2013/02/20

Горещо червено или къде е идеалният роман

6



         В един студен зимен следобед, по силата на някакви случайни обстоятелства, се намирах на кръстовището на Витошка и Патриарх Евтимий. Всред лавиращи фигури, аромат на пица, свистящи гуми и някакви френетични подвиквания, до грубата мазилка на една кооперация се беше опнала нестабилно мърлявата снага на букинистка сергия.
Няма начин да мина покрай книжки, и взорът ми да не ги сканира поне по диагонал. Точно така окосъзрях алените корици на „Горещо червено” на Ивайла Александрова.    
        По онова време привършвах изследванията си върху сравнителния анализ на две класики – „Хладнокръвно” от Капоти и „Армиите на нощта” от Мейлър. „Горещо червено” ми бе препоръчано от колегата Митко Новков като доближаващо се до романа на Капоти, и – любопитна да изнамеря някаква българска следа в новожурналистическото писане – се зарадвах, че при такова щастливо стечение срещам книгата на Ивайла Александрова. Приятната тежест на 420-те страници ме накара мислено да благословя издателите от „Жанет 45”, и с риск да си пропусна спирката и да си повредя зрението в подскачащата маршрутка, забих любопитен нос всред страниците.
       Предупредена бях, че това все пак е роман на разследващата журналистика, и не бива да подхранвам прекомерни очаквания за аналогия с „Хладнокръвно”, след като прекрасно знам разликите между нова и разследваща журналистика. В следващите дни имах възможността, обаче, да се убедя колко малко общо имат двата романа.
В резюме, книгата разказва за репресираните интелектуалци по времето на комунистическия режим, като по-специално място заема личността на Райко Алексиев – художник, карикатурист и фейлетонист, чиято вече покойна съпруга – актрисата Весела Алексиева – разказва за съвместния им живот и спомените си за репресивните събития. Авторката на „Горещо червено” пътува по дестинацията София – Франкфурт, за да събира тези спомени чрез интервюта. Девет години и 420 страници обем са показатели за сериозен ангажимент и задълбоченост по темата. За справка, романът на Капоти е от 350 страници и е отнел 5 години проучвания и още една, докато се намери подходящ финал. Дотук с приликите по отношение на време и обем.
      Повествованието е третолично – като участник в събитията, Весела Алексиева е оставена да разказва историята, като намесата на Ивайла Александрова като наратор е по-скоро регулираща, т.е, от позицията си интервюиращ тя контролира разказването в  рамките на събитието.
     Романът е силно фактологичен, но в конструкционно отношение е тежък и нечетивен. Най-малкото защото спомените на нараторката са накъсани от цели страници с вмъкнати бележки (тип уикипедийна визитка или досие), които затрудняват не само четенето, но осмислянето на взаимовръзките между толкова много персонажи. На читателя му се налага да се връща назад и буквално да се лута в толкова много (и на места излишна) информация.
      Небелетристичният (документален) роман, по моему, носи отговорността да бъде, ако може така да се каже, задочният посредник между миналото и настоящето пред читателя. Да може да разказва по такъв начин, че не само да обясни това минало, но и читателят да има желание да научи още повече. В случая не е постигнат този ефект, защото липсва онази така характерна за новите журналисти селективност, която подбира от суровия материал само онези събитийни факти, които не натоварват повествованието с излишна обстоятелственост. Но има и друго.
   Ивайла Александрова си е позволила съвсем леки белетристични описания, което е обяснимо от гледна точка на автентичността в един документален роман. Събрани накуп обаче, всички тези наблюдения оставят усещането за тромавост на материала, чийто обем и изказ, лишен от образност, не биха пробудили интереса на читатели от по-новото поколение. А когато се изключва определен таргет, се обезсмислят като цяло и трудоемките усилия и време, вложени в толкова мащабен проект. Защото е важно не само какво се е случило, но и как ще го разкажеш. Формулата е колкото по-образно, по-добре. Като образността (респ. белетристичното) не омаловажава фактите. Важна е дозировката.
      Идеалният, но и необходим документален роман е този, в който логическата фантазия (по Е. Киш) трябва да показва духа на откривателството. Нещо повече - ако разследващият журналист е прекарвал времето си в проучване и отърсване от прахта на всеки факт от миналото, то пред читателския взор би следвало да не бъде показван този къртовски труд. Защото е важна самата история, събитието, което ще остава актуално с всеки нов прочит, независимо от времевите рамки и ограничения. Изстисканата от документите фактология, побрана в огромни обеми, не гарантира непременно и интерес. И точно в това, струва ми се, е уникалното у Труман Капоти – с обединяването на журналистиката и литературата той даде универсален ключ, с чиято помощ може да се отключват вратите към един идеален, необходим роман, който е едновременно важен документ и интересна проза.  
         Тук ми хрумва хипотезата, че изборът на криминална тема у Труман Капоти, развита със средствата на новата журналистика, може би в по-голяма перспектива е очертавал възможността в стилово отношение да изчезне границата между нова и разследваща журналистика, да се появи още един хибрид, който слива приликите и премахва различията между двете направления. С едничка цел романът, получен от сливането на новата и разследващата журналистика, да освободи последната от рамките на скучна документация, свалена от рафтовете на нечии архиви.
         Ако си позволим смело да се впуснем след това предположение, би било интересно да си представим резултатите от едно такова обединяване. Идеалната цел далеч няма да бъде единствено трайния читателски интерес към новия жанр. Доколко съществуващите направления в журналистиката ще решат да ползват този ключ, зависи от желанието и смелостта на журналистите да рискуват с експерименти в стилово и жанрово отношение.
       А нали тъкмо така се раждат новаторите.
       Иска ми се да вярвам, че и у нас има такива.

2013/02/05

:)

2




       Позабравила съм умиротворението на ранните сутрини. С лятносиньо небе и карамелени облаци. В изчервените прозорци дефилират човешки силуети и събудено слънце. Загребвам си от оловно-мъгливия въздух. С привкус на пушек е. Като онзи, който мама внасяше в топлата стая, скрил се в косите ù. Смеехме се, че прегръдките ù миришеха „на вънкашно”. :)
       Булевардите посрещат и изпращат бързащи ходила. В бреговете на овлажнелия ми взор се плиска някаква странна симпатия към фигурите, с които след миг ще се разминем. Притеснено момиче с накриво завързан шал нервно пуши и фиксира червеното око на светофара. Ето онази малко високомерна госпожа в лилаво елегантно палто, която без нужда си оправя ръкавиците. И леко плешивеещ господин, от чийто джоб наполовина стърчи безплатен вестник. Напомня ми за баща ми. Сигурно заради очилата. 
      Свързаността е прекрасно усещане. Мислено натиквам по джобовете им по една усмивка. Да си имат. Приисква ми се да сгъна тези емоции като хартиени късметчета за кафе и да ги пусна в кутия за ежедневни хубавини.

Когато спреш да виждаш тела, започваш да виждаш души.
Защото любовта е начин на живот.