2012/07/22

Talking about them



Ама, какво е това, учудва се той. Звучало му странно. Хайку ли е, пита.
Защо се опитваш да затваряш нещо в рамките на жанра? По-красиво ли изглежда, като е дефинирано, връщам въпроса. То самото е Такова, Каквото Е. Себе си. 
Не знам, казва, на мен ми е странно. Някак било.. недовършено.
Големите поети могат всякак, казвам. Затова голямото изкуство е смес от жанрове – всички прозират, но никой не доминира.
Ама това звучи..., започва неуверено.
Не гледай как звучи, а какво ти говори, вмятам. Направи крачка отвъд коловоза на рамките. Не анализирай, не разбирай. Просто усещай.
Мълчи. Не е съгласен, усещам през всичките байтове и лабиринти от единици и нули. Упорства в стремежа да определи големината на поезията, големината на автора чрез отрязък от облечено в слово чувство. А то е така красиво и човешко, толкова интимно е. Искрено. Думите не му стигат да се облече, да прикрие голата си ранимост.
Какво, като е кратко? Нима думите трябва да уплътняват гигантски скелет от ямбове и рими? Толкова ли е потребно на този скелет да му се бодне етикетче с жанрова определимост? Задавам риторичности.

Този не струва. Еди кой си е по-добър, чувам ехото от минал разговор. Отново в скайп. И пак сравнения. Дали уникалността се нуждае от уподобяване, питам (се)? Няма нужда да питам и него. Знам какво ще ми отговори, преди да го е изрекъл. Ъглите на рамките са толкова лесно предсказуеми.
Ти не го разбираш, репликира ми. Като го поставя някъде по стъпалата на по- и най-, по-лесно ли ще го разбера, отвръщам. Изпитвам остро усещане за дежа вю. Оценките, значи, са квинтесенцията на разбирането. Виж какво, започвам. Сигурно звуча по адвокатски пледоарно, макар да усещам как аргументите ми звучно ще се разплескат в стената на тесногръдието му. За мен четенето е литературна комуникация, продължавам. Един пише, защото има какво да каже. Друг, защото иска да почеше между ушичките задавеното си его с публични похвали. Но аз не съм тук, за да раздавам оценки. Написаното или ми говори нещо, или не ми говори. Ако няма какво да ми каже, не се връщам, тръгвам си. И не искам да напъхвам написаното в рамките на негативно определение, само защото авторът му не умее да ме задържи в диалога.

Но рамки са нужни, казва ми. Ти като Сидхарта все безкритично приемаш, опитва се да оригиналничи. Иронията му е странно нелепа. Не схваща, че отдавна съм извън дуалността, която налага избор между две противоположности.
И защо са ти рамки, питам. Не ти ли става жал за тези, в които се забиват острите им трески? Рамките били нужни, за да знаеш къде си. Рамките са граници, според него.
Хората имат различни лица, казвам. Ако затвориш в рамка само едно – това, което предпочиташ да виждаш, ще се изненадваш неприятно, когато ти показват и останалите си. И не, че са се променили. Просто си отказал да ги познаваш. „Кой ти е виновен, ако си позволил животът ти да мине, докато си зяпал все едно и също лице?”, цитирам Дончо Цончев. 

Много ми се иска да разбере, че е хубаво пред погледа ти да са всички възможности, без да избираш никоя. Предпочитането натоварва със субективна правота. Ще се превърне в патерица, а когато можеш да летиш, защо трябва да ходиш... с такива тежести?

Изкуство. Книги. Хора.
В стремежа да ги разберат, ги осъждат.
В стремежа да ги оценят, забравят да ги усещат.

0 коментара to “Talking about them”

Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger