2018/05/02

Последен портрет

0

Ексцентричността му е стряскаща. Изглежда като някой, който някъде е изгубил себе си, не е сигурен къде точно е сега, и във всеки един момент прави нещо непредсказуемо. Сивокос, сгърбен, прекаляващ с цигарите. Убеден в гениалността си, но считащ за нормално да я подценява до абсолютната некадърност. Невротик, вечно недоволен от себе си, от всичко и всички. В съвсем обикновеното и дори малко скучно лице на юпи той може да види дивак и психопат, чийто портрет да рисува до безконечност. И никога да не завърши. Неприятно типче, освен ако не се казва Алберто Джакомети. Художник, скулптор, циник. Италиански швейцарец, както определя себе си. 



Надали има друг, който толкова убедително да влезе в кожата му, колкото Джефри Ръш. Дори визуалната им прилика е толкова стряскаща, че гледайки го как дими или ругае пред платното, докато сменя четките както настроението си, губиш представа, че това е просто брилянтна актьорска игра. 

Изненада ме, че „Последен портрет” е режисиран от Стeнли Тучи, чиято филмография е почти толкова километрична, колкото и на легендарния Ръш. Филмът е бавен, детайлен, с почти семпли диалози. Но пък толкова реалистичен с това забутано мизерно ателие, свидетел на сюрреалистичните творения на Джакомети. Буквално се изнервяш, колкото и героя на Ърми Хамър, докато позира с часове, втренчен в една точка. И докаран до отчаяние от нескончаемата сесия, заради която смени датата на полета си само около милион пъти. 

Последният портрет наистина е последен, апотеоз на една гениалност, зазидана в хоросан и метални жици. 

Препоръчвам! :)

изображение: интернет