2012/02/24

Момичето с драконова татуировка


Време е за поредният странен филм.

The Girl With The Dragon Tattoo (2011)

или „Мъжете, които мразеха жените”.


Лисбет. В нея всичко е крещящо. Тя самата е един ходещ крясък. Бунт, изригнал като лава и готов да изгори всяка ръка, дръзнала да отправи забележка. Висока, почти кльощава. Носи гангстерски одежди с мъжка кройка. Пиърсингът нахално е обвзел устни и ноздри. Почти може да мине за наркозависим тийн, докато се промъква незабелязано в качулестите си якета по тъмни улички. Не носи грим. Веждите ú са толква изрусени до бяло, че има леко извънземен вид. В огромните ú очи плува измамен флегматизъм, а острите краища на таралежестите пънкарски коси биха проболи всеки опит за нежност. Говори неохотно, незаинтересовано. Лаконично. Бисексуална. Тя не е доброто момиче на татко. Не е дори жена. Тя е еманация на демонстративния непукизъм, под който се спотайва 23-годишна потребност от обичане. Всъщност е интелигентна хакерка със странно име. Под закрила на държавата. С гриф: „Неуравновесена”. Прекрасно изпълнение на Рууни Мара.


Микаел. Той е разследващ журналист. С визия на много видял от живота. Мъж към 40-те, твърде уморен от нечестни удари в дело за клевета. С неуспешен брак и дъщеря, на която е закъснял да обяснява за птичките и пчеличките. Клиширан любовник на редакторката в месечния „Милениум”, от който скоро ще се махне. Скепсисът просто струи от бръчките по лицето му. Очилата го състаряват. Прилича на преподавател по антропология, скучен и суховат. Някъде на шведска гара една кола ще го отведе в лютия мраз до 30-годишна семейна драма. И до едно мистериозно изчезване, зад което се спотайват сенки на обезглавени трупове, блудства и кръвосмешения. Привидно ще пише биографията на богатия шведски индустриалец Вангер, докато се учи да пали камина. И да се грижи за вечно изчезваща безименна котка. Даниел Крейг. Нелепо бондовски в целия филм.


На някакъв етап от разследването двамата ще се срещнат. Тя, скрила под мотоциклетна каска и черни одежди цялата си самоличност. И той, безпомощен в опитите да открие две окървавени ръце в безкрайно колонесто родословно дърво. Черното ú отива. И удобно крие белезите от брутално изнасилване в хотелска стая, където дебел социален работник ú е показал какво мисли за отрепки като нея. Драконът върху кожата ú е толкова отмъстителен, колкото и приласкаващ. Със същата гневна решителност, с която татуира разплутия торс на насилника си, ще се самопокани в леглото на партньора си в разследането. Без задръжки, без делюзии. За нея той е единственият приятел. Тук и сега. Говори с благоговение за него на инвалидизирания си осиновител. Нищо, че в края на раследването той ще се върне при любовницата си. А тя ще прибере под рокерското яке остатъците от откраднати мигове и драконът на гърба ú ще се изгуби в нищото. Свикнала е на необичане.

Финалът е почти предвидим. Завърнала се дъщеря, овъзмездена кръв, различни посоки.

Момичето с драконовата татуировка, без чиято помощ журналистът надали би разкрил и половината от мрачните тайни на семейство Вангер. На персонажи като нея обикновено не им се полага друг статут, освен този на инцидентен спасител. Нещо като съвременен ангел-пазител, изпратен с мисия, която излиза малко извън рамките на възложеното. И след края на мисията просто трябва да изчезне от общата картина. Леко банално. С подтекст, че изборите, които правиш, са билета ти за реалността, която искаш.


Криминален трилър в духа на „Седем”, типично за Дейвид Финчър. Дедуктивни техники, стари снимки, библейски препратки. Добрър избор на роли, ако изключим Крейг. Не съм чела бестселъра на Стиг Ларшон „Милениум”, по който е и сценарият на Стивън Зейлиън. Обаче Кристофър Пламър, Робин Райт, Стелан Скарсгард, Стивън Бъркоф са респектиращи имена, безспорно. Имах някои съмнения, че скупчването на твърде много звезди не е добър критерий за качество. В крайна сметка филмът ги опроверга. Но някак си в цялата лента ми убягваше усещането за трилър покрай акцентите в личностния план, от което американската версия имаше по-скоро привкус на семейна психодрама.

Може би трябва да видя и шведската на Нилс Арден.

Засега ще се въздържа.

Насилието и супергерои(ни)те ми идват малко в повече.

2 коментара to “Момичето с драконова татуировка”

  • 13 март 2012 г., 17:26

    И двата филма имат разминаване по една или друга точка с книгата. Ако трябва да съм честна, като цяло шведската версия е по-трудно смилаема. Малко по-мудна, а и мисля, че би била по-трудно разбираема за човек, който не е чел книгата. Бяха спестени някои брутални моменти, например това с котката.

    Подходих предубедено, но бях приятно изненадана от американската версия. Разбира се, там също имаше орязани детайли, но пък разбираемо подреждане на действието, наличие на някои оформящи подробности, също много добър каст за Лисбет (само забележка, тя е дребничка според книгата), но на края измислената развръзка с Хариет, не я одобрявам. Разбирам защо е направена, но не я одобрявам.

    delete
  • 13 март 2012 г., 21:15
    Хриси says:

    Благодаря ти за коментара! :)
    Наскоро ми препоръчаха книгата на Ларшон и съм склонна да я прочета при първи удобен случай.
    Принципно предпочитам литературния оригинал пред филмираната му адаптация, но напоследък нещата следват точно обратната закономерност :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger