2011/09/14

Как се открива Форестър?

Най-после обемното нещо изпъшка и се кротна под ламинираните корици.

След четири месеца, накъсани от продължителни паузи, изпити, хронично безсъние и еретични книгострасти с други четива. Мярна ми се даже изкусителен мираж как сълзливо помахвам с кърпичка и чаша шардоне подир отлитащите корици на „Хладнокръвно” и „Армиите на нощта”. Сбогом, Капоти и Мейлър! Твърде рано е обаче за сбогуване, пък и не усещам дългоочакваното облекчение от края на дипломната обсесия. Тъкмо защото изобщо не е приключила.

Обемното нещо е просто работно копие, което в ерата на глобалните комуникации ми се изхили със старомодно самодоволство, след като почти ме докара до фалит. Вярно, обичам ретрото, пък и сред хартиените редове са по-видими всякакви таласъмести грешки. Обаче бих предпочела кореспонденция в стил Ан Болейн и Хенри XVIII, вместо да принтирам всеки път новоредактирани копия.

В духа на архаичната ученолюбива традиция, тлъстото работно копие предстои да бъде занесено в нервообразуващия факултет на 15-ти септември, където върху него ще свещенодействат с червен химикал, а после ще се наблюдават пешеходни совалки с неограничена продължителност и нови целулозни преразходи. Операциите в стил д-р Енчев ще извършвам аз, докато бъде преценено, че не са нужни повече прецизни интервенции върху дипломното чудо. Иронията е, че докато защитавам епистоларно тезата как новожурналистическите романи пращят от актуалност в скоростно развиващите се информационни технологии днес, въпросните технологии въобще са изключени като средство за обмен на коригирани текстове. Тъй че почти се телепортирах в 15-ти век, само дето малко не ми достига да се почувствам като маркизата на Пемброук. Сигурно заради нАучните трели, долитащи от хартията.

Мисълта за предстоящите интервенции [след които ме чакат два автореферата и презентация през ноември], спихва мотивацията ми за академичен растеж като балонче от първомайска манифестация. Ласкателно е многоуважаваният от теб научен ръководител да цени някакви твои способности, но за Бога, адски е неприятно да се чувстваш като грижливо подкастрян розов храст в английски двор. Почти като във филма на Гюс Ван Сант може би открих своя Форестър, но явно не мога да си повярвам достатъчно – толкова достатъчно, колкото ми повярва преди време главният асистент по Публицистика и художествена критика, и насред лекциите струпваше пред мен всички писмени работи, за да чуе какво мисля.

Как се критикуват колеги, приятели?

За четири години видях достатъчно хора, уморени от мисълта за писане, преди да са започнали, и други, които смятаха, че въпреки всичките си качества системата просто ще ги насмете като с огромна метла под килима на гилдията, където няма никакво значение какво всъщност казваш, а колко добре умееш да си налягаш парцалите и да следваш политически пристрастни редакционни политики. Хора, на които не им се пише за трупове и не искат да завират микрофони в лицата на други хора. Не искат да уведомяват обществеността с кого си лягат Вреслава и Креслава, но са се примирили с необходимостта да трупат опит по унизителен начин, защото наемът и вечерята им зависят от него.

Как се критикуват безидейни и клиширани писмени работи, половината от които са плод на куртоазия от желание за по-висока оценка, което по-нататък ще се измести от желание за по-високо заплащане? От приятеля се очаква да е солидарен и разбиращ. Критикът обикновено е екзекутор за тънкообидни, неукрепнали самочувствия, но и за твърде надценили се. Най-тежкото наказание всъщност е доживотната посредственост, която изпитва доволство от това, което е, и самомнително отхвърля всяка възможност да се надскочи – чрез [само]критиката. А може би по-страшно е онова некротизирало удоволствие от писането, след което вече е безразлично дали пишеш за крале с езика на лакея, или за лакеи с езика на кралете.

Балансът между качеството на писането и търгуването му е много лична работа. Образованието не служи непременно, за да си намериш високоплатена работа. Служи, за да се научиш да се вслушваш в онова, което иначе не би чул. Но не мисля, че притежавам уменията и инструментариума да бъдa нечий Форестър. Не и докато не си повярвам достатъчно, за да открия себе си.

И да спра да се чувствам като полен - навсякъде и никъде. Нечия и ничия.

Време е за нов завой. :)

2 коментара to “Как се открива Форестър?”

  • 14 септември 2011 г., 21:32 ч.
    House M.D. says:

    Не излизай от кожата си! Плащай им със същата монета!

    delete
  • 15 септември 2011 г., 18:19 ч.
    Хриси says:

    И да искам, не мога да изляза от кожата си, а не съм на принципа "каквото повикало, такова се обадило". Просто се отдалечавам и оставям всеки да бъде това, което е избрал и толкова, колкото си може.
    Не искам и не мога да уча никого, докато аз самата не знам още тоооолкова много :)
    Но предпочитам да сменя и източника на знанието... при това, без грам съжаление и без усещането за изгубено време. :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger