2013/02/20

Горещо червено или къде е идеалният роман



         В един студен зимен следобед, по силата на някакви случайни обстоятелства, се намирах на кръстовището на Витошка и Патриарх Евтимий. Всред лавиращи фигури, аромат на пица, свистящи гуми и някакви френетични подвиквания, до грубата мазилка на една кооперация се беше опнала нестабилно мърлявата снага на букинистка сергия.
Няма начин да мина покрай книжки, и взорът ми да не ги сканира поне по диагонал. Точно така окосъзрях алените корици на „Горещо червено” на Ивайла Александрова.    
        По онова време привършвах изследванията си върху сравнителния анализ на две класики – „Хладнокръвно” от Капоти и „Армиите на нощта” от Мейлър. „Горещо червено” ми бе препоръчано от колегата Митко Новков като доближаващо се до романа на Капоти, и – любопитна да изнамеря някаква българска следа в новожурналистическото писане – се зарадвах, че при такова щастливо стечение срещам книгата на Ивайла Александрова. Приятната тежест на 420-те страници ме накара мислено да благословя издателите от „Жанет 45”, и с риск да си пропусна спирката и да си повредя зрението в подскачащата маршрутка, забих любопитен нос всред страниците.
       Предупредена бях, че това все пак е роман на разследващата журналистика, и не бива да подхранвам прекомерни очаквания за аналогия с „Хладнокръвно”, след като прекрасно знам разликите между нова и разследваща журналистика. В следващите дни имах възможността, обаче, да се убедя колко малко общо имат двата романа.
В резюме, книгата разказва за репресираните интелектуалци по времето на комунистическия режим, като по-специално място заема личността на Райко Алексиев – художник, карикатурист и фейлетонист, чиято вече покойна съпруга – актрисата Весела Алексиева – разказва за съвместния им живот и спомените си за репресивните събития. Авторката на „Горещо червено” пътува по дестинацията София – Франкфурт, за да събира тези спомени чрез интервюта. Девет години и 420 страници обем са показатели за сериозен ангажимент и задълбоченост по темата. За справка, романът на Капоти е от 350 страници и е отнел 5 години проучвания и още една, докато се намери подходящ финал. Дотук с приликите по отношение на време и обем.
      Повествованието е третолично – като участник в събитията, Весела Алексиева е оставена да разказва историята, като намесата на Ивайла Александрова като наратор е по-скоро регулираща, т.е, от позицията си интервюиращ тя контролира разказването в  рамките на събитието.
     Романът е силно фактологичен, но в конструкционно отношение е тежък и нечетивен. Най-малкото защото спомените на нараторката са накъсани от цели страници с вмъкнати бележки (тип уикипедийна визитка или досие), които затрудняват не само четенето, но осмислянето на взаимовръзките между толкова много персонажи. На читателя му се налага да се връща назад и буквално да се лута в толкова много (и на места излишна) информация.
      Небелетристичният (документален) роман, по моему, носи отговорността да бъде, ако може така да се каже, задочният посредник между миналото и настоящето пред читателя. Да може да разказва по такъв начин, че не само да обясни това минало, но и читателят да има желание да научи още повече. В случая не е постигнат този ефект, защото липсва онази така характерна за новите журналисти селективност, която подбира от суровия материал само онези събитийни факти, които не натоварват повествованието с излишна обстоятелственост. Но има и друго.
   Ивайла Александрова си е позволила съвсем леки белетристични описания, което е обяснимо от гледна точка на автентичността в един документален роман. Събрани накуп обаче, всички тези наблюдения оставят усещането за тромавост на материала, чийто обем и изказ, лишен от образност, не биха пробудили интереса на читатели от по-новото поколение. А когато се изключва определен таргет, се обезсмислят като цяло и трудоемките усилия и време, вложени в толкова мащабен проект. Защото е важно не само какво се е случило, но и как ще го разкажеш. Формулата е колкото по-образно, по-добре. Като образността (респ. белетристичното) не омаловажава фактите. Важна е дозировката.
      Идеалният, но и необходим документален роман е този, в който логическата фантазия (по Е. Киш) трябва да показва духа на откривателството. Нещо повече - ако разследващият журналист е прекарвал времето си в проучване и отърсване от прахта на всеки факт от миналото, то пред читателския взор би следвало да не бъде показван този къртовски труд. Защото е важна самата история, събитието, което ще остава актуално с всеки нов прочит, независимо от времевите рамки и ограничения. Изстисканата от документите фактология, побрана в огромни обеми, не гарантира непременно и интерес. И точно в това, струва ми се, е уникалното у Труман Капоти – с обединяването на журналистиката и литературата той даде универсален ключ, с чиято помощ може да се отключват вратите към един идеален, необходим роман, който е едновременно важен документ и интересна проза.  
         Тук ми хрумва хипотезата, че изборът на криминална тема у Труман Капоти, развита със средствата на новата журналистика, може би в по-голяма перспектива е очертавал възможността в стилово отношение да изчезне границата между нова и разследваща журналистика, да се появи още един хибрид, който слива приликите и премахва различията между двете направления. С едничка цел романът, получен от сливането на новата и разследващата журналистика, да освободи последната от рамките на скучна документация, свалена от рафтовете на нечии архиви.
         Ако си позволим смело да се впуснем след това предположение, би било интересно да си представим резултатите от едно такова обединяване. Идеалната цел далеч няма да бъде единствено трайния читателски интерес към новия жанр. Доколко съществуващите направления в журналистиката ще решат да ползват този ключ, зависи от желанието и смелостта на журналистите да рискуват с експерименти в стилово и жанрово отношение.
       А нали тъкмо така се раждат новаторите.
       Иска ми се да вярвам, че и у нас има такива.

6 коментара to “Горещо червено или къде е идеалният роман”

  • 20 февруари 2013 г., 12:35 ч.
    Zory says:

    Пробвай "Абажурът" - не е Капоти, но става ;)

    delete
  • 20 февруари 2013 г., 13:43 ч.
    Хриси says:


    На Марк Джейкъбсън - за холокоста, ли? Ще, ще. :)
    Зори бе, ако оставим настрана фактът, че съм твърде капотизирана, аз всъщност се надявах някой да ми подшушне за български роман в този дух, ама нъц.
    Да би имало, все щеше да се чуе.

    delete
  • 20 февруари 2013 г., 15:53 ч.
    Zory says:

    Подобен тип писане се случва, когато разследващата, а не жълтата журналистика е водеща и после идва ред и на наличието на литературен талант, а при нас тези неща още прохождат.

    delete
  • 20 февруари 2013 г., 16:37 ч.
    Хриси says:

    Сещам се за неколцина, които имат уникален стил на писане и по моему, не им липсва нито талант, нито нюх. Просто документалната проза и романите от факти искат време, усилия, средства... а у нас просто всички тези условия са по-скоро сриващи мотивацията, отколкото разпалващи я.
    По-предпочитани са кратките жанрове, защото се предполага (според все още разпространяваната теза), че у нас никой не четял. Респ. защо да публикуваш книги, които после се моткат под дъжда за по 1-2 лв, и я ги купи някой, я не.
    В крайна сметка, да си новатор у нас си изглежда направо кауза пердута.
    Жълтото винаги изглежда по-лесно и достъпно.


    delete
  • 20 февруари 2013 г., 20:31 ч.
    Zory says:

    Продължавам да вярвам, че скоро ще се появят достатъчно търпеливи и талантливи автори. Живеем в интересно време, благодатно за подобен тип литература. А за четящите - и аз си мисля, че не са чак толкова малко ;)

    delete
  • 21 февруари 2013 г., 9:19 ч.
    Хриси says:


    Споделям, споделям... ;)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger