2011/04/27

Редуваш се да бъдеш себе си, и да бъдеш някой друг...

Пейчо Кънев. Той е просто човекът пред компютъра, пишещата машина, белия лист. Бутилка бяло вино, хубав тютюн и приятна музика. Така се раждат книгите му. През 2008 година издателство Please Press издава в САЩ и Канада стихосбирката му “r”. В началото на 2009 година в България ИК Ciela отпечатва и сборникът му с разкази „Разходка през стените”, както и стихосбирката „Американски тетрадки” през март 2010 година. Четвъртата му книга – стихосбирката „Bone Silence” се появи миналата есен в САЩ и Европа, благодарение на издателство Desperanto, New York.

Роденият през 1980 в Силистра писател може да се похвали и с номинация за награда Pushcart Prize, с която американската Асоциация на литературни издания подпечата статута му на прогресиращ автор през 2009 година.



Ако за малко се измъкнеш от кожата на писателя, кого ще видим всъщност?

В живота повечето писатели не са толкова интересни, колкото книгите си. Винаги съм казвал: „Съдете творбата, не автора!” Това се отнася и за ровенето в животите на писателите и поетите с цел да се докопа нещо мръсно или интересно, сензационно. Аз приличам единствено на себе си и на никой друг. Все още не съм намерил човек, когото толкова да съм харесал, за да поискам да приличам на него. Съмнявам се, че и някога ще стане.

П. Г. Кънев... асоциира релации с П. Г. Удхаус. Медийна хрумка ли е, или твоят псевдоним в началото? Кога точно прописа?

Удхаус не е в топ-листата на любимите ми писатели. Името ми е Пейчо Георгиев Кънев. П.Г. Кънев е просто едно съкращение. Не е свързано с никакъв медиен трик. Така прецених, че ще стои много по добре върху корица на книга. А иначе сред англоговорящата литературна публика съм известен като Peycho Kanev. Това е името, което са ми дали родителите ми и не мисля, че някога ще се подписвам по някакъв друг начин под творбите си. Относно втория въпрос... Смятам, че за начало на сериозното си писане броя времето, след като станах на 20.

Поезията ли бе ключът към сърцата на дамите в живота ти?

Не мисля. В живота ми има само една жена. Всички други отдавна са погребани в задния двор заедно с лошите ми ръкописи. А и който от сега започващите писатели се е захванал с писане заради жените, по-добре да спре още сега и да се захване с нещо друго.

„Експресия на депресията”. На „ти” ли си с мрачните настроения?

Всеки добър автор обича да бърка в дълбокото и тъмното. Такъв е геномът на писателите и поетите. Както всеки друг човек и аз си имам своята част мрачни настроения, и аз обичам да гледам стените, да се взирам в разпятието. Но аз обичам тази част от характера си. Както беше казал един американски поет: “Повечето хора не са готови за смъртта, нито за своята, нита за чуждата. Тя ги шокира, ужасява ги. Страшно ги изненадва. Аз нося смъртта в левия си джоб. Понякога я изваждам и ù говоря: „Здрасти, бейби, как си? Кога ще дойдеш за мен? Ще те чакам.”

„Разходка през стените”, „Bone Silence... правилно ли улавям някакъв афинитет към мистичното, хоръра, ърбан легендите?

В съвсем малки дози. По принцип не понасям американската хорър култура, ърбан легендите и това, което Холивуд направи с тях. С други думи – предпочитам Хичкок, не Ромеро.

Защо точно САЩ?

В Щатите живях няколко години. Просто така се случи. Всъщност, след заминаването ми там започнах да пиша сериозно. Преди това не бях публикувал и една дума в България. Реших, че предизвикателството пред мен е да успея да се наложа на огромния американски литературен пазар. Борбата продължава. Писането не спира.

rкато Разрез. Да очакваме ли литературна дисекция и на българската действителност?

Българската действителност, честно да си призная, не ми е толкова интересна от литературна гледна точка. Предполагам, че това ще се промени с течение на времето. Тъй като дълго време мирогледът ми и заобиколния ми свят бяха отвъд океана, темите, на които пишех, бяха подобни. А и все още неистово се опитвам да разбера нашата страна, защото такива житейски небивалици рядко могат да се видят в друга държава.

Зад чии персонажи читателят би могъл да те открие?

Зад абсолютно всички и зад нито един в същото време. Поезията ми е напълно автобиографична. Като люспене на лук е. Махаш слой след слой, докато достигнеш до сърцевината, до истината, а понякога и до сълзите. Що се отнася до прозата, там обичам повече да се заигравам със стиловете, пробвам нови похвати, идеи, светлосенки. Но винаги за мен поезията е най-важният елемент от Словото и респективно от творчеството ми.

Какви разлики откриваш в реакциите на българската и американската аудитория към написаното от теб?

Интересен въпрос. Знаете ли, в Америка има някакво ужасно голямо уважение към човека на изкуството, без значение какво е то. Водя ежедневна кореспонденция с много от читателите ми, които без притеснение бих нарекъл съавтори. В България се случва точно обратното. Преглеждам форумите и коментраите под новини или текстове за български писатели. 80% от тях са отрицателни. Дори тази дума е слаба. Изключително вулгарна лексика към авторите от хора, които по всяка вероятност не са прочели книгите им. Необяснимо е! Надявам се да се промени това, защото алтернативата е ужасна!

Каква ще бъде следващата епистоларна изненада?

Следващата ми книга, разбира се. А в личен план се надявам да се изненадам приятно от радикална промяна в отношението на държавата към хората на изкуството. Например Ирландия освобождава от почти всякакви данъци писателите, които живеят на територията ù. Много френски, английски, испански писатели и поети се преместиха да живеят там. Мишел Улбек от години вече е предоволен жител на Ирландия. Нещо подбно трябва да се случи и тук. Време е!


Снимката бе любезно предоставена от писателя. Благодарности! :)

1 коментара:

  • 18 май 2011 г., 19:04 ч.

    Чела съм само "Разходка през стените". Хареса ми. Трябва да потърся и поезията.

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger