2011/06/01

Разходки между звуците

Музиката започва там, където свършват думите. Всъщност, музиката може да започне и там, откъдето започва вълшебството на думите. Най-трудно се описват осезания. Да ги опишеш по начин, който може да се почувства. Ето така...

„В уредбата избухва бурята на Лудвиг. Започва едва доловимо, тихо, като забравен копнеж по нещо недостъпно. Появяват се образи от разгръщащите се тонове, които оставят своя щрих да виси във въздуха като нещо неизказано и заглъхват моментално, предсказали началото на бурна картина. Перфектно свързани тонове, плъзгащи мелодията нагоре, нагоре в пространството. Чела и цигулки подготвят слушателя за приближаващата буря. Басови тонове, навързани в изящен пасаж. Гръм. Издигат се като цунами мощни вълни от звуци. И отново нагоре, високо и още по-високо, тухлички от тонове изграждат една феерична къща от звуци, превръщат се в монолитен скален къс, форте фортисимо в небесата, още по-високо, до самата граница на възприятията. И изведнъж всичко пропада, срива се надолу върху твърдия фундамент от първите тонове. Деминуендо, съдържащо в себе си заглъхващите инструменти на укротилата се стихия. Тишината плъзва навсякъде.”

/"Разходка през стените", П. Кънев/

-------

А как ли звучат Вагнер, Моцарт, Григ... Хендел, Бах?

Разкажи ми ги. Нека ги чуя чрез теб. Пусни думите да танцуват по петолинието. Да се поразходим...

Преди да стана пленник на Тишината, имах привилегията да взема със себе си вълшебно сандъче. С откраднати звуци. Отключва се само с чувство и емоция. Колкото по-минорна, по-дълго се леят. В такива моменти съжалявам, че не разбирам нищо от ноти. Не мога да ги спася от вечния плен. Малката устна хармоника. Цветната детска триола. Пианото на Деси. И една забравена китара в малка таванска стая. Тишината е егоист. Иска ме само за себе си. Не ме е питала аз искам ли я. Затова ми върна спомените. За джазовия плач на саксофона, който чух някога. Звук като ридание, понесло се с въздишка. Разтвори се в оловото на разплакан дъждовен ден. Майлс ли беше? Колтрейн? Може би... кой знае? Сигурно затова късната есен ми звучи като джаз. И ухае на ретро.

Там, където звукът не достига, думите могат. Заключената ми фонотека се нуждае от попълване. От музика без думи и думи като музика. От класическа нежност. Тя е толкова тиха, че Тишината дори не ревнува.

А как ли звучи гласът ти? Не, него ще усетя с длан.

Ще я допра там, близо до сърцето ти, докато топлината на кожата ти пулсира с ритъма на очарователно смущение. Ще затворя очи. Спотаеното съмнение в ъглите на усмивката ти чака награда за търпение. Ще те помоля да кажеш нещо. И да го повториш. Пак. И пак.

Дланта ми сякаш потъва навътре, към сърцето ти, жадна да сграбчи всеки пулс, всяка вибрация. Чувам те чрез ритъма. Гласът ти звучи като топло капучино на веранда в късен следобед. Като нежна прегръдка. Като любима мелодия. Като нещата, които каза, вместо да повториш едно и също. И като тези, които не каза.

Музиката не умее да лъже. А аз чувам и между нотите.

снимка: интернет


0 коментара to “Разходки между звуците”

Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger