2011/08/04

Опит за критика[рство]

Гледам да стоя далеч от пипалата на онзи снобизъм, който покрай нечии литературни предпочитания определя интелектуалния капацитет на четящия. Учудвам се, че ме смятат за литератор (?!), макар че най-малко аз мога да претендирам за подобно звание. Моля ви, недейте. Пък и у нас – твърди се – нямало литературна критика. Другото, дето го има, то е някакъв вид умение да хвърляш кал, със или без помощта на аргументи. Може би защото личността на един автор винаги е по-изкушаващото плъзване по ръба на желанието да етикираш, отколкото да оставиш написаното само да ти разкрие авторовата самоличност.

Писателите са своего рода шизофреници. Те хем са претенденти за стилова уникалност, ползвайки се с неограничен достъп до банките на изящната словесност, хем всячески прибягват до епистоларното маниерничене и подражание на обществено нарочените за велики. Сякаш собственият им стил не е достатъчно животрептящ, та трябва да го подправят с клишета, за да си проличи влиянието на задължителната школовка. Дали подозират колко е очевидна непринадлежността и стиловата им неукрепналост, или държат да покажат стоицизъм в литературното поприще, опрени на колоните от чуждооткритията? Всъщност, нека си послужа с пример.

Младите автори (събирателният образ е умишлено търсен, всеки би могъл да се сети за поне неколцина), притежават особено изразено творческо хамелеонство. От една страна това е чудесен начин да открият собствения си стил, докато търсят граала на уникалността в написаното от великите. Най-добре можеш да разбереш какво е искал да каже авторът, ако разкажеш нещо в неговия стил. Мога да разбера тръпката от такъв експеримент, най-малкото защото стилът – това е епистоларната душевност на пишещия. Но е истински неприятно, когато експериментиращият загуби равновесие и се катурне от ръба на любознателното търсене в пропастта на жалкото подражателство.

Желанието да се наредиш до големите е особен вид творческо комплексарство. И то не търпи критика. Защото всеки опит да му посочиш истинските пречки да се нареди до великите, се сблъсква със стена от обидчивост, че подценяваш не само творческия му ентусиазъм, но и умението да си служи с образността точно като големите. Нима е за подценяване способността да бъдеш велик копист на велики оригинали? Особено ако последните се наричат Хемингуей, Достоевски, Буковски. С все алкохолните им бохемски приоритети, в които писането е сякаш междудругото. Този напън от съзнателно извикван почти на всяка страница призрак на романтичния творчески безпорядък, всред който тракат пишещи машини, подрънкват в чаши с уиски разтопяващи се бучки лед, димят цигари, звучи музика и насред всичко това авторът свещенодейства, е банален до откат. Клиширан до обезкървяване.

Но създава самочувствието, че музите-вдъхновителки обичат точно такава творческа атмосфера, в която плуват пороците на обърканите души, но вече издигнати в култ на традиционна писателска добродетел. Обичам истории, в които липсват такива призраци. Те - призраците - само затвърждават тезата на Барт, че Aвторът отдавна се е споминал, за да отстъпи мястото си на брилянтни машинописни подражатели.

Причината да няма критика е, струва ми се, че на никой не му се занимава с литературен екзорсизъм.

3 коментара to “Опит за критика[рство]”

  • 4 август 2011 г., 18:39
    Valkocompany says:

    Писателите са своего рода шизофреници.Много вярно казано :D
    Отдолу не носеше нищо. Точка. Бавно плъзнах поглед по дългите й черни крака, през плоския, лъщящ корем, над заоблените гърди и стигнах до лицето. Точка. Не беше красиво, издаваше възрастта й. Точка. Гризнах ухото й и прошепнах "котенце". През въздуха преминаха черни мисли. Точка. Стоварих юмрук върху лицето му с все сила. Костта изхрущя. Точка. Бликна кръв сякаш се спука водопровод. Точка. Взех камшика и изплющях по гърба му. Точка. За моя изненада, запетая, той изстена от удоволствие. Лицето му приличаше на смачкана червена чушка. Нищо чудно, че юмрукът ми пулсираше. Точка. И не само той пулсираше. Бях отворил килерчето без да чукам и се бях вторачил вътре. Точка. Отново изплющях с камшика. Точка. Целунах я леко по бузата и се измъкнах тихо от стаята. Точка. Отвън махнах на едно такси. Точка. Гумите му изпищяха при триенето с асфалта. "Карай към лудницата", казах аз. Шофьорът се засмя. Не каза друго. Таксито потегли.
    КРИМКА

    delete
  • 4 август 2011 г., 19:42
    Хриси says:

    Вал, знаех си, че ще оцениш по достойнство такова едно наблюдение :D
    Впрочем, нали не очакваш да тръсна конструктивна критика на въпросната кримка? :)))

    delete
  • 18 август 2011 г., 17:25
    Neizi_ss says:

    http://www.facebook.com/photo.php?fbid=266289980048761&set=a.100762916601469.1673.100000032838307&type=1&theater

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger