2012/02/09

Свръх карго

/before 8 years ago/
Бяха се скупчили до самия вход на магазина, от който току-що бях излязла с бутилка минерална вода. Някакъв човек правеше неуспешни опити да успокои плачещо бебе, крачеше в несвястна нервозност напред-назад, но сякаш повече го разплакваше. Мислите ми бяха заети с корони и мостове, пластмасови разцветки и поръчките, с които очаквах да ме затрупат до края на следобеда. В мига, когато видях лежащото на земята тяло, усетих вледеняващата студенина на водата през тънката пластмаса на бутилката, която сякаш се бе изсипала върху мен.
Жената бе свлечена до отворената врата на такси в странно изкривена поза. Първият ми порив бе да се втурна, да разбутам нелепо седящите в ступор наблюдатели и да окажа долекарска помощ. Спокойния глас на лектора отпреди години внезапно изпълни мислите ми с инструкциите за сърдечен масаж, изкуствено дишане и всички спешни мерки, за които – уви - бе безнадеждно късно. Един поглед към свлеченото на земята тяло ми бе достатъчен, за да видя как животът скоростно се изнизва от него. Отворените очи бяха като порти към нищото, а след секунда трясъкът от затръшване угаси и последната светлина в тях.
Рехавата тълпа се увеличаваше. Изглеждаха като събрани на нелепо представление, без да знаят какво да направят. Всеобщата безпомощност се смеси с тягостното ми усещане за безсилие. И събуди гняв, с който изстрелях риторичен въпрос напосоки: „За Бога, няма ли кой да повика линейка?!”. Бях гневна колкото на другите, толкова и на себе си. Защо не направих нищо, защо? „Вече се обадих”, каза ми някакъв мъж. Изгледах го бясно и със сянка на недоверие. На симпатичното му лице имаше смесица от виновност, безпомощност и примирение. „Всеки момент ще са тук” – каза. Прибра телефона в джоба си и се върна на шофьорското място в таксито. Линейката се появи, когато за всички бе очевидно, че няма какво повече да се направи. От отворените врати двама санитари извадиха носилка. Единият се надвеси над тялото и започна груби опити да го върне към живота. С нулев ефект.

Лабораторията, потънала в сумрака на пролетната утрин, примигна луминисцентно. Ухаеше на току-що сварено кафе и дезинфекционни препарати. Сякаш всичко в този ден бе обострено до крайност, за да се отпечата в канавата на спомена, който дълго време щеше да ме преследва денем и нощем. Не помнех нито как се озовах в стаята за отдих, нито къде оставих бутилката с минерална вода. Усещах само ледената повърхност на фаянсовите плочки под дланите си и спазмите на стомаха си, който се бунтуваше всеки път, щом изплуваше споменът за безжизнените, угаснали очи.
В следващия миг мислите ми полетяха към Мадрид. Отчаяно ми се искаше Ники да е тук. Да не бе заминавал. Да усетя ръцете му, да зарови пръсти в косата ми и да ми повтаря, че всичко е наред. Внезапно една топла длан ме докосна съчувстващо по рамото. Ели, хигиенистката. Другите още не бяха дошли. Отказах малката чашка с кафе и се свлякох на дивана. „Пийни поне глътка... бледа си като мъртвец”- рече ласкаво. Нелеп опит за подобие на усмивка от моя страна. „Да, току-що видях един” – отговорих. И заразказвах.
Не трябва да вземаш повече, отколкото можеш да носиш”, чух я да казва накрая. Права беше. В душевните митници свръхтовари не се допускат. Всичко се бе случило бързо, за да има шанс за успешна намеса. Дори и моята.
Сълзите се изляха като пречистващ дъждец.
Обикновено не са, защото си слаб... а защото си бил силен твърде дълго.

2 коментара to “Свръх карго”

  • 9 февруари 2012 г., 15:19
    morrt says:

    "...защото си бил силен твърде дълго."

    delete
  • 9 февруари 2012 г., 18:12
    Хриси says:

    и твърде често. уви.

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger