2011/12/04

Тя е тук


Погледът ми се шляе из първите страници на „Нобелистът”. Зеленият и като че накълцан хамелеон на корицата ме беше притеглил като муха, попаднала в полезрението му, макар очите му всъщност са закрити с изрезки от вестник. Изисканият стил на прочетеното гъделичка изкушаващо позадрямалия ми апетит за нова литературна гозбица. Разбира се, ще трябва да почакам, докато собственичката на книгата си я прочете. Оставям творбата на Елена Алексиева между купичките с ядки и чашите с натурален сок. Зеленият хамелеон почти обидено ме изгледа изпод вестникарските изрезки, и притихна върху плота на артистичната масичка от дърво и мрамор, чийто кукленски вид ме караше да се чувствам като на гости на Снежанка.

Елена Алексиева. Бяхме си говорили за нея няколко пъти, но явно омерзението ми от някои нашумели, но безкрайно посредствени бе ге автор(к)и ме караше да изпадам в почти догматичен скепсис. Давах си сметка, че той по-скоро е насочен към хвалебствения патос, който блика фонтанно от всякакви снобеещи фенски гърла поради медийната популярност на лицата от тъй наречената нова българска художествена проза. Някак си в това определение думата „българска” ми седеше помпозно, подозрително, сякаш зад всеки набеден за писател седеше някой събирач на клишета, комплескиран копист или надъхан графоман, решил да получи 15-те си минути слава покрай заразителния пример на други подобни нему.

Никак не ми се четяха писания, които са мъчно определими, на границата между чиклита и психологическите прозрения. Някакво [намерено за достатъчно емоционално] разголване, което е къде лично, къде боднато с литературни фикции. Звучат красиво, с дозировка на депресията и превес на анализираните емоции. Нямам нищо против такова съдържание, което прилича на дисекциране на душевността, само дето оставя у мен усещане за преиграване. За разголване не от желание да се освободиш, да се разбереш, а да направиш евтин стриптийз и да привлечеш публика заради умението си да се разсъбличаш. Омерзението ми се дипли като прекипяло мляко към авторки, които ситуират себе си като някакви въздушни силфиди с ефимерност и качества, които реално не притежават. Образи, в които да се влюбиш, но недостатъчно достоверни, за да предизвикат симпатия. Твърде на показ, за да предизвикат и съчувствие. Твърде дисекцирани. Те са новите интелектуалки, които критикуват пошлостта, но не им достига самокритичност, за да видят собствената си. В накъдрените им като гирлянди редове има подсладен смисъл, но въпреки това нещо не им достига да ме докоснат. Допуснах грубата грешка, че Елена Алексиева е една от тях. И нямах представа в какво гиганстско, в какво огромно, направо галактическо заблуждение съм.

Разбрах го, когато романът ù „Тя е тук” ми беше препоръчан като малка компенсация на „Нобелистът”. Зеленият хамелеон сякаш потръпна доволно и одобрително, когато кафявата книга се озова в чантата ми. А после и в позамръзналите ми пръсти под мръсножълтата светлина, докато се прибирах с тролея от гостито. Същата вечер почти преполових романа, и не усетих кога стрелките на часовника са се преместили на два след полунощ. Явно литературният ми глад намери подходяща храна за засищане. Но какво говоря! Още първите редове приковават. Стилният изказ, красивите метафори и увлекателното повествование ме кара да сравня романа с позабравения вкус на натурален шоколад, който отдавна не си опитвал, но който с всяка страница увеличава апетита ти за още и те кара да преживяваш многократно вкусовите тайни на всяка хапка, въпреки леко горчивият послевкус.

И тръгнах след Филип, фоторепортер от западащ вестник, чиято визия на ранния Брус Уилис някак не се връзваше с мечтата му да пише, вместо да снима. През неговите очи се виждаше една гротескна София, и в същото време някак мъдро анализирана, почувствана, докосната.

В метрото се е самоубила млада студентка. Филип трябва да заснеме местопрестъплението, на което липсват индикации за престъпление – няма нито труп, нито кръв, но въпреки това има презумпция за убийство. Малко след това в живота на Филип ще се появят странни хора, в чиято игра той ще се окаже с неволно отредена роля на съучастник и летописец в едно пътуване от София до Бургас, което прилича повече на бягство в търсене на самоличност(и). Самоубийство без труп и разследване, в което фактите са това, което избереш да бъде факт. Фикция с толкова истински образ, че романът спокойно може да бъде и документален, ако не бяха брилянтните му белетристични одежди.

Бивша съпруга с лековат характер и изнудвачески прийоми, странна сестра на самоубилата се в метрото тайнствена Юлия Ц., компютърен гений с прояден от дрога и приличен на швейцарско сирене мозък, лелеста служителка в забравен от Бога дом за деца с увреждания, деца-джуджета, които отдавна не са деца и мутрести, невидими биячи, изскочили като от среднощен кошмар... Толкова живи и витални образи, многопластови, преплетени... че даже в момента се усещам как каканижа безподобни клишета заради трудността да намеря подходящите думи.

Едно е сигурно - искам още от шоколадовата виртуозност на Елена Алексиева. Дори знам къде ще приютя [зеленият хамелеон от] "Нобелистът" на лавиците ми с книжни съкровища, когато си го закупя - точно до Труман Капоти.
Категорично!

0 коментара to “Тя е тук”

Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger