2013/10/28

Всичко живо е трева

       Фантастиката е ако не друго, поне възможност да надникнеш отвъд линията на онова, което си приел за твое вярване и истина. Отвъд рационалните и непоклатимо логични неща, които си бил възпитаван да приемаш. Да допуснеш, че всичко е възможно. Да видиш нещата по нов начин и с друг смисъл, но без да излизаш от действителността.
   Клифърд Саймък го умее до съвършенство. При това с поетичност, неприсъща на повечето фантасти. Например, със сигурност ще ви убеди, че цветята не са това, което са. Не са просто красиво проявление на възвишен промисъл, което има прости функции, свеждащи се до генериране на кислород, за да живее всичко наоколо. Нито са досаден плевел, който загрозява и подлежи на унищожение, защото вреди. Не, Цветята на Клифърд Саймък имат разум и са хранилища на еонни знания, натрупани чрез телепатия. Подобен обем от идеи, случвания, време-пространствени понятия, способи за лечение, начини за предаване на информация, трансформации и какво ли още не, което бетонираното с рационалност човешко съзнание отказва да приеме за възможно.
     Човечеството седи в доволството на собственото си невежество, продължавайки да вярва, че е пълновластен господар на всичко, завоевател и покорител на нови пространства. Защото му отърва да подхранва за себе си илюзията, че е готов да приеме и разбере всичко, че е отворен за новото. Но когато новото се появи, и на всичкото отгоре противоречи тотално на всичко онова, което човекът знае и може, той е неспособен не само да го осмисли, но и да го приеме. И ако все пак го допусне като възможно, се появява онзи гол страх, че новопоявилото се е враг – най-малкото защото притежава неща, които човекът все още не умее, следователно, човекът изобщо не е никакъв господар, нито завоевател. И ето го в ролята на изпълнено със страх същество, което хем жадува за срещи с пришълци, хем иска да убеди себе си, че те са някаква фантасмагория и няма друг властелин на планетата, надарен с разум, освен Негово Величество Човекът. Хем в същото време му се иска да срещне пришълци, за да има възможността да им се изфука с всичко, което може и знае. Но странносмешна логика – при шанс да научи нещо ново, да се обогати, той е готов да се отбранява и да отказва обмен.
      Цветята на Саймък искат да предадат нататък онова, което имат. Да го споделят, защото само в споделянето то може да се запази и оцелее. Готови са да се трансформират във всичко, потребно на човека за оцеляването му, да бъдат горени за огрев, късани, рязани, изяждани, с пълното съзнание, че това е цената, която плащат за обмена. В замяна искат само едно – човекът да спре да решава проблемите си със сила, да спре да воюва, унищожавайки всичко, което смята за вредно, да спре да сее смърт. Лилавите цветя на Саймък са посланици на Любовта – на онази любов, която твори материалното с промисъл за въплътена във форма красота и хармония. И са лилави, като цвета на индигото и разума – онзи разум, в който си струва да се вслушаш, защото ти припомня, че като човешко същество ти си също чат от тази Любов, велико проявление на Велика Душа, и е абсолютно нелогично да си служиш с друго оръжие, освен с любов.
     Бащата на Брадшо Картър е градинар. Любовта му към цветята спасява и онези лилави носители на разум, които виждат в това шанс за мост, и по пътя на приемствеността използват за посланик и самия Брад, иска или не. За да събудят жителите на малкото градче Милвил, е нужно да го превърнат в огромна оранжерия, покривайки го със стъклен купол. Това е тяхната демонстрация на онова, което искат да покажат, но човешкия разум в несъвършенството си може да вижда не по-далеч от страховете си. За хората в Милвил това е заплаха за досегашния им ритъм на живот – не могат да отидат на работа, не могат да закарат болните си в болница, и изобщо не се чувстват комфортно в ролята на парникови култури.
      В същото време Саймък така добре е предал моделността в мисленето, онази психология на малките човешки групи, която проявява всички недостатъци на рационализма си в екстремни ситуации. Но в същото време той предоставя шанс за осъзнаване на нещо съвсем просто – че във вселената, във всички светове, има място за всякакви същества. Достатъчно място, без да са нужни граници, прегради, отграничаване и разделяне по признаци. И че всичко живо е трева. Възниква от семенце, ражда се (пониква), расте до определена възраст, отдава каквото може и умира, трансформирайки се в друг вид енергийна материя. И в този жизнен цикъл единственото, което има значение е любовта, като единствен отговор на всичко, единствен език за общуване. Езикът на сътворението.
      Не случайно Цветята на Саймък се свързват само с онези, които, макар и загубили много неща в живота си, не са загубили способността да обичат. Тъпър Тейлър, местният особняк, е идеалното отражение на маскимата, че любовта е непокварима. Обиждан, подиграван и постоянно занасян от хора, чийто разум не достига да осъзнаят липсата на човеколюбие в подобно отношение, Тъпър е в идеална хармония сред поле от лилави цветя, с които може да общува. Той е глупак в очите на милвилци, доверяващ се напук на всичко преживяно. Те го обиждат, а той се доверява. Ругаят го втори път и той пак се доверява. Те продължават да го подиграват, а той продължава да се доверява. Тогава си казват, че той е глупак, че не се учи от опита. Неговото доверие е безкрайно и е толкова чисто, че никой не може да го поквари.
     Саймък постулира очарованието на една такава глупост, която всъщност е проява на висш разум – да не се ограждаме със стена от познания. Каквото и преживяване да се появи в живота ни, да му позволим да се случи, а после да продължим нататък. Във всеки миг да умираме за миналото, за да присъстваме в настоящето, тук и сега.
      „Всичко живо е трева” твърде много напомня идейния замисъл на романа „Под купола” на Стивън Кинг, по който в момента се снима и едноименен сериал. Няма да наблягам на сравненията, но ми изниква въпросът, ли е идеята интелектуална собственост? И веднага си отговарям – не. Защото, какво е идеята? Мисъл, родена от въображението. А какво е въображение? Аз предпочитам да го приемам като човешката способност да улавя и трансформира във форма. Но онова, което улавя, не е негово, следователно не може да го счита за собственост. И въобще, какви са тия собствености? Ако човек може да усвои умението безрезервно да (от)дава и споделя, би отпаднала необходимостта да се вкопчва в притежания, които не го правят по-богат. Облагородения продукт е послание, а посланието винаги е по-важно от преносителя. Една мисъл или идея може да хрумне в главите на няколко човека едновременно, в различни времеви периоди. Но ако парафразирам мисълта на Роб Фицпатрик „Важно е не кой харесва идеята ви, а кой ще плати за нея”, всъщност е важно не при кого първо се е зародила идеята, а кой я е реализирал.
     Всъщност, основното послание на Саймък е, че човечеството трябва просто да си припомни какво може и знае,  да се научи да допуска, че всичко е възможно. Че е дошло време за смяна на парадигмите, и вместо доминирането един над друг, е нужно да има партньорство. Защото само в заедността нещата могат да се получат, да се споделят, да се разберат по-добре, да се надграждат и да се запазят.
      Но дали сме готови за заедност? Дали сме готови да прекрачим в това ново време, да се откажем от желанието да властваме, да се възприемаме като завършени личности, особено след като е видно, че винаги има още какво да научим.
      Дали сме готови да приемем, че най-добрите ни учители всъщност са най-различните от нас?
        В крайна сметка, сърцето винаги знае повече, отколкото разумът предполага.


Изображение: Саймък, Клифърд. "Всичко живо е трева", Народна култура, С., 1975
превод от английски: Жечка Георгиева и Радка Лафчиева



.

2 коментара to “Всичко живо е трева”

  • 30 октомври 2013 г., 19:58
    Ana says:

    Ех, Хриси! Колко мъдри думи, колко истина! Умееш да караш човек да се замисли.. и да, създадени сме да споделяме, да бъдем част от една възвишена и красива заедност. Подплатена с Любов. Тя е в нас и е светлинката, която трепти ежедневно и която понякога разочаровани покриваме с тъга. Но е там - живее, гори, създава..

    delete
  • 31 октомври 2013 г., 10:39
    Хриси says:

    Аничка :)
    Надявам се, че наистина успявам...

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger