2014/12/05

Пчели, любов и още някакви други неща



Хубавото на гнева е, че е нещо истинско, неподправено, честно. Емоция, неподлежаща на имитиране. Освобождаваща.

Искрения ми гняв в този случай бе предизвикан от едно конкретно нещо, заето от приятел. „Нещото” е с претенции за книга. Роман, за да сме точни. Роман, за Бога! Жанрът най-малкото предполага наличието на художество, особено ако ще разправяш измислици, сиреч – ще си служиш с фикции. Но нещо толкова лишено от качества, толкова бездарно и делнично-разговорно, в стил „мило дневниче”, те оставя с воайорското, омерзително усещане, че си откраднал откровенията на 13-годишната си сестра.

Нещото с грандиозни претенции разказва за „любов отвъд времето и пространството”, събрано на цееееели 320 страници (Боже!), в чието начало още (българска!) авторка с безумно звучащо име започва да ви се обяснява в досадливо-обстоятелствен предговор как не мислела да издава книгата, но го направила, за да „извади мислите от ума си”, един вид, да освободи себе си, за да натовари читателите си. Не искала да дава съвети, видите ли, понеже знаела, че когато ученикът бил готов, и учителят идвал. Клише. Събрала смелост да напише въпросната творба, която не била реална история, обаче била реалистична. Всички събития, факти и личности били плод на нейното въображение.

Понеже авторката била помолена от сина си да му разкаже приказка и започнала да говори, попадайки във вълшебната страна на фантазиите, и тя продължила да разказва и да разказва... за птички и пчелички. Прочее, нещото се казва „Пчелата”, но не за такива пчелички иде реч. Въпреки че ако съдя от фабулата, кой знае. Аз обаче не познавам родител, разказващ на сина си любовни роман(с)и, в които протагонистите се забавляват във ваната и си разменят филмови реплики, докато изгарят от страст. А може да съм в грешка и да е ставало дума за пчеличката Мая. Какво знам аз.

Явно във въображението си авторката се вижда като нещо средно между Шехерезада и 14-годишна тийнейжърка от времето на соца, с романтични мечти, подплатени дебело от множество любовни романи и сериали а ла „Робинята Изаура”.
В безумно бездарния и лишен от каквито и да било литературни достойнства „роман” тези мечти са съвременна вариация на споменатия сериал, в който героинята е омъжена на 20 години заради родителски предразсъдъци за мъж, в чиято глава има само планове за забогатяване без покритие, а след две деца тя се оказва в ролята на издържащата семейство. Принцът на белия кон е левент от турски произход, с престижна професия, някаква кръстоска между модела Маркус Шенкенберг и Кавънч Татлъту. Със сигурност нещо нереалистично, той няма нито бръчки, никакви дефекти, изобщо, като излязъл от кориците на любовен роман мачистки образ. Ум да ти зайде. И между тях пламва такава любов, че още първата вечер на срещата им левентът изрича „Обичам те.” Иииууууу.

Следват отегчителни към 20-тина страници, в които основното, в резюме, звучи така: „Рая работеше на пет места, Бен и брат му планираха, парите не стигаха, кризата съсипа бизнеса, децата ревяха”, после пак отначало живота на Рая в няколко вариации (брех, тая криза, няма свършване, то въображение, то чудо, като в реалистичен френски шансон, да ме прости Ромен Гари). И като в повечето сериали, чудото идва под формата на фирмена екскурзия като награда. След безумно наивни диалози в стил културен соц, нашата героиня заминава сама за Мармарис, където още първия ден среща принца на бял кон. Или на балкон, както е в историята, но същественото е, че го среща, нали. Много реалистично.

Обрисовката на персонажите не стига по-далеч от визия, в която можете да разпознаете идеализирани до невъзможност и бездефектни протагоности. Свободни сте да си представите героинята и като младата Шер. И уж българска действителност, а са боднати за разнообразие (или за по-екзотично, а ла фантазе) американски имена: Бен, Стен, Питър и бла бла. Дори съдружниците са описани още в първите страници с такова семейно положение, че да ти стане пределно мъгливо кой кой беше и какво е загубил покрай кризата. Така де, подробностите са важни за реалистичността в толкова комбинативност от сапунки, американски екшън и български битиен модус. Бляк.

Къде 30-тата страница вече усещах как правя свръхкомпромис да продължа, проявявайки по този начин жесток мазохизъм спрямо толерантността си. Приказки всеки обича, но да ме извинява авторката на тази очебийно нереалистична лав стори, претендираща да е „роман за любовта извън времето и пространството”. "Тя не смееше да го погледне... той не смееше да вдигне очи...сърдечната й област гореше... не беше вярвала, че...". Ако и Шехерезада бе толкова банално-досадителна, опасявам се, че нямаше да е жива да стигне до 10-тата приказка.

Изпитах искрен гняв и вопиющо раздразнение и ми се прииска да метна това произведение директно в коша за отпадъци. Само че не бе мое притежание и културно се въздържах от такава проява на унищожителност, макар че сигурно щях да направя услуга на собственика му. Задоволих се да затворя червените корици  на обемното нещо „а ла Елиф Шафак” и да го отдалеча от себе си на възможно най-голямата дистанция.

Откровено съм изумена какви мотиви е имал редактора (и издателя, ест!) да убеди авторката, че целия този микс от сапунки, екшън и щипка българско си заслужава да бъде предоставен пред взора читателски. Тъй наречената Оура Лов спокойно можеше да си списва блогче, да речем, вместо да се излага с търговски продукт, който е откровена обида за интелекта (и джоба) на всеки ценящ литературата. Претендираща да е духовно ориентирана, в унисон с Ерата на Любовта, авторката можеше да се позове на реална история, ако целта ù наистина е била „да пробужда, извисява и прави по-добър” четящият. Че и отвъд времето и пространството. Защото само една истинска история може да постигне онова, което 320 страници изнасилени измислици с еротичен привкус не успяват. Достатъчно е, че телевизия, сапунки и треторазредни филми правят всекидневно същите опити. Всуе!

И понеже, както нравоучително повествува предисловието, „всеки сам трябва да направи своя избор и да извърви пътя”, смятам, че част от този път е и самата авторка да си понесе последиците от моя избор да напиша отзив като читател, на когото е имала дързостта да предложи продукта си. Впрочем предлагаха го и като награда в блогова игра, доколкото си спомням, в блог, в който често има публикации в духа на новоизмерното. Рекламата не прощава, значи.

В израз на толерантност си бях обещала да не правя ревюта на книги, но в случая имам пълното право да изразя мнение като потребител на продукт, рекламиран като сладък и меден. И дори не ме притеснява обстоятелството, че бих отнесла определението „хейтър” заради настоящия отзив, защото убедените в правотата си винаги са убедени в нечия друга неправота. Сигурно нямам и право да се изказвам на базата на прочетени едва 30-тина страници от 320, но ми бяха предостатъчно не само да загубя интерес, но и да се изпълня с гняв и омерзение.

Любовта е прекрасно чувство, но когато бездарни разказвачи с претенциите за уникалност и съвременност започнат да я превръщат в обект на измислени истории с реалистичен привкус, бива по-скоро принизявана до булевардно чувство, отколкото до нещо красиво извън времето и пространството.  

0 коментара to “Пчели, любов и още някакви други неща”

Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger