2012/07/21

Лунно и кърваво, по Йейтс



Ирландия, 1870. Фамилна лятна къща в западните околности на Дъблин, в която домашното образование на четири деца е на особена почит. Петгодишно момченце с къси панталонки и сако, гелосано причесани косици и кръгли очилца прехласнато слуша с брат си и двете си сестри как майка му разказва келстски народни прикази за водни духове, елфи, феи и всякакви безплътни същества. От нея малкият ще вземе факличката, с която ще осветява пътеките на интереса си към окултните истории в ирландския фолклор, а от баща си – юрист и художник на портрети, - ще наследи сладкодумието да ги облича в художество.
Когато тръгва на училище, за него ще кажат, че е по-добър по латински, отколкото по всеки друг език, но има отчайващ правопис и е доста зле с математиката. Момченцето е Уилям Бътлър Йейтс, бъдещият нобелов лауреат, който ще се самоопредели като „един от последните романтици в литературата”.

Семейството му живее в Лондон, където бащата гради кариера на художник. Младият Уилям обитавал студентска квартира в близост до ателието на баща си, а там често се събирал цвета на артистичното общество, сред което Йейтс прекарвал повечето време в разговори с писатели, поети и артисти.
В него има нещо от визията на Гео Милев и Смирненски по онова време, от Йейтс се излъчва някаква пролетарска харизма. Замисленият поглед иззад кръглите стъкла, вързаната „а ла фантазе” връзка под яката на белите му ризи, и онова изражение, сякаш всеки момент се е канел да изрече нещо, преди да го прекъсне светкавицата на фотографския апарат. Устремът, който се долавя от снимките, съдържа в себе си водовъртежа на всички интереси, завладели юношеското ежедневие на Йейтс – драматургичните страсти в бъдещия  Abbey театър, националистичните вълнения в Ирландия, от които гледа да стои на дистанция и обзелата го ненавист към католицизма. И съвсем не на последно място, любовните му трепети към богатата 23-годишна наследничка Мод, която три пъти ще отхвърли предложението му за брак, преди да му разбие сърцето и да го хвърли в ужас и потрес, като се омъжи за майор МакБрайд, отявлен националист.

Мод не само избира друг. Тя избира всичко онова, което е чуждо на Йейтс като усещане, разбиране, философия. Неговата душа има нужда от романтика повече, отколкото от политически пристрастия, и Уилям Бътлър прави единственото, което може – създава словодумни вуду-персонажи на МакБрайд, които може да ненавижда с поетична унищожимост, но никога не насочва огорчението си към Мод заради направения от нея избор. Предстои му път до Нобеловата награда, по който ще се клатушка с прегърнатите междувременно индийски философии и езотеричен полъх от келтския фолклор. Ще създаде стихове, в които интимното и философското се борят като че ли за надмощие – онова, което не може да има, трябва да бъде прието единствено, като бъде разбрано в онтологичен контекст, осмислено и подредено.
Нищо, че У. Х. Одън ще се изкаже пренебрежително-насмешливо за лириката му с думите, че приличала на „плачевен спектакъл на възрастен мъж, заел се да мънка за магии и глупости от Индия”.



На „Кръвта и луната”(С., 1990, НК., прев. Владимир Трендафилов) попаднах, докато преравях с жаден взор заглавията по рафтовете на библиотеката в музея на СГБ. Сборникът с избрани стихове, проза и есета беше чудесна възможност за задочно познанство с автор, от когото познавах само гръмкото име с режещо звучение.
Йейтс не е за бърза консумация. Комуникацията с него е точно като моментите, в които слушате в захлас бабините приказки за лека нощ. Докато се превърнете сами в петгодишни детища, очаровани от магийки и вълшебства. Или ако предпочитате, пред камина с  чаша ирландско, с лед или без.

В келтските сумраци на Йейтс има всякакви истории за намеса на безплътни същества в човешкото битие, които повече идват да подскажат, че самият живот е като градински ръкавици, които нахлузваш временно, само докато сътвориш прекрасни градини и отгледаш всичко красиво, което поискаш. Тук и сега. И винаги наблюдаван от някой червеноскос и луничав палавник, скрит зад мочурища, преобразен като нещо познато, от красиви като сън жени и също толкова ефимерни. При Йейтс Тяло и Дух са в същото противоречие и борба за надмощие, както интимното и философското. Бълбукащото червено на кръвта и студената красота на луната. И няма хепиенд. Има само възмездия, постигнати като логичен завършек поради неправилно използвани градински ръкавици.

 Вместо послепис.
Народното изкуство е кралицата на човешката творческа мисъл и тъй като отхвърля както всичко мимолетно и скучно, всичко плиткоумно и повърхностно красиво, така и всичко низко и неискрено, а съсредоточава  в себе си най-чистите и непреходни размисли на поколенията, именно то е почвата, от която черпи жизнени сокове голямото изкуство. Независимо от това дали се разказва край огнището, дали се пее край пътя, или се гравира върху камъка, това изкуство, оплодено и оразмерено от индивидуалните умове, налага своята власт, когато часът удари.
В едно общество, отхвърлило изначалното богатство на въображението, едва малцина – не повече от три-четири хиляди на милион, - ощастливени от качествата на собствената си натура и от случайното стечение на обстоятелствата, след много и много труд  съумяват да прозрат до дълбините на въображението, а все пак „въображението – това е самият човек”.
През средновековието църквата подчини всички изкуства на себе си, понеже хората разбираха, че обеднее ли въображението, доминиращият глас – някои биха казали единственият, - който ратува за повторното пробуждане на мъртвата надежда, на трайната вяра и на проникновеното страдание, е в състояние да говори само чрез многозначителността на думите, и то ако не иска съвсем да замлъкне. И затова винаги ми се е струвало, че ние, хората, които искаме да възкресим човешкото въображение, като вдъхваме нов живот на старите песни и легенди, никога не сме преставали да вземаме участие в Галилейската препирня. В нея участвуват и всички ирландци, стараещи се да наложат чуждите порядки – амбиция, която само у малцина не е признак за духовна нищета. Тяхното място е при онези, които, макар да били евреи, извикали: „Ако пуснеш тогова, не си кесарев приятел.” /У. Б. Йейтс. „Кръвта и луната”, с. 192/193/

Не звучи никак глупаво, нали?
Мистър Одън, в какво голямо заблуждение сте били! :)


2012/07/19

Щастие с ябълков привкус



Получих ги, получих ги, пооооолучих гииииииииииииииииииииии! :)
[мислите ми крещят, не съм аз.]

Вървя по Алабин и се усмихвам, усещам приятната издутина на жълтия плик, който съм стиснала с велико благоговение. Хората по улиците ме гледат странно, то какви ли неща не правят жегата и радостта с хората, дамите ми се усмихват в отговор, а господата се отдръпват почтително, гълтат стомасите си и си придават сериозен вид. 
Май трябва по-честичко да нося токчета и къса пола. :)

Десет минути след като напуснах хладните покои на централна поща, влетявам запъхтяна обратно в офиса. Нямам търпение да отворя пакета, на който по детски чистият почерк на Мария Донева е калиграфисал адреса ми, буквите се поразмазват от вълнението, измъквам огромни канцеларски ножици, и те жълти. Жълти като лудостта, която сигурно щеше да ме взриви, ако си бях позволила да отворя плика насред улицата и да дам воля на нереализираните си вокални заложби.

Внимателно, внимаааателно... почти свещенодействам, защо са толкова изтъпени тези ножици, Господи, и въздухът е на привършване. Броя до осем и надниквам в зейналата жълтосрезна усмивка на плика. Дете и коте. Педя човече и длан животинка. Възхитителни миниатюрни същества с палави погледчета. От ябълковия отбор. Made with love. Шарени като вълшебство, и ми говорят, говорят... 
Почти съжалих, че малката ми сапунерка не е тук, за да запечатам невъобразимо щастливата си физиономия. И великолепните чорапчовци.

Не очаквах, че ще ги получа толкова скоро след онзи среднощен и толкова непринуден разговор, когато си бъбрехме за поезия, общи приятели и човешки неща. Аз, с портокалов швепс в чаша за вино, и тя - с вода в джина вместо с тоник. Някъде между смеха и дозата минорност ми поиска адреса, за да ме зарадва още на следващия ден с творенията на сръчните си ръчици. Нищо, че ги получих едва днес. Пред гигантизма на жеста [да зарадваш с подарък почти непознат] джуджеят всякакви прозаични перипетии.

Трогват ме розовите усмивки на куклиците и тези голееми очи, в които придремва зашит прекрасния Дух на всички неразказани истории. Ще си ги споделяме. И ще си получат имената. Още тази вечер.

Мимс, ти си невероятен вълшебник!

БЛАГОДАРЯ ТИ ОТ СЪРЦЕ!
[и да си понаглеждаш пощенската кутия :)]

П.С. По липса на снимки собствено производство (засега), визуализираното ми щастие  изглежда ето така
П.С 2. А това са резултатите от инвазията на ситните вкъщи - полазиха по рафтовете с книги, седяха чинно до монитора и се кикерцаха под стола.




Беше забавно да ги снимам, но още не са решили къде точно искат да стоят.
И все още са безименни.
:)







2012/07/16

Time to say goodbye



Лепкави кордели от въздух задръстват белодробните магистрали. Вдишвам лятото на порции, цикламените ми нокти изтръгват от бутоните пластмасов гъгнеж. Червените ремарки алергично пламват върху бялата кожа на файла, а изходът изобщо не е в лабиринтовите шарки на пердето, мисля си.  Горката тлъста муха. Изпитвам съчувствие към ефирността на крилата ú, които юли ще стопи в мига, в който се гмурне в него. Понякога капаните предпазват.

[Сенд. Нов документ. Почти е дванадесет.]

Вратата внезапно пропуска талазите на разлудуван въздух заедно с посетителя, объркал кабинета. И разголва раните по табелата, на която така и не свикнах да виждам името си. Окуцелите серифи на буквите му са гротескно оглозгани от хищните нокти на неизвестен посегател. Може би е добре, че ще остане неизвестен. За да си запазя наивната вяра, че се втурнах към работен пейзаж, който не е просто оцветена тухлена стена. Нищо, че вече отдавна не се страхувам за здравината на крилете си.
Само понякога се чувствам като Артур в онзи връхлетян от прозрение миг, че отговорът не е бил Ланселот, а Галахад. Терминал 1... вместо София. Или друг свят.
Is it time to say goodbye?

[Нов документ.]

Мухата все пак се гмурва в жарта на понеделника, рискувайки. А лепкавата кордела се разплита от въздишка. Ден е за сбогуване с отживели времето си неща. Или може би... за ново пребиваване в капаните от спомени, в които спи заключен раненият ми копнеж за обичане. Свикнах да седя на ръба на онзи баланс, отвъд който се простира прекрасната дъхоспираща гледка към Всичко Онова, Което Е. Там, където свършват всички пътища, и където има само простор за летене. И където мълчанията нямат вкус на недоизказаност.


Любовта все още е мой гост... а не мога да изгоня Тази, която омеси в Душата ми свещените хлябове на всичко добро, отключено чрез теб. Докато не пожелае да си тръгне...

.... It’s not time to say goodbye

изображение: интернет

2012/07/04

Бъдеще за обемните жанрови форми. О, йе!



Преди няколко години Труман Капоти драсна клечицата и подпали интереса ми към новата журналистика, или иначе казано, към онова съчетание на литература и журналистика, което по същността си не е нито едното, нито другото, а сплав от факти, поднесени с художествено майсторство така, че звучат белетристично. С „Хладнокръвно” Капоти не само създаде нов жанр – нехудожественият (non-fiction) роман, но и утвърди този вид проза като изразното средство на XXI век. Та, ако 19-ти век е бил ерата на романиста, 20-ти – ерата на журналиста, то 21-вият – може да се очаква – ще е ерата на литературните журналисти. :)

И даааа... някак си така се оказва.
Интересно е обаче къде е мястото на този толкова многообемен жанр в технологичния въртоп, в който редукцията на информациите в Интернет поставя всеки по-обемен материал пред дуален избор – или да се съкрати, или да потъне в забвение. Има, обаче, и друга възможност отвъд дуалността. 

За автори и журналисти, които се занимават с нехудожественият (non-fiction) жанр, тези тенденции са сериозна пречка за публикуването на техните книги, тъй като както жанра, така и тематиките им предполагат съдържание, много по-обемно, отколкото позволяват колонсантиметрите във вестник или списание.
Иначе казано, възниква въпросът трябва ли качеството на материала да бъде жертвано в името на по-кратките обеми, когато една творба е на границата между списанието и книгата? И къде е мястото на подобни текстове, чиято дължина често е около или малко над 20 000 знака? Публикуването „на парче” в поредни броеве, каквато е била практиката в доста списания и вестници, вече не удовлетворява много автори. „Хората вече не разчитат само на вестника или списанието, за да научават новините”, твърди Ник Билтън ("Аз живея в бъдещето"). Пък и всеизвестно е, че потребителската нередовност спрямо пресата (у нас) се определя по-скоро от финикийските наличности, отколкото от информационен глад. 

В Интернет преобладава културата на потребление на кратките форми. Къде тогава е мястото на нонфикшън прозата, която нито може да бъде публикувана в традиционните медии, нито изглежда привлекателна за четене поради големия си обем онлайн? Билтън вярва, че няма място за притеснение, понеже все повече стават онлайн издателските платформи, ориентирани към онези увлекателни разказвачи, документалисти, есеисти и журналисти, чито текстове надвишават 5000 знака. Такива платформи са примерно Kindle single, Byliner Originals (предпочитам!) и Atavist, които предоставят място точно за този вид жанрови творби. Всяка от тези платформи дава възможност на авторите да разкажат историята си в 30 000 думи.

Това обстоятелство само по себе си е подсказва, че нито романът като жанр може да загуби актуалността си в условията на технологична експанзия, нито че са намелели потребителите на точно такива обемни жанрови форми, предполагащи мислене в дълбочина. Което е много, премного, изключително радващоооооо! :)

За предимствата на всяка от издателските платформи може да си попрочетете от изчерпателния материал на Кери Фланаган, който ме ухили доволно, тъй като напълно потвърждава тезата ми, че откритието на Капоти не само има бъдеще, но то е бъдещето. 
Факт, романите от факти се търсят (и продават) много по-добре от белетристиката. 

Такива и още много размишльотини относно Капоти (аз съм тоталически капотизирана, простете!), "Хладнокръвно", личните ми откритийца, non-fiction прозата, новата журналистика и нейното бъдеще ще може да прочетете в книжката, която подготвям от почти година, и чието работно заглавие все още ми причинява безсънни мисловъртопи.
Че ще излезе, ще. Дано я дочакате.
:)

2012/07/01

Защото ме усмихвате, въпреки


Тя сякаш ме преживява... отново. И ми се допътува с влак. Влюбих се в лимонадените ù поляни. И приказките за принцеси. В сенките на думите  и саксийни романси, които след прочит поръсват с меланхолична захар душевните ми лехи. Едно такова хем сладостно, хем сълзоливно. Докосващо.

И тя е такава.
Дребничка великанка с чувствителна душа и винаги гладна за пастички от естетика.
Книжки, кукли и всякакви цветни неща.

Нищо, че не се запознахме, когато влезе в онзи бар (на края на... едно очакване, толкова труден за откриване и мъчен за изкачване с иглени токчета)С извънвремеви моменти и непознати открития.
Срещнах я покрай теб. И я (по)опознах чрез блога ù.

Тогава не знаех нищо за нея.
Не и че пише така.

Мария Донева.
Кара ме да се чувствам едновременно на 3, на 30 и на 300.
Сякаш присъствам на постановка, в която думите танцуват като силуети в театър на сенките.
Става ми едно такова благодарно. Бълбукащо като мехурчета в портокалов швепс.

Ще взема да ви благодаря и на двамата.
Защото ме усмихвате, въпреки.
:)


Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger