2012/02/25

За образванието - again


Финансирането на частните училища поразбуди възмущението на Иво, а мен провокира за малко по-обширни размисли по въпроса. И въпреки, че белезите на образуванията от образование при мен вече избеляват, темата продължава да е от тези, дето ме човъркат като стар ревматизъм. Та, за частните училища. И за проектозакона за образованието.


Той съдържа много положения на базата на пожелателното, които звучат със статут на реализирани и постигнати. Ето ви два примера:

Чл. 14 (1)Управлението и контролът на институциите в системата на училищното образование е споделено право и отговорност на държавата, местното самоуправление, бизнеса и гражданското общество [...], и се осъществява при спазване принципите на откритост, диалогичност и ангажираност на всички заинтересовани страни”.

Чл. 15 (2) Системата на училищното образование създава условия за формиране на устойчиви нагласи за учене през целия живот”.

Никъде в „заинтересованите страни” не фигурира семейството като институция. А тъкмо родителите са тези, които в повечето случаи вземат решенията за малолетните и непълнолетните си учащи деца. Би било и твърде дръзко да се твърди, че Държавата има капацитета и абсолютно подходящите стратегии не само да насърчава успешно желанието за учене през целия живот, но и да контролира откритостта и диалогичността между обучаващите се и обучителите, включително и административния сектор. Неща, които към настоящия момент са много далече дори от пожелателното.

Досегашната система на образование показа, че не само има спешна нужда от реформи, но и самите реформи са някак си инцидентни, недомислени и неефективни. В този контекст частните училища сега се явяват някаква алтернатива, която заявява претенцията да предложи нова форма и изпълнение, нещо нестандартно. И не само да бъде конкуренция на държавните училища в битката за субсидии.

Частното училище явно е вид законова легитимация родителите да имат по-голямо участие в образователния процес. Образоването винаги е било в тясна връзка с възпитанието, което тук трябва да намери общи допирателни чрез сътрудничеството на родители и преподаватели. С други думи, да се разсече гордиевия възел на отговорността, която си прехвърлят семейството и училището за формирането и изграждането на детските личности. За да стане ясно кой ще е отговорен, ако залипсват впоследствие първите седем години.

Частното училище дава възможност на много родители да се намесват в решенията на Държавата и вместо нея с оглед на това, че един родител най-добре знае какво качество би искал да получи детето му в образователен аспект.

Държавната политика от своя страна налага закони, които изключват родителската намеса и я свеждат единствено до решенията за избор на учебно заведение или дисциплини, когато учащите се са малолетни и непълнолетни. По този начин Държавата показва привидно зачетеното право на учащите в системата на българското образование, но си запазва последната дума като авторитет какво, кога, по колко и как да се изучава.

Анахроничността на досегашната система и мудните реформи обаче принудиха доста родители да търсят алтернативни методи като домашно обучение, където самите родители, останали без работа (или доброволно избрали такава роля), могат да се занимават с обучението на децата си – сами или с помощта на частни учители. По западен маниер се създадоха на този принцип домашни детски градини, които са си своебразни частни структури. Легитимацията им дава право да бъдат финансирани, за да функционират като алтернатива на съществуващите детски градини, в които в последните години бе проблем капацитетът за прием.

Получава се интересна двуполюсност, в която Държавата и Родителите са поставени в позиция на врагове, вместо на партньори, които работят за доброто на децата. За това много допринесе и абсурдният Закон за детето, в който Държавата се опитва собственически да се разполага с живота на децата до степен, че да определя пригодността на родителите да изпълняват задълженията си, с което посегна на техните права и свободи. Сега, на образователния тепих, тази битка придобива все по-големи измерения с появата на частни училища, които искат държавна субсидия, за да развиват дейност. На практика се получава структура, родена не толкова от необходимостта да се покрие или осигури някакъв стандарт или качество на образованието, а от нуждата да се опонира в битката за надмощие кой да определя в какви релси ще се развива детската личност – Дъжавата или Семейството.

Което е много тъжно, защото в крайна сметка потърпевщите са именно децата – докато двама се карат, трети ще спечели, но децата ще загубят.

Сега поредната битка е тази между властта и авторитета, и формите, с които си служи.

Далеч съм от мисълта да смятам, че един родител без преподавателски опит и ценз може да покрие нуждата от дисциплини и адекватно обучение по тях. Може би именно поради това ще се търсят услугите на частни преподаватели, а интелигенцията ще разчита на собствени методики. Това в голяма степен би създало групи от привилегировани, което пък внася дискриминативна нотка в съществуващия до момента чл. 8 (3) според който ограничения или привилегии, основани на пол, раса, социално и здравословно положение нямат и не бива да бъдат определящи за достъпа до образование. Та, Иве, дискриминация ще изскочи, но от съвсем друг храст.

Ще се образоват както могат онези, които са загрижени да осигурят на децата си най-доброто, независимо от категорията на институцията. Даже от колкото по-частен характер е тя, толкова по-голяма свобода ще имат родителите при вземането на решения.

Но дори и за тях ще се нуждаят от признаване и законов лиценз от Държавата.

Ще допусне ли конкуренция, за да победи по-добрият?

И въобще, нужни ли са такива абсурдни битки?

4 коментара to “За образванието - again”

  • 27 февруари 2012 г., 15:44
    ivo_isa says:

    "...Частното училище явно е вид законова легитимация родителите да имат по-голямо участие в образователния процес..." Само и единствено чрез парите си.
    "...Частното училище дава възможност на много родители да се намесват в решенията на Държавата и вместо нея с оглед на това, че един родител най-добре знае какво качество би искал да получи детето му в образователен аспект."
    Ако попиташ някой родител какво образование иска за детето си, то най-често даван отговор ще е "най-доброто". Но малко хора могат да отговорят какво конкретно разбират под "най-доброто".
    А за всеки поотделно е различно.
    И тъй като съвременното образование е масово, то са необходими държавни изисквания за основните знания и умения необходими на всеки, за да намери мястото си в обществото. Над тази основа всеки трябва да може да ги допълни с оглед на желаната професионална реализация (според способностите които покаже). Такава е и сега действащата система на образование. За по-добра не се сещам. Неадекватни са обаче самите образователни изисквания относно необходимите основни знания и умения.
    Нека не говорим за дискриминация. Темата е разтеглива и много податлива на злоупотреби.

    delete
  • 27 февруари 2012 г., 23:03
    Хриси says:

    Разбира се :)

    delete
  • 28 февруари 2012 г., 18:10
    traiana says:

    Голяам смях падна с това изказване:) Да не говорим, че в училищата няма вече никаква система, за нищо!Аз още работя в едно такова, за жалост:)

    delete
  • 29 февруари 2012 г., 15:33
    Хриси says:

    За жалост? Траяна, та това е най-хубавата професия ;)))
    Добре дошла в моята градинка! :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger