2011/04/03

Димящи гледни точки

Най-мразим такива интелектуални мастурбации [с извинение] – плетки от сложнодумия и кофти аналогии. Авторът споделя мнението, че държавата превръща пушачите в изкупителни жертви на репресии без покритие. Той, видите ли, е непушач, обаче е заел прокурорска позиция в нескопосан опит да защити правото си да бъде одимяван и обвинявайки държавата в геноцидни намерения и отсъствие на демократичност спрямо пушачите.

Когато всички прегради рухнат, изведнъж осъзнаваш, че не са били ограничение, а предпазител.

Нещо такова се случи, когато демокрацията се появи. Отвори широко вратите на дълго сдържани емоции и лелеяната свобода скоро стана гротескна. Тоталитаризмът рухна, но останаха лидерите му. А обществото се почувства не само свободно, но и длъжно да потъпче всичко старо, изкоренявайки в устрема си даже и онова, което го определя като цивилизовано - моралът и способността за себеконтрол. От култ към личността везните се люшнаха рязко в другата крайност – към омразата. Демокрацията заличи доста ценности, без да успее да създаде нови, релевантни. И изведнъж се оказа, че има спешна, належаща нужда от контролни механизми, а никой не знае с какво да замести старите. Недокрай ориентирани в демократизма, всички започнаха да се питат къде е ключът от килера. И привнасянето на чужди практики се оказа единственият, с който разполагаха.

Държавата може би не е в положение да забранява нещо, накърняващо нечии права, след като по твърде много показатели тя също е правонарушител. Но в конкретния случай на нея ù се наложи да скочи в тогата на арбитър, за да противодейства на егоцентричния императив „ти-ли-ще-ми-кажеш-къде-и колко-ще-пуша?”. За всички е ясно, че когато не притежаваш достатъчно воля да се откажеш от нещо, единственото, което ти остава, е да го браниш със зъби и нокти... като изконно право. Разбира се, стига да не забравяш и задължението. И тъй като всеки обича правата, но мрази задълженията, нуждата от контролни механизми са направо вопиющи. Какви други биха могли да бъдат, ако и арбитърът е в деликатната позиция да отсъди в полза на нечие право? И отсъжда... в полза на здравето. На всеобщото.

Присъдата обаче не се понрави на мнозина. Изтълкуваха я като сервилност към евродирективите и позиция на страната на тютюнофобите.

Имах преди време разгорещен спор с пушач, надъхан с нихилизъм, който с фанатичен патос защитаваше правото да пуши където и колкото си иска. За него целият свят бе на пушачите, а непушачите „никой не ги кара да идват при нас”, „да вземат да се изнесат на някой остров”, и др. под. Попитах го тогава, дали ако до / срещу / край него стои човек с респираторни проблеми, ще си позволи подобна несъобразителност. Заяви, че няма. По тази логика излиза, че съобразяване е нужно единствено, когато [и ако] човекът е болен?! Да сте чували за абсолютно здрави хора? Душевните недъзи пък изобщо не са предмет на настоящите разсъждения, макар че не би било зле да ги осветим с прожектор. И да видим ли е недъг факта, че се налага закон да те задължава да пазиш човешкия живот. Ако Конституцията прокламира, че човешкият живот е неприкосновен, то индиректното му съкращаване чрез съзнателно тровене се кандилка по ръба на дефиницията между престъпление и душевен недъг.

Крутите мерки на държавата [определени като неототалитаризъм] може би са такива, но за момента са и единственото средство за противодействие срещу болезнения дефицит на култура на целия димящ таргет – независимо от пол и националност. Демократичното бъдеще, което е любима реплика в арсенала на патетични оратори, може би е без цигарен дим. Но нека някой ми обясни с какви демократични механизми може да бъде постигнато това, без да бъдат нарушени ничии права? Всъщност, тук изобщо не става дума за права.

А за човечност, сведена до задължение. Свобода и всепозволеност не са едно и също.

По-неприятен от всичко е фактът, че забраните вместо към размисъл, водят до размахани права и свободи и нравствен астигматизъм. Когато започне да се схваща предназначението на някои забрани, няма да има нужда от лекове за душевни недъзи.

Дано е по-скоро.

5 коментара to “Димящи гледни точки”

  • 3 април 2011 г., 17:35
    Svetla says:

    Хубава и актулна тема, Хриси, но още няма коментари. Защо ли? Може би защото всяко мнение ще добие размера на отделен пост (толкова много може да се говори по нея).

    delete
  • 3 април 2011 г., 17:49
    Хриси says:

    Светле, дискусията се развихри във Фейсбук - очаквано :)
    Благодаря.

    http://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=104431396307862&id=1548634266

    delete
  • 4 април 2011 г., 6:18
    House M.D. says:

    Ето мнението на трио "Спешен случай" по въпроса:
    http://www.youtube.com/watch?v=nYpsGlA5Uzs

    delete
  • 8 април 2011 г., 19:42
    Янина says:

    Според мен проблемът се корени в това, че забраните и свободите са половинчати. Или да се забрани съвсем, или да се разреши повсеместно.
    Освен това нали искат да има приемственост между европейското и националното законодателство. При нас хем вълка сит, хем агнето цяло.

    delete
  • 8 април 2011 г., 20:01
    Хриси says:

    @ Янина, не може да има приемственост, докато бизнесът продължава да оказва натиск.
    Иначе тенденцията е към забрана, с оглед да се ограничат щетите от липсата на култура. Масовото безкултурие допуска всепозволености - цигари в асансьора, фасове, метнати с два пръста през балкона върху цветни градинки и пр. примери.
    Съгласна съм, че е по-добре да се премахне причината, вместо да се лекуват симптомите, но никога не може да има всеудовлетвореност, уви.

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger