2018/05/25

Бяла вода

0




Има книги, които се отварят така, както се отваря стъклена витрина. Защото експонатите вътре са парченца от Душа. И се четат в пълна тишина, бавно. Много бавно... като „Бяла вода”. Бяла като валящи (не)възможности. С думи, в които те има. Отваряш наслуки... и се разпознаваш – отнякъде, от някога...


Лачени обувки на босо.
Безчадърен дъжд.
Не докосвам земята.

Вселените понякога се побират и в три реда. Но в тях се пристъпва леко, на пръсти. Вдъхнах аромата на мастило изпод гланцовите криле на книгата. Пръстите ми се плъзнаха по тях, с готовност да погалят тристишните приказки в черно и бяло... и от страниците ми намигна един огледален свят.

Уголемени, набъбнали (от сол) думи на гърба на страницата. Като в криво огледало. Някак бързащи да кажат... преливащи от ръба на емоцията. Скупчени думи в центъра на листа. Толкова са разбъркани, че сякаш са в битка за фокуса на взора. Хаотични, нечетими почти... Събрани като разпилени трохи от невидима длан. И непобиращи се в полето.




Не бях виждала досега шрифт, който може едновременно да се смее и да плаче. С някакво уморено достойнство, което крещи „виж ме!”, а после, смутено от красъка си, побягва в тъмните ъгли на серифите. И много иска да го намериш там, да го прегърнеш. Защото

По-важно е важното.

Срещу крещящите думи – същите. Успокоени. В три реда, методично овладени. С подравнена чувственост, като за перфектната снимка. Щщщрак!

Искам ръцете ти.
Ако са слепи, ще ги водя.
Но аз знам, че те знаят.

----

Пръстите ти.
Грохот на конници.
И въглени.

Тръгвам към всяка следваща страница като към завеса, зад която ще видя още думи, в които ме има. Още вятър от щастливи криле. Още от нищото, което боли. И кестени, в които спят неизбродени улици, неказани думички...

Абсент и хладен дъжд.
И само час.
Време за безвремие...

---

И бяла съм, и топла съм.
Като чаша следобедно капучино.
С вкус на ванилия.

---

Аз съм силна.
И обезвъздушена в теб.
Птица, събрана в шепа.


„Бялата вода” те разпознава. В сенки от емоции, от друга реалност. Някои са валящи, до изваляване. После става чисто и светло. И ново, като блясъка на последната страница. И на началната. Където е записано, че се посвещава на Любовта и Светлината.

Тя, Любовта, всякога върви по ноти.

„Бяла вода”, Мариета Милева – Чони
Худ.: Веда Христова, ИК Амати България ЕООД - София, 2017
Снимки: Хриси