. И най-сетне, каква друга работа имат, освен да изчакат свръхтърпеливо три(!) часа, за да благоволиш да им изнесеш лекция в оставащия един час до края на занятието. Какво са някакви си три часа. Пък ако се сетят случайно да поискат от новата секретарка телефонен номер за координация, тя е предупредена да отбива атаките компетентно, с доза злост и арогантност. Така де, как така ще искат свещения телефонен номер, за да ти напомнят, представи си, че те чакат за лекции, и че в кучия студ трябва да биеш път до тоя факултет, ама ха! Да се оправят!

Горките смахнати педанти. За четири години така и не се научиха, че преподавателите са много заети хора, които си обичат работата. Толкова са заети, че едвам намират време за лекции, и колко пъти да ти обясняват, че ако има нещо, трябва да ги издирваш във Фейсбук! Някои вече свикнаха да ти оставят вместо телефон или мейл, профила си там – явно в заетостта им влиза и оригиналниченето в социалната мрежа, където известни и неизвестни приятели се разтапят от възторг пред линковете и остроумията им. Просто е кощунствено да безпокоиш техни преподавателски величества на такова място, за да ги занимаваш с прозаичните си, дребнави студентски проблеми за някакви си материали. На тях им е нужно адски много време, за да вземат фундаменталното решение ли да ти станат дипломни консултанти, или не, като въпреки способностите ти решението ще се определи от моментното им настроение или персонална антипатия.
И, за да бъде унижението ти още по-голямо, ти говорят на „ти”, пряко всякаква колегиална етика, карайки те да се чувстваш като изпаднал в немилост потомък.

И след като си се унижавал да ги чакаш пред кабинетите, да искаш отговора им по важни въпроси, да ги дебнеш в приемните часове... след цялата тази тренировъчна и нервокаляваща програма, гвоздеят е някой от тях да се случи в комисията по защита на дипломната ти работа. За да може спокойно да ти отмъсти за всичките пъти, когато съвестно си му напомнял какви са [или поне би трябвало] професионалните му приоритети. Съвсем невинничко така, насред дълбокомъдрото мълчание, ще вземе да ти зададе заядливо въпросченце, за да демонстрира властовото си превъзходство и неодобрението си от това, че в такава малка глава имаш толкова много мозък. Идеята е, драги ми педантичен студенте, съвсем да се смахнеш и да се почувстваш като нищожество пред интелектуалния Олимп.
Целта на образованието е да причинява образувания.
И ако още не си го разбрал, нищо не си научил.

на снимката попаднах тук

Селинджър - спасителят на мечти

2011-01-27T12:02:00.010+02:00

Преди доста лета и зими, когато живеех в една малка, но много уютна квартирка в Елин Пелин, докато зъбарствах в местната зъботехническа лаборатория, по пощата пристигна колетче. От скъп приятел, който не беше ме забравил.
Изпод грубата опаковъчна хартия се ухилиха зелените корици на „Спасителят в ръжта”. А Коледа бе още далече. Но когато си на 300км от приятелите си, да получиш хубава книга като сигнал, че не те забравят, при това на Селинджър, определено си е душестоплящо. И определено танцувах из стаята, вярвате или не. :)

Мнозина не харесват тази книга. Аз обаче я намирам възхитителна – абстрахирайки се от сантименталния подтекст на подаръка.
Просто Джери (както фамилиарно го нарича Труман Капоти в „Сбъднати молитви”), ще ви изкефи с обрисовката на един безцеремонен, безкрайно отегчен от хорската глупост и лицемерие, изхвърлен от училище бунтар. Въпреки цялата си дръпнатост и щекотливонравие, Холдън Колфийлд вдъхва симпатия с философските си прозрения и дори смело можеш да предположиш, че зад безпределния непукизъм на този мизантроп наднича критичното око на самия Селинджър. "Някои неща трябва да си стоят, както са си. Би трябвало да можем да ги поставим в един от тези стъклени шкафове и да не ги докосваме." Странно ли е тогава, че Селинджър не издаде нищо повече? Ако и Холдън да не е Джеръм Дейвид.

Епистоларните опити на писателя отвеждат следата далеч назад, когато в стремежа си да впечатли седемнайсетгодишната Уна О’Нийл, й е изпращал нежни лирически есета от по десет страници. Разбира се, по онова време бъдещата г-жа Чарли Чаплин е сърдечно запленена от Орсън Уелс, който пък ще я запознае с най-големият комик на всички времена. Но общото мнение за Дж. Д. Селинджър тогава е, че „бедното еврейче” е колкото гениален и талантлив, толкова и глупак. Та кой пише разкази с такива странни имена като „Идеален ден за лов на рибка-бананка”?
И понеже хубавите неща определено се повтарят, и особено в някои детайли, не би могло да се нарече съвпадение, че когато най-малко търсех Селинджър, попаднах точно на него – на онези десетина разказа, които предхождат „Спасителят в ръжта”. Книжката на издателство „Хр. Г. Данов” (Пловдив, 1979) имаше приятно зелен (!) цвят, и носеше заглавието на едноименния разказ „Устата ми хубава, очите ми зелени”, който по моему не е най-изключителният. Е, подробности...

Безспорно обаче във всички можеш да усетиш толкова детайлно обрисувана атмосфера, че да се почувстваш като изнемощял войник, пропътувал километри, за да присъства на несъстояла се сватба в „По-горе билото, майстори”. Но определено ще задаваш въпроси, и то наистина много въпроси – като например какво общо имат рибките-бананки с човек, който съжалява, че не може да се ожени, защото е премного щастлив? И как това преголямо щастие е такова, че след „Идеалния ден за лов на рибка-бананка” същият човек спокойно ще се прибере в хотелската си стая и... ще си пръсне мозъка?
И това далеч не е всичко. Началото и краят на една любовна връзка ще бъдат „прожектирани” едновременно с приказно-фантастно-невероятните приключения на „Човекът, който се смее”. Ще срещнете тринадесетгодишна, изключително интелигентна млада госпожица в следвоенните години, която не се притеснява да отиде до масата на непознат войник, да разпознае зад шинела му добре прикритата писателска тъкан и да поиска да бъде героиня на бъдещата му книга в „На Есме – с обич и омерзение”.

Човешките грешки, решения и счупени мечти са разплетени до последната бримка, и до края се питаш дали Селинджър всъщност ги осъжда, или оставя това на читателя. Персонажите му притежават онази почти прикрита смахнатост, която оцветява интересно обикновените им иначе, почти скучни делници. В „Устата ми хубава, очите ми зелени”, разстроен за закъсняващата си жена ревнив мъж звъни по никое време на свой приятел, до когото в леглото се изтяга... предполагаемата бегълка. Но краят е пълен с въпроси – изобщо, всеки разказ оставя усещането за незавършеност – финалът остава на дописване – както ви се харесва, или както бихте предположили. Ще видите и предполагаем наследник на Пикасо, самообявил се за учител по живопис в „Синия период на Де Домие-Смит”. И накрая, като поанта на всички тези извънмерно странни истории с неочакван край е и „Теди” – по моему най-потресаващата история. И не, не става дума за мечки, нито за играчки. Става дума за десетгодишно момче, което е по-мъдро от всички мъдреци по света, взети заедно. „Причината хората да мислят, че нещата свършват някъде, е в това, че повечето хора просто не знаят как да гледат на нещата.”

Не съм сигурна, че и аз изобщо знам как да гледам на тези разкази, които – в потвърждение на цитата – оставят усещане за недовършеност, за някакво друго измерение. Мога поне да се съглася с Маргарет Селинджър, че баща ù е спасител на мечти - на онези, несбъднатите, които могат да бъдат спасени единствено, като ги разкажеш.

снимки: личен архив

Mомичетата Гилмор

2011-01-22T22:51:00.017+02:00

Трудно може сериал да задържи вниманието ми, или да остане запомнен – по простата причина, че предпочитам игрални филми, в които действието не е разчекнато като протрит ластик между няколко сезона.
Всеки познава отпускащото чувство след изморителен работен /учебен ден да се наслади на вкусна вечеря и ароматна хидротерапия, която просто отвинтва напрежението от всяка клетка. И, разбира се, с хубав филм после, докато отпиваш безумно вкусен липов чай под завивките. О, хоум, суийт хоум!
Нямам обаче навика да пиша рецензии на всичко изгледано, което участва във филмовия маратон през уикенда, или има частична роля в края на всеки делник. По този показател ще трябва да наваксам, макар че субективният вкус... абе, знаете. :)
На последния сериал, който препоръчах, изгубих дирите поради тоталната ми неспособност да следя телевизионни програми. И не, че смятам сериалите за маниакална страст единствено на пенсионерския контингент и анти-интелектуалните домакинки с много време за губене. Просто мен трудно ме хващат каквито и да било теле/кино маниакалности.

На „Момичетата Гилмор”(Gilmore Girls) попаднах случайно по бившия Холмарк [сега Дива Юнивърсъл], докато търсех подходящ „фон за присъствие”. Харесва ми, когато чета, телевизорът да си бръмчи. Привлече ме обаче свежият хумор в диалога между майка и дъщеря, но нямах идея, че става дума за сериал. Определено не го хванах отначало, а и тъй като телевизорът обикновено служи за легло на котака, реших да потърся в торентите сериала. И воала!

Лорелай Гилмор (Лорън Греъм) е дъщеря на състоятелните Емили (Кели Бишъп) и Ричард (Едуард Хърман), чийто живот преминава в организиране на партита, благотворителни мероприятия, скъпи процедури, голф и въобще, се пукат от снобария. Но колкото Ричард и Емили са школувани в обноските, толкова Лорелай е невъздържана, но искрена – тя не понася целият този префръцунен свят, в който се задушава, с властна майка, чиито възпитателни методи целят да я превърнат в богата „партия” за богат кандидат. Ако изключим убийствено сините ù очи и стилното облекло, Лорън Греъм не впечатлява с кой знае какво, макар че цупливият ù фасон и леко мъжкаранската походка напълно пасват на ролята ù на бунтарка.

Когато случайно открива, че е бременна от връстника си Кристофър Хейдън (Дейвид Сътклиф) – разглезен и незрял, но някак си душевно пасващ ù син на състоятелни родители, 16-годишната Лорелай просто решава да напусне семейната къща. С това разбива всички планове на амбициозните си родители, мечтите им за колеж и бляскава светска реализация. Те са твърде горди, за да я потърсят, така че оттук нататък Лорелай се справя сама – учи се да бъде майка и родител, отглежда дъщеря си, и се издига до управител на хотела, в който е започнала като камериерка.
В малкото градче Старс Холоу, което вероятно го няма на географската карта, със сплотени, но вечно любопитни и врящи се в хорските работи граждани, Лорелай се чувства точно на мястото си.

Синеоката Рори Гилмор (Алексис Бледъл), е умничка и подредена, същински вундеркинд. Всяко нейно решение е предварително планирано, обмислено и тя винаги знае къде отива и какво ще прави, в кой университет ще учи, докато преследва мечтата си да бъде журналист и иззобва всяка книга или учебник за рекордно късо време. С майка си са в забавна приятелска връзка, и като по станно стечение на обстоятелствата емоционалните ситуации и при двете протичат по сходен начин. И по сходен начин всяка допуска едни и същи грешки – същински майка на дъщеря си и дъщеря на майка си.

Ключова фигура в сериала е Люк Дейнс (Уилям Патерсън), собственикът на градската закусвалня, в която се провеждат какви ли не мероприятия, и където се прави най-хубавото кафе. Люк е типичният мълчаливец, който се дразни от деца [стига да не са неговите], по инфантилен маниер носи обърнати наобратно бейзболни шапки, няма особено блестящ интелект, но под вечните си карирани ризи и мачовска физика крие добрящина и чувствителност.
Уилям Патерсън може би сте го гледали в „Убийствен пъзел”(SAW) – разбира се, ако си падате по подобни зрелищни и лишени от съдържание кървищни кадри. Бил е журналист, професионален бейзболист и впоследствие актьор. Снима предимно за малкия екран и определено има харизматично излъчване, въпреки възострия си нос и малко притеснителна прическа.

Фабулата, както е редно за провлачен сериал, се върти около ключовия въпрос, ли ще се съберат Лорелай и Люк. Постоянно изскачат стари и нови любови, неочаквани деца, провалени планове, и тъй нататък. Целият филм обаче е филм не само за любовта, но и за грижите, възпитанието, класовите различия, взаимоотношенията, както и мостовете, които всеки съгражда или разрушава. Филм за малките жестове, големите промени, и сблъсъците между различни светове, гарниран с умело дозиран, свеж и приятен хумор.
Всеки делничен ден от 20.00h по Diva Universal.
Или в торентите. :)

снимки: интернет