2013/03/20

Копнеж по свят без Подобия и Отклонения



     Да имаш шест пръста на краката, три чифта гърди, два чифта уши или ръка в повече, е също толкова нормално, колкото и да притежаваш способността да четеш нечии мисли на огромни разстояния. Не така обаче смятат група хора, непритежаващи нито едно от изброените неща, но пък здраво прегърнали убеждението, че са Божии подобия, а всичко останало – Отклонение от нормата. Подобни разбирания са пролазили в житейската им философия покрай единствената оцеляла книга – Библията - след необятно по мащабите си и също толкова ужасно Изпитание, сполетяло Древните.
Озовали се изолирани в някакво кътче от планетата, където резултатите от неясния катаклизъм надхвърлят всяко въображение, а мутациите на флората и фауната изумяват по-скоро с чудатост, отколкото с гротеска, човешките групи живеят в жестоко разделение. Стотиците години дистанция от Изпитанието не са достатъчни, за да се опази животът в руслото на нормалност такова, каквото е било преди бедствието, нито да се възроди цивилизацията в предишния ù вид.
    Нормалните подобия са развили фанатични претенции на колонизатори, отнемащи малко по малко територии от поразените Зли земи, и в стремежа да опазят реколтата и себе си от необичайни аномалии, са въвели ужасяващи инквизиторски практики. Всеки картоф, дето повече прилича на зелка, бива принасян на кладата; двуглави телета нямат никакъв шанс да останат атрактивни домашни любимци; а ако новородено бебе има нещастието да притежава, примерно, родилен белег с причудлива форма, бива лишавано от удостоверение за раждане. Отвъд Оградата пък живеят оцелели по случайност притежатели на въздълги крайници, ципи между пръстите и безкосменост – нечии братя, сестри, братовчеди на Подобията, по милост спасени от геноцида, но обречени на крайна мизерия и постоянна борба за оцеляване във враждебния свят на богоизбрани хора, забравили какво е любов.
    По-големи страхове обаче събужда онова, което не се вижда. Осем деца, наглед без физически отлики, притежават способността да се свързват телепатично помежду си на големи разстояния, участвайки осъзнато в решенията на този колективен разум. За хора, свикнали да използват единствено думите, подобни способности са нечовешки, богоненавистни, и макар че притежателите им са деца, започва настървено преследване така, както са преследвали избягали от плантацията роби. Крайна цел: никаква милост. Живот означава промяна. Непрекъснато развитие ражда многообразие, което е и богатство. Върховната суета, че човек е завършен вид и само установения физически модел притежава нормалност, поставя бариери не само пред каквото и да било развитие, но и стопира полетите на мисълта, оплетена в паяжините на страхове за Чистотата на единствено признатите форми. От този страх може да се роди единствено разруха, която сама по себе си е показател за отказа от растеж. А преследваните са онези зародиши на новото, призвано да поведе живота в съвсем нови посоки, и е повече от наложително да бъдат спасени, за да летят на воля там, където липсва враждебност. И където любовта е единствената реалност.

     Изпреварил времето си, петият роман на Джон Уиндам „Какавидите” от 1978-ма е напомняне до какво могат да доведат догматични схващания, подчинени на застоя и непромяната. Нещо повече. Напредничавите идеи, които днес, в 2013-та, звучат толкова обичайно, са успели да се промъкнат през цензурното сито на 1982-ра, удобно скрити в пашкула на жанра фантастика. Като чиста фикция, възприемана по-скоро в контекста на позволима за инжектиране доза развлечение, научната фантастика е идеалната маскировка за промотиране на идеи, които мнозина по онова време не са достатъчно събудени да възприемат. Идеи, противоречащи на масово пропагандираната еднаквост. Уиндам сблъсква във въображаемия си свят старото и новото със сила, достатъчна да пропука стените на загробващите рамки, за да се получи полезен обмен, който би предопределил един бъдещ живот за всичко остаряло. Но изборът е отказ от промяна, а в нови условия неадаптивното е обречено на гибел.
        Човекът винаги се е питал дали във Вселената съществуват по-висши видове, по-разумни и напреднали същества, и в същото време се е страхувал от тях и евентуалната им поява. Дори когато са наоколо. „Любопитното е, че подозрението на човек за съществуването на нещо го предпазва твърде малко от сътресението, когато се окаже, че предположението му е вярно.” Различното плаши не защото е непознато, а защото е носител на промяна, която неизбежно трябва да настъпи, а всяка промяна е заплаха за илюзорната сигурност, в която са се окопали обикновените хора. Днес науката прави открития, които всъщност не са новост в онзи революционен смисъл, колкото са събуждане на спомени за нещо отдавна забравено. Идва обаче времето, когато човек постепенно осъзнава какви възможности притежава и какви способности би могъл да развие, ако се освободи от всички онези стари връзки и изградени стереотипи, спъващи пътуването към истинските разбирания за човешката същност.
      Представете си свят от хора, „способни да мислят заедно и да се разбират така, както другите никога не са можели, и да решават проблеми с общия си разум.” Те не са ограничени в комуникационно отношение единствено чрез несъвършенството на думи, дефиниции, еталони. Те са постигнали разбирателство и „не се опитват да изграждат от себе си някакви геометрични модели на общество или политически отношения, не са и догматици, които поучават Господ как да управлява света.” Един възможен свят от уникални същности, в който любовта е фундаментът на хуманизма, а смятаните за изгубени ценности всъщност просто са грижливо опазени какавиди, от които ще се излюпят прекрасни пеперуди тогава, когато спящите са готови да се събудят.
    За един съвременен читател, отгърнал страниците на „Какавидите”, е очебийна обратната пропорционалност между календарното време и видимия напредък. В 2013-та светът все още изглежда блажено спящ, отношението към различните и хората с увреждания сякаш е задрямало нейде около точката на привидната толерантност и нормативните напъни за интеграция. Всъщност са нужни само любов и разбиране. 
Всички ги носят в себе си, но се питам що за тласък е нужен, за да осъзнаят гърчавите червейчета, че е време за летене?

Уиндам, Джон. "Какавидите", Издателство Отечество, С., 1982
превод от английски  - Огняна Иванова, художник - Ясен Васев
изображение: личен архив


0 коментара to “Копнеж по свят без Подобия и Отклонения”

Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger