2013/09/20

В началото бе възпитанието


Това не е книга със съвети как да възпитавате децата си по-добре. Това е открехване на врата към тъмен и зловещ килер, наречен Възпитание, където затваряните на свой ред затварят собствените си деца с презумпцията за правилност и полезност. Всъщност, те просто повтарят „уроците” като опит да се освободят от тях. И без да съзнават, създават чудовища.


        В началото винаги е възпитанието. Калъпът. Килерът за примерни. Сякаш децата са някакви потенциално опасни същества, които се нуждаят от педагогически мерки като превенция срещу родителските страхове. Алис Милер ще ви покаже, че педагогиката всъщност е мощен инструмент за упражняване на власт – властта на авторитета, който налага, задължава, изисква, контролира и наказва не защото може, а защото сам е бил „шлифован” така. Без да може да възроптае като дете, затова ропотът му като възрастен не е нищо повече от повторение на шаблона.
        И Алис Милер ви казва: „Не бива да влизате повече в този килер!”. Но за да разберете защо, все пак тя ще ви пусне вътре, където ви чакат осакатените души на малолетната наркоманка Кристиане Ф., серийния убиец на деца Юрген Барч и чудовищния диктатор Адолф Хитлер. В техните детства не е имало нищо детско – зверските побои (често по незначителни поводи), тоталната липса на нежност, любов и вчувстване, високите изисквания, страхът да не разочароваш взискателния родител, фалшивите морални принципи и липсата на възможност да споделиш страховете си с някого са предопределили дълбочината на канала, по който към невинните детски души тече отровата на целия арсенал от възпитателни методи, наречени „черна педагогика”.
      Знаете ли, че измежду 192-те членки на ООН досега само 19 държави са забранили боя на деца? В САЩ все още има 20 щата, които разрешават наказването на децата с бой в училище дори по време на юношеството. Можем само да си представяме последиците от подобни средновековни практики, които би трябвало да са отживели времето си много отдавна. Би трябвало. Но религиозния постулат „да почиташ майка си и баща си” от пожелателна препоръка се е изродил в инструмент за родителска всепозволеност. Малтретиране в името на доброто на детето, за да стане човек. А всъщност, то често е отдушник на неосъзнавани и неизживени страхове. Нужно е да се изкове и закон „Почитай детето!”, за да се прекъсне омагьосания кръг на предаваното от поколение на поколение насилие като възпитателна мярка.
      Време е родителят да се превърне от надзирател в партньор и приятел. На това е посветила делото на живота си психоложката, която доброволно напуска гилдията на психоаналитиците през 80-те години, защото не може да приеме превърнатото в традиция безумие психоанализата да бъде защитник на родителя и обвинител на детето. Алис Милер е автор на 13 книги, в които се опитва да убеди все още спящото общество, че садизмът, перверзиите и всички ирационални и нездравословни състояния не са нито природно дадени, нито са генетично обусловени, а са резултат от вътрешни, потискани дълбоко, неизживени спомени за понесена жестокост. Алис Милер не е обвинител. Тя не разглежда хората като чудовищата, в които са се превърнали, а се опитва да емпатира на децата, които някога са били, за да илюстрира по-добре омагьосания кръг на килера, наречен възпитание.
      Това не е книга, която се чете леко. Нито бързо. Това е бавно и внимателно слизане в подземията на неосъзнаваното, в които цари мрак и където живеят призраците на твърде много убити детски виталности. Примерите за душевни убийства са почти толкова стряскащи, колкото и физическите им проявления. Книгата е като нишка на Ариадна, с която да слезеш в лабиринта на спомените и да осветиш с фенера на осъзнаването всички поражения, изживени като дете. За да можеш да разбереш какво причиняваш, какво са ти причинявали и да изразиш гнева си по здравословен начин, и чрез скръбта за стореното да станеш отново жив, разбиращ, емпатичен, истинен.
        Алис Милер не оневинява, нито оправдава извършителите на тежките престъпления. Тя просто ги почиства от белезите на килера пласт по пласт, докато пред взора ви останат само силуетите на малтретирани деца с осакатена чувствителност, превърнали се в чудовища. Те всички са от привидно добри семейства, в които цари ред, но никой не съзнава какво точно се случва зад стените на наглед нормалните взаимоотношения. „Трагичността на добре възпитаните хора се състои в това, че като възрастни те не могат да забележат какво им е било сторено и какво вършат самите те, ако като деца не им е било позволено да го забелязват. Полза от това извличат безброй институции и не на последно място тоталитарните режими.”(стр.269). Тези режими внушаваха необходимостта от образцовост, разбирана в контекста на изискването да изглеждаш в очите на хората идеален и да заслужиш адмиративните им оценки. И точно този страх за оценката, какво ще кажат хората, какво ще си помислят, е принуждавал децата да се улавят за фалшив Аз, който потиска, премълчава, никога не възразява, понася унижения, търпи побои и санкции от възпитатели. И всичко това, за да не разочарова онези, които обича (родители) и уважава (педагози).
        Онова, което се нарича педагогика, е просто властови проблем, и май е по-добре да се търсят начини да се разреши той, отколкото образованието и семейната психология „да си блъскат главите” да измислят по-добри методи за възпитание, както уместно е отбелязано в книгата. „В началото бе възпитанието” напомня, че всички деца са невинни. Че са чисти страници, които е недопустимо да драскаш грубо или да смачкваш. Децата не се появяват, за да изпълняват нечии родителски планове или амбиции. Ако определяте на детето си с кого да се сприятелява, кое е полезно за него, какви оценки (и нищо под тях!) да получава, какви партньори да си търси или към какви професии да се насочва (защото според вас са престижни), ако му забранявате определени дейности, за да не си помислят нещо хората, това е сигурен признак, че сте влезли в килера. Когато грижата се е трансформирала в контрол, това е сигурен знак,  че любовта е изместена от нещо, което удобно се представя за нея.
       Вкраце, педагогиката е излишна, докато поставя родителя в ролята на контрольор и крояч на съдбата на едно дете, лишавайки го от глас и от собствен избор. Любовта е напълно достатъчна – онази любов, която се вслушва, която позволява да натрупаш свой опит и която съблича страховете ти.

       Защо да влизаш в килери, когато съществуват небеса? 

снимка: личен архив /2011
Милер, Алис. "В началото бе възпитанието", ИК Изток-Запад, С., 2011
превод от немски: Жана Ценова

0 коментара to “В началото бе възпитанието”

Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger