2013/01/21

Въпрос на приоритети

2



        
      Аз може би съм едно от редките изключения, които ако не би фейсбук влючвало, не би за покушение научило. За какво са ми медии в такъв случай? Не чета вестници (дори и онлайн), не гледам телевизия и въобще, нахождам се в позицията на самоналожено информационно затъмнение. Впрочем, по-правилно ще е да кажа, съзнателно и доброволно избрано, понеже не ми се налага да потушавам какъвто и да било информационен глад. Не съм загубила апетит, но виждате ли, започнах да се храня здравословно.
       Предвид професионалните ми ангажименти, такова изказване звучи непрофесионално, непозиционирано като че ли. Обаче работата е там, че много държа да се чувствам сита и обогатена от това, което потребявам.  А не ме обогатяват нито публичните обсъждания на поредната политическа димка, нито осъзнаването на очевидната псевдоинтелигентност на псевдограждански позиционираните. За какво са ми медии? Та всички са заети да подклаждат огъня на страстите около поредната „новина”, шум и екзалтации до следващото шоу. Ма били направили опит да застрелят Доган. Е, и?
        Мен ме интересува какво се случва, примерно, с идеята за ТЕЛК-комисиите, чиято задача бе да следят за „фалшиви инвалидизирани лица”. Защо не се канят в сутрешни блокове и предавания български театрали – как живеят, можем ли да направим нещо за тях? Венцехвалби след кончина не са новина, сори. Интересува ме има ли някъде обнародвани или отразени граждански идеи за реформи в една или друга сфера – социо-културна, образователна, здравна? В крайна сметка, нали точно в това се заключава смисълът на понятието „демокрация”, или просто е прието, че един референдум инцидентно решава въпроса с гражданските позиции? За тези и много други въпроси, свързани с ИДЕИ, аз няма как или откъде да науча – те не са на първите страници, не се обсъждат дори в публичната сфера. Достатъчно показателен е фактът, че понятието за новина вече добива съвсем нова дефиниция – новина е онова, което е най-обсъждано в социалните мрежи. Дори традиционната преса и сутрешните блокове са възприели фейс-активността като показател за актуалност и гражданска позиция.
          Твърде удобно за дирижиращите целия политически театър. Всъщност, за всички е видно, че онази част от електората, която е най-активна онлайн, демонстрирайки остра гражданска ангажираност и философско интелектуалничене, всъщност обича политическия театър. Обича да обсъжда политическите роли в удобната позиция на изобличител и мореален коректив. Да вземем, например, емблематичната фигура на премиера. Всъщност всички са наясно, че Бойко е просто лицето, което се е появило в точното време и на точното място, за да поеме на плещите си всички негативи на една роля, която е брилянтно изпълнена – предизвиква точно реакциите, които трябва да предизвика. Но любителите на този тип театър са готови да сменят персонажа, поради което цялата театрално-политическа индустрия се съобразява с желанията на публиката. Демокрацията изисква удовлетворение волята на народа - време е за нов шарж, да се извадят малко неосветени от прожекторите персонажи, за да не оскучава постановката. И тъй като през цялото ù време се размахваха някакви пистолети, които гърмяха във всички действия и даже в антрактите, сега явно е назряло времето за друг обрат.
         Публиката, обслужвана по този начин, е доволна, защото ще може да анализира предостатъчно това вълнуващо реалити – ама ще има ли наказания, кой е режисьорът, ама ще се целунат ли всички накрая? И покрай цялото това представление, в което изпълнителната власт ще заема много важна поддържаща роля, някак е тъжно, че интелектуалните умове се ангажират да нищят ЛИЦА и СЪБИТИЯ, което автоматично ги превръща в дребнотемни, въпреки заявената ерудиция и квалификации. Защото великите умове, в крайна сметка, би трябвало да обсъждат ИДЕИ. За наистина съществени, значими неща, вместо за политически инфантилни сценарии.
     Докато публичния интерес е прикован към неизгърмялото оръжие в последното действие, остават забутани нейде под килимчето нерешените, но обезпокоителни въпроси. Като например защо на работещите лица с доказана инвалидност, които са пожизнено осигурени, им се удържа от заплатите здравноосигурителна вноска? Или този, че в главите на все повече хора се върти мисълта за емиграция, но никой не смята за нужно да ги разубеждава с аргумента, че "по-добрия живот" няма да настъпи със смяна на мястото, а  със смяна на мисленето. Мнозина от тях просто не са способни да изпитват удовлетворение от това, което правят, защото или се сравняват, или очакват външни оценки (похвали, възнаграждения), и по тази причина щастието и успехите им винаги са непостоянни и зависят от всичко променящо се. Уви, мнозина не са мотивирани да ги търсят тук, но не знам какво пък им дава увереността, че другаде ще е по-добре. Те навсякъде ще носят със себе си манталитета и мисленето, които реално са истинските причинители на целия дискомфорт от начина им на живот.  Но държавата все още не е истински ангажирана да поощрява предприемачество, дребен и среден бизнес, за да се случват нещата добре, качествено и да има някакво развитие отвъд пунктирната линия на недостроените магистрали. Затова еврофондовете са повсеместно въждаление.
        Държавата ни е пълна с умни, можещи и мотивирани хора с ценности и естетически критерии, достатъчно способни да правят нещата качествено. Това изобщо не се определя от мястото, където ще ги правят, стига да са наясно какво искат и да усещат, че има политическа воля за подкрепа на инициативи, които не са просто помпозно звучащи слова върху луксозна хартия. За мен е политически некоректно масово разпространяваното мнение, че страната е кофти и без потенциал (странно, някой някога да е проучвал какъв е?), хората са някаква овцедушна маса (пак общи знаменатели, не се ли уморихте?), втренчване в чалгаризирани елементи и постановки (докога?).
      Затова, уважаеми дами и господа, на фона на всичко това, аз ще продължа да имам претенции за качеството на информацията относно важните събития, и каналите, по които достига до мен. Всъщност, истински важното в крайна сметка е тъкмо онова, което ме интересува. Нали? Искам то да има значение за мен и след 5 години, за да си заслужава да ангажирам мислите си с него в настоящия момент.
      Въпрос на приоритети.
   

2013/01/17

Житие между релсите или очарованието на мравешкия романтизъм

0


       

    Да пътуваш с влак е някак романтично. Почти колкото многосюжетен сценарий с непредвидим развой. Нещо като самия живот - разнопосочно пътуване, едно наглед обикновено придвижване, рамкирано от коловозите на „нещата, които трябва да се правят”. Отвъд тях се простират примамливите полянки на всичко онова извън релсите, където се пътува без вагони и багаж. Без удобни седалки и запазени места.
      Като в „Обикновен живот” на Карел Чапек. Пътуване в релсовото житие на покосен от инфаркт човечец, педантично пакетирано за онзи неназован пътник, който по неволя ще се окаже задочен събеседник. Преминаваме през малките гари на един обикновен живот в ретроспекция – уплашеното детство край железопътни релси, неосъзнатите кариерни амбиции, непохватния флирт, синекурната служба и почти скучния семеен живот, неогласен от детски смях.
       На всяка от тези гари блуждаят черно-белите силуети на житейските спътници. Ето я на първата гара разтревожената майка, чиито ипохондрични изблици ще се оглеждат в емоционалното огледало на порасналото дете. Там е и бащата-еталон, с първичната си грубост, достатъчно силен да подчинява дървото, превръщайки го в мебели, но недостатъчно, за да остане смирен пред вечно недоволната си съпруга. Там са и работниците от дърводелската работилница, и всички онези полуизтрити фигури, които в детските очи са били достойни за подражание „големци”, катализатори на кариерни амбиции. На следващата гара обикновеният живот е поел по други релси. Лавираме из училищни съперничества, осъзната слабост и мазохистично зубрачество като форма на отмъщение към физическото превъзходство. Силата на слабия, скрита в презрението. С такъв багаж на перона седи младостта, готова да премине нататък, позволявайки си ту да прескача отвъд обичайните релси, ту връщайки се в контролираното разписание на живот „по правилата”.
        Между гарите се промъква като застоял въздух колебливото усещане за неудачност. Поглеждам към житиеписеца, който някак си успява да го натика под килима на привидното доволство. Ежедневието му е едновременно лишено от сътресения и вътрешно раздирано от противоречия. Има го и бунтовния стремеж към онова бохемско безгрижие, което превръща живота в приятно, почти безцелно пътуване. Но той е началник-гара. Големец. А в битието на един улегнал мъж с удовлетворени кариерни амбиции няма място за поезия и палми, в които звънтят кокосови тимпани. Затова поетичният романтизъм бива делово и безжалостно погребан от самоналожен прагматизъм и праволинейност. От гара на гара житейските роли се сменят, за да остане накрая една самоличност, избрала окончателно пътуване по релсите.  Никакви прибежки отвъд. Мравките вярват в заложената предопределеност, пъплейки трудолюбиво по обичайните маршрути. Разбира се, никой не пречи на една мравка да си мечтае, че е царица. Извънрелсовите маршрути обаче са безопасни само наум.


         Преди последната гара Карел Чапек се опитва да ме убеди, че това е било едно наистина приятно пътуване, защото неговият обикновен човечец е изпълнил най-простата рецепта за щастие: правил е нещата в живота си от любов към самите тях. Изживял е всички възможни роли, в които реално се е оказвал, дори тези,  родени от богатото му въображение. Бил е и наблюдател, и участник във всичко случващо се между и извън железопътните релси, прорязали наглед скучния му живот. Житието му се вие по тях с убедеността, че в края на пътуването графикът ще е спазен, пътниците ще са доволни и това е всичко, което е било нужно. Наистина ли?
      Очевидно, да. Мравешкият романтизъм в „Обикновен живот” не следва логиката на живеенето в някакъв бъдещ момент. Не консервира или отглежда щастие за бъдеща консумация. Той е в мъдростта на пълната капитулация пред Настоящето, което предлага възможности да се възползваш от всички мигове, преди да са отлетели покрай прозорците. Може би затова звучи толкова очарователно.
       Прииска ми се да пътувам с влак. Покрай гари с блестящи от чистота перони, с петунии по прозорците и ведри началници, които благодушно и с достойнство да приветстват потракващите вагони. Утопично. И безкрайно тъжно, че подобни картини са пожелателни, вместо възможна реалност.
Вероятно защото романтизмът днес е твърде демодиран.
Като дерайлирал влак на БДЖ.

 снимка: личен архив