2016/12/11

Алтъна

Градът се настройва за сън, сгушен в сиянията на улични светлини, сред които вятърът кротко размотава прежда от сива мъглица.
Книжките кротко лежат в скута ми, пръстите ми шарят из гланца, докато таксито се носи в декемврийската нощ. Премиерата бе магическо докосване, от което всеки отнесе в душата си стоплящ спомен. Беше затрогващо да видиш хора от всички възрасти, притихнали в благоговение и дори с молитвено сключени длани, чиито очи поглъщат всяка дума и всеки звук.

В неголямата зала на читалище „Светлина” в столичния квартал Стрелбище на 10 декември, още в 18.00 витаеше духът на Родопа, летеше над притихналото множество, шмугваше се между столовете, шумолеше между букетите и танцуваше около пламъка на свещта, горяща на масата до Ива. Като излязла от повестта, жива Алтънчица. И писъкът на гайдата хукна след гледките от Родопа, които течаха като река на екрана.
Усмихвам се на спомена за топлотата, с която посрещаше хората и за всеки намираше по блага дума. Думите и могат да прегръщат, при това силно и крепко...

„Алтъна”. Отгръщам карминените корици, от които свети лика на авторката, целият в алтъни, изрисуван почти иконически. Боже мой, с колко музика е наситена тази книга. Звуци, които се леят в безкрайна мелодия, бездънна като необята. Глухия звук на плеснато в дъска тесто; бълбукащото къкрене на ухаещи гозбици; пращенето на съчки в разлудуваните пламъци на огнището; съсъкът на каймаклийското кафе в джезвето и милващите ласки на вятъра по стъклата; вълчият вой, който тропосва редовете от край до край и се промъква като шевица по края на прекрасната история; плачливия писък на гайда накрая и настръхващия полъх по кожата...

Бела съм, бела, юначе,
цела съм света йогрела...

Взорът ми не се насища на аромати, да осезава мириса на билки и дъхави треви, да лудее из родопските поляни и да се кротва под усмиряващата мощ над вековните дървета. Да притихва до кошарите, да слуша Земята и да се връща в спомена за бабините песни, за коравата десница по детските косици и за онзи живот, в който детството имаше вкус на прясно изпечен хляб и безгрижие.
Чувах и гласовете им, нежни и басови, режещи и мъдри, болящи от неизреченост и преглътнати думи. И през цялото време над редовете се носеше Любовта – онази любов, която прегръща без думи, която пее приспивни песни, отмахва кичури от светналите лица, намига закачливо, смущава се и се стаява в усмивките, говори мъдро и наставлява с нежност и сила. Любов, която къта в пазвите си доброта, за да има за всички; онази любов, плискаща се като мляко в менци, в която всяка капка отрова се превръща в мед и губи силата си да наранява.

Като пътеводна звезда свети и лъкатуши през историята златният алтън, търкулнат между думите, а ти вървиш след него, любопитен къде ще те отведе. И припознаваш в света на Алтъна и Дойчин, на Достена и Тодор, на Рада и децата и собствения си свят от минало и настояще, от който плетеш надежди за бъдност, тропосани с топлота и уют. Родопската реч се лее като медовина, разхожда те из оживял бит и традиции, запазени днес единствено зад стъклените похлупци на музеите.

Пръстите ми докосват хартията, а сякаш се плъзгат зад паяжинните ниши на икони, зад които спят светулки и щурци. Прегръщащите думи ги събуждат, за да светят и свирят, пригласяйки на родопските мелодии, докато събуждат спомени от раклите с мирис на лавандула.

И се върнах отново край Арда, надзърнах зад портите на заключени черкви в Могилица, извървях зими и есени, вдъхвах аромата на заедност и слушах чановете на любовта. А когато в един след полунощ затворих кориците на „Алтъна”, още не бяха заглъхнали трелите на гайдата и вълчият вой. Исках да не свършват тези редове, да се търкаля златният алтън из още много животи, през още много поколения и да свързва светове.

Усещах се как вися между миналото и съвремието, на границата между два свята, и самата аз съм онази нишка, която ги свързва с обич, придърпва ги един към друг и ги скрепява с целувка – да бъдат, каквито трябва, да носят, където е нужно, и да съживяват, което следва да се събуди.
Всеки четящ се превръща в опредена от обич нишка, която предава нататък. Като струна, която звънти в общата песен – човешка песен, стопляща, свързваща, докосваща.

Върнах се в началото, където от форзаца надничаха саморъчно написаните думи на авторката. Беше ми пожелала „Алтъна” да ме докосне дълбоко.
Дълбоко? Боже мой. Из-дъл-ба-ващо. Настръхващо усещане, пълзящо по кожата вълнение и възторг, който се блъска във вълноломите на душата, за да се оттегли после, понесъл бушуващите емоции. Душа като море, в което бурите завихрят приказки от сол, а на дълбокото спят съкровища, видими само за онзи, който не се страхува да се гмурне дотам. Те са във всеки, има ги, проблясват толкова, колкото да напомнят, че чакат да бъдат открити.
Смелост се иска, смелост да останеш без дъх, да се омаломощиш от силата на порива...

Авторът ли? Ивелина Никова. Ива. От Провадия. Жена, що къта приказки в душата си, и от светулки блян извайва. Магьосница. Мислено я прегръщам пак, както на премиерата на книгата часове по-рано. Ако не знаете какво е любовта или щастието, попитайте я. Всъщност, и „Алтъна” може да ви каже: „Небето да видиш в капката роса по чимшира, светулки – в преджътвената нощ да ти светят, и като се храниш, на софрата трохи да останат – думи неиздумани, с ръка да ги обереш и да ги дадеш на птиците – туй е то щастие!”.

По водици да ми върви, ми беше написала.
Водиците преливат и от зеници, особено когато са пречистващи и благодарствени.
И както е рекъл Славейков, сърцето е склад, от който умът черпи най-хубавата храна.
Веднъж и аз да нямам какво повече да добавя.


0 коментара to “Алтъна”

Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger