2011/12/23

Паноптикум на банални семейни истории


По простора разкривените скелети на щипките за пране не помръдват. Приличат на странни музикални ноти, замръзнали върху теленото петолиние. Зимното небе белее в тъмното като партитура за самота в ми минор. Кап. Кккап. Кап-кап. Каааап. Каппп. Някаква тъга прокапва като от развален смесител, капе бавно и като че ли мелодично, разлива се, идеално се вписва като акомпанимент.

Всъщност, лее се от страниците на „Рицарят, Дяволът, Смъртта”, която започнах някъде около девет. Стрелките на грозноватата стенна кутия пъплят недоволно към полунощ, заслушвам се в последното прокапване и се чувствам отново в калъфа на инертното живеене в романа на Елена Алексиева.

Роман без пряка реч, но наситен с толкова говорене, движение и най-сетне, с неизменната капеща мелодия. Роман в минало свършено време. И като че ли в минало незабравимо, доколкото насеченият от запетайки наратив бърза да извади всички тайни от живота на неназована семейна двойка. Вади ги без смущение, оглежда ги като стар чеиз от раклата на спомените, дисекцира ги и с нотка на тъга ги складира за читателско потребление. Чувствам се като в живот втора употреба. Но и без това един живот носи в себе си много животи, уверява ме Елена Алексиева с уморения глас на застаряващия частен детектив, наричащ се наблюдател.

Той търгувал с нечии тайни. Откривал неверни жени, похотливи мъже, изчезнали бащи. Трупал в папки доказателства за нещо, което хората всячески се опитвали да опазят, макар че само в техните очи изглеждало като тайна. Тайната била онова, което придавало важност на скучните им, жалки животи. Собствената тайна придавала ценност на съществуването им, и в същото време плащали мило и драго да обезценят нечие друго.

Частният наблюдател се плъзга в минорността на собствения си инертен живот с бездетна агорафобичка, чиято психическа нестабилност го задължава да прекарва живота си сред напрегнато мълчание, чужди тайни и [не]предвидени командировки, в които компенсира липсата на любов със случайни, безлични жени, дащни и препълнени с преумора или скука. Той самият с известно неудоволствие разтоварва спомените си за ранния брак поради банална забежка и още по-банална непредпазливост, нежеланото дете, до което впоследствие ще пише неизпратени писма, воден от чувство за бащинска роля, биологична претенция и съмнения за нея.

В сивия тунел на елементарния му живот без емоции, в които се чувства консервиран, внезапно блясва светлина – появява се дръзка, млада скучаеща бегачка, която си измисля несъществуващ баща за откриване, за да насити с емоции празните си делници.

Сблъсъскът на две тъги ще роди призраците на нови личности. Той – за да смени визията на професор с тази на дяволит рицар, който може всичко, загърбил пистата на остаряването с тази на младостта. И тя – за да се излюпи женската същност от какавидата на скучаещо момиче, което съблазнява застаряващи семейни господа, убедена, че любовта ú се случва с почти приказна прекрасност. Сблъсъкът на две тъги обаче не може да сътвори щастие. Може да сътвори само отлагане на неизбежното, поне до кончината на новите призраци, която ще изцеди още тъга от капчука на баналното ежедневие.

Съблечените спомени в минало [не]завършено витаят между стените на невидим кабинет, пред очите на психоаналитичка, чието присъствие в подлинието на всяка история е просто раздразнен коментар с италически наклон.

Кап. Кккап. Кап-кап. Каааап. Каппп.

Воайор по неволя, затварям и последната страница, която завършва изненадващо (но и всъщност очаквано).

В калъфа на инeртното живеене е неудобно, но толкова познато. Семейната двойка е като всяка друга, чиито мечти са се оказали просто плънка от илюзии, запълнила предизвестена самота. Самота, заселена в плашещата дистанция между хора, които нямат какво да си кажат, привидно доволни от насилените вечерни разходки, неизядените сандвичи с колбас и демонстрациите на съпружеска вярност.

И хем ме натъжи примиренчеството на съзнателно направените избори, хем ме ядоса тяхната предвидимост, баналност и липса на въображение. Определено не са приятна гледка живи хора с мъртви души, седящи в консервите си от криворазбрано чувство за дълг, които жертвено понасят теснотията и я подслаждат от време на време с онова, забраненото. От което после повече горчи.

Рицарят, Дяволът, Смъртта” е като паноптикум на баналните семейни истории.

Книга за направените и ненаправени избори.

Препоръчвам!

Снимка: личен архив


0 коментара to “Паноптикум на банални семейни истории”

Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger