2017/06/23

Спомен за лято

0

Лятото се отпива бавно, внимателно, на големи глътки. В седмия сутрешен час омарата над бабиното селце е гъста като захарен памук – мъглица от речни въздишки, която зноят поглъща, лаком за сладост. Обедът се изпълва с разпукани аромати. На пъпеши, грамофончета и напечени каменни плочи. Вятърът спи под сенките, несмущаван от обърканото жужене на пияни от гроздовия сок оси. Но когато се събуди следобед, първо погалва изгорелия гръб на земята и вдишва земния мирис от затоплените динени коремчета. Моментът, в който вадиш заблудени удавници от изстиналия си чай и гледаш как изсъхват лепкавите им крилца. И ти се пишат хартиени писма, по които да полепва дъхът на юли. И ти се пътува с влак.
После следобедът се разпада на светлосенки, докато небето добива разплискания цвят на розово мляко и мастило. Нестройни птичи ята се сбогуват със заспиващото слънце над позлатените лозови листа. Топла и лепнеща, нощта завива варосаните стени на къщите. Така и не разбрах какво сънуват нощем. В онези часове, когато дребни жабки изникват от нищото, тръгнали на кръстоносен поход под святкащия взор на котешки очи. И щурците подемат изтънко... тогава мракът се превръща в музикална кутия с вечерни шумове. Редуват се къси дни и дълги нощи. Понякога бели. А после, през август, е време за море и звезди. 


С доза носталгия по онзи бряг, до който има само едно случване разстояние... или един живот.




снимка: личен архив