2018/01/30

Посрещане

0

Ритъмът на стъпките ми тактува в начупените криволици на емоциите. Бързо. По-бързо. Край разтопени улици, небесни локви, калните бръчки на алеите. И толкова дървета за прегръщане. Пулсът отляво лакомо попива размразения въздух, наръсен със слънце. Възторжените му лупинги завихрят торнадо от събудена радост. Тичам. Последния ми дъх изхвръква нагоре към синьото, устремен към любовния проблясък на зареяни гълъбови крила. Бягствата понякога са единственото средство да разпериш отново своите. Сред мокрите мигли свети тиха благодарност за напомнянето, че приветствията са винаги еднакви и за което идва, и за което си тръгва.

Само когато си врата, не можеш да бъдеш затвор. 


 

изображение: интернет

2018/01/25

Гении, географии и убийствена самоирония

0

Не ми се бе случвало досега да препоръчвам книга, която дори не съм дочела. Нещо повече, която едва съм наченала.

Обаче колегата Ерик Уайнър е безподобен образ, който няма да е прекалено да обявя за гениален, макар че ако ме чуе, със сигурност ще се изхили. И категорично няма да се съгласи. Та нали последното му пътешествие е тъкмо в дебрите на гениалността. И да, за „География на гения” иде реч.

Чета я отскоро... и за пореден път максимално се наслаждавам на удоволствието от комбинацията, която представляват книгите на Уайнър – свеж стил, интелектуалност, забавност, лекота на изказа. Представете си Умберто Еко, но освободен от малко скованата, студена аналитичност. Пъргав ум плюс много приятно чувство за хумор, завидна ерудиция и унищожителна самоирония. Уайнър е от тези особени чешити, на които не им стигат справочниците и наличната литература по въпрос, превърнал се за него в експериментален сърбел. Око да види, ръка да пипне.

Възхищава ме скепсисът му, който го вкарва в любознателни експерименти и маршрути, откъдето малцина биха дръзнали да минат. Особено евреин, който с риск да бъде анатемосан, тръгва на експедиция из религиозни практики с цел да търси... не някакъв Бог, а своят личен. Не общоприетият, когото не припознава. В резултат се появява шедьовърът „Човек търси Бог”, един убийствено самоироничен пътепис в търсене на идентичност чрез опитване на всякакви религии. И освен, че образува бръчки от смях, си е завидно запознаване с много и различни култури и опиум за народите.

И из блаженството е пътешествал, в търсене на най-щастливото място по света в „География на блаженството”. Сега в тази нова география, Уайнър търси миналото в съвремието, среща стари и нови гении, развенчава едни, увенчава други... и даже не осъзнава собствената си гениалност.
Ех, Ерик...
А книгата е доволно обемна и дори не бързам да стигна до 400-ната страница. :)

ПП. Ако се питате защо снимката ú е наобратно, при Уайнър всички перспективи са обърнати... :)


изображение: личен архив 

2018/01/22

По неделник

0

Новата седмицата още разказва стари приказки, наръсени със сняг. Януарските котки бързат да се сгушат в безснежните квадрати под колите. Купчина гуми са притихнали на побелелия паркинг. Като гигантски понички, съборени от подноса на небрежен сервитьор. Разрошени врабци шарят с тънички стъпки отгоре. Поне делник е... По неделник още. Сигурно затова е загубил някъде златните кантове, с които се поръбват сутрешни хоризонти. Нищо, има още от лилавите - за полуздрача. Ще спретне джазова нощ, с леко мъглив ореол.

Знае, че когато си тръгва, послеписът му трябва да бъде усмивка. Голяма и цветна. :)



изображение: лични драсканчки

2018/01/21

Покрив от криле

0

Щастието се пързаля в белите следи на Неделята, закачливо ръси снежен прах от клоните и смехът му цигулково гали замръзнали жици. Разтопява се в топли преспи от прегръдки и бълбука синхронно в кафето.
Препълнено е... защото знае как се приютява обич под покрив от криле. 




изображение: интернет

2018/01/19

Любовта е...

0

Любовта е, която изпълва сивото с цвят... и с живот. Крилата не умеят да носят багажи. Единствената посока към радостта от живота е да не забравяш, че ги имаш.


Снимка: личен архив

 

2018/01/18

Синьо

0

Синьо, синьо, синьо... с усещане за лято. Днес слънцето е ентусиазиран архитект. Пируетите му прекрояват панелни очертания, сменят полусенки и нюанси, посяват топлина по студените покриви. Смело дърпа клепачите на прозорците и вандалски нахлува в събудени светове.  Личи си, че има гигантски планове да прекрои деня. И да го оцвети с толкова живот, колкото е способен да побере лятносин януарски четвъртък. 
Добър ден, Живот! :)


изображение: личен архив

2018/01/15

Обещание за танц

0

Преспите светят с меко сияние в среднощния мрак. Девствен е още навалелия сняг, без груби следи от гуми и стъпки. Под сноп студена светлина темпераментни снежинки се вихрят в тихо танго. Парцаливите им роклички открехват завесата на тъмното към свят от безкрайна магия. Приказен свят, в който босите ми стъпала не усещат студа. Топлите кълбенца на разпредените ми въздишки се понасят нататък, като поздрав за зимата. Заради бялото, заради магията, заради съзрените тайни. С обещание за танц, който предстои.
Отвъд всичко... 



изображение: интернет

2018/01/13

Слънца за януари

0

Леки, нежни, накъсани. Бели въздишки от сивото небе, които не се задържат в топлите длани на съботния следобед. Зимен брокат за крила, жадуващи за полети. На януари ще му отиват няколко големи и цветни усмивки, окачени по избелелите необяти. Понякога дори и една е достатъчна, за да се влюбиш. Точка, точка и дъга наобратно. И малко от топлинката отляво... 

Така се рисуват слънца! :)


изображение: интернет

2018/01/08

Ритъмът на зимата

0

Зимата... звучи като хрускащи бисквити. Като придраскваща по стъклото целувка на закъснял коледен дух. И като шумулкане на листа, изръсени от джобовете на бягащото време. Всъщност е много тиха... пълна с тишина.

Всичките ú ритми са онова, с което сме пълни ние самите...

 



Снимка: личен архив




 

2018/01/06

Всички шепоти на света

0

Богоявление е... Денят на помнещата вода. Всичко речено днес ще е сторено, когато го прошепват Души.

Защото любовта е музиката от всички шепоти на света. 




изображение: интернет

2018/01/04

Властта на любовта

0

Вървях под красивата, студена светлина на коледните лампички по „Витошка”, и една мисъл на Уилям Гладстон не излизаше от ума ми: „Очакваме с нетърпение времето, когато властта на любовта ще замени любовта към властта. Тогава нашия свят ще узнае благословията на мира”. Не усещах пръстите на ръцете си под ръкавиците, докато снимах „пеперуди”, „елфи”, малки, големи, невръстни и на преклонна възраст хора в безконечния човешки поток.

Красиви хора в студа, обединени от красива кауза. Защитници на Пирин, свързани от любовта към Природата. Гледах ги и сякаш ги познавах от много, много отдавна. Жив, пулсиращ организъм, движен от едно-единствено желание: просто да остане в свързаност с Природата такава, каквато Е. Да вижда вековни дървета, девствен планински пейзаж и онези дъхоспиращи гледки, които те карат всеки път да благодариш, че ги има. И заедно с благодарността към Твореца, да благодариш и за привилегията да им се радваш. 

Докато крачех сред непознатите хора, усмихващи се въпреки студа, се усмихвах на озарените им лица. Тази вечер десетки хиляди души доказаха нагледно, че времето на любовта отдавна е настъпило. 

И единствената власт е нейната.


снимка: личен архив