2011/03/27

За висшите форми на [не]доверие

Зрелостта настъпва тогава, когато си победил параноидните пориви да отваряш нечии писма, да ровиш в нечий телефон и да подслушваш.

През 80-те получавах писмата си от Бившия СССР в ужасно разпарцаливен вид. Пликът с грубо разкъсана хартия, смачканото писмо вътре – сякаш маркирах следите на гнусно изнасилване. Дебелите пръсти на разтресени от параноидност партийни г*золизци бяха шарили, за да търсят въображаеми призраци, съществуващи единствено в болните им мозъци. Кореспонденцията с руски дечица бе насърчавана като че ли с цел да се създаде почва за евентуални кодирани съобщения. Та кой би заподозрял сладкобузести дечица, които си разменят опаковки от шоколади и си разказват училищни истории?

Пощальонката винаги гузно извръщаше поглед и бързаше да се махне всеки път, когато детски гласец обвинително питаше защо писмата са отворени. Отговорът започна да се появява върху изнасилената хартия, с извинително ръкотворен гриф: „Получено в такъв вид”. Погнусата от нарушената неприкосновеност се напласти върху тази от откровената лъжа. Параноидните пишман-шпиони явно смятаха децата за достатъчно глупави, за да повярват, че е нормално някой да ти изпраща разопакован подарък.

Дребната гаменщина по-късно носеше печата на все още неотърсена партийна командност. Нездравото любопитство към съдържанието на нечия кореспонденция доведе до насилие над вратичките на пощенските кутии. Писмата биваха изваждани, като през двата отвора се прокара пръчица, която е достатъчно дълга, за да повдигне плика. После ловките пръсти просто го измъкваха през отвора, през който пощальонът го бе пуснал в кутията. Разбира се, почти винаги връщаха обратно писмата, след като заситят глада си с думите, непредназначени за тях. Шпионската романтика очевидно е надделявала над гузносъвестното усещане, че една такава постъпка е най-малкото непочтена. Дали времената разпалваха подобна нездравост, или в семействата на такива деца е властвала философията за допустимата партийна всепозволеност? Във всеки случай стаената подозрителност към всеки и всичко се проявяваше в подобни уж невинни детски забавления, за да затвърдят проверката като висша форма на доверие.

Проверката никога не може да бъде форма на доверие, още по-малко висша. Подобни комунистически прийоми удобно извиняваха параноидните посегателства на политическия елит, но възпитаха и недоверчивост, която стъпка уважението към другия, към личното му пространство. Да знаеш всичко за всеки, за да не се ограждаш с „такива хора”, които могат да се окажат опасни, насади воайорския тип мислене. И някакво извратено удоволствие от това да следиш другия – какво прави, кой идва при него, какво си пише с някого... Кой ти гледа профила във Фейсбук, какви ги върши „шоуелитът” в къщата на Биг Брадър... Отчайваща незрялост, която трудно допуска, че най-висшата форма на доверие е самото доверие. Ненамесата в личното пространство на другия, въздържанието от унизителни проверки и уважение, независимо от степента ви на близост.

Политическия елит обаче затвърди незрялостта на цялата нация, воглаве със себе си, чрез СРС-скандала. На фона на Биг Брадър форматите, никой не се изненада от факта, че се повтарят комунистически практики, и се прилагат шпионски прийоми като висша форма на доверие. Инфантилната, простовата и елементарна смс-комуникация на перхидролени фолкпевици, която някои медии разпространиха, затвърдиха ниското интелектуално ниво и незрялост на обществото. Шпионската романтика покрай филмите за Бонд, Лара Крофт и прочие лековатости засили нездрави и все още неизкоренени копнежи по властта да притежаваш компромати, заради извратеното усещане за сила и контрол. Моралът и етичността се движат по ръба на оправданията с конкретна цел. Ако е оправдано един разследващ журналист да търси истината под друга самоличност, а държавната сигурност налага употребата на подобни средства, какво извинява употребата им извън тези цели?

При все наводнения с източни философии книжен пазар, при все наказуемостта на нарушеното лично пространство, растеж няма. Няма и оптимистични прогнози гноместа България да достигне онази зрялост, която би се срамувала да наднича в нечии гащи. Която би се изчервила от неудобство от факта, че заглавията на новопръкнали се сайтове – Афера, Далавера и т.н., отразява като огледало гротескната ù визия. Която би забранила шпионския софтуер за подслушване на мобилни телефони, вместо да го рекламира като новата модна ексцентричност. Шефовете ще подслушват подчинените си, подчинените – шефа; съпрузите – половинките и любовниците си; бизнесмените – конкурентите си. Ако липсва доверие, ще почнем да се дебнем, а почнем ли да се дебнем, непременно ще се хванем. А после? Какво ще стане, когато се хванем – какво става с доверието, и каква е била ползата от проверката?

Всеки иска да бъде свободен, за да ограничава нечия свобода.

Стара България, а толкова незряла.

Парадокс.

6 коментара to “За висшите форми на [не]доверие”

  • 28 март 2011 г., 12:17
    Крис says:

    Много хубав текст и за жалост много верен!

    delete
  • 28 март 2011 г., 14:13
    Хриси says:

    Крис, благодаря.
    Искаше ми се да не е верен. Уви.

    За жалост съм била свидетел на немалко такива посегателства върху личното пространство, които може и да дават някакви прерогативи на търсещия, но в никакъв случай не го правят по-щастлив.
    А погледната в национален мащаб, картинката не е никак лицеприятна.

    delete
  • 28 март 2011 г., 22:23
    ivo_isa says:

    Къде си живяла? Аз нямам такива спомени... И сега що ходиш по тия места из мрежата, та да се цапаш?
    А проверката може да бъде висша форма на доверие:
    Ако по служба трябва да провериш приятел, то не правиш компромис със съвестта си и не го предупреждаваш, защото му имаш доверие и си сигурен, че той не може да се издъни;-)

    delete
  • 29 март 2011 г., 11:26
    Хриси says:

    Иво, вторият ти въпрос ми е леко неясен :)
    Иначе, към момента на първоразказаното съм била на около 9-10г., и писмата ми наистина пристигаха в описания вид. Беше ми безкрайно неприятно и се чувствах унизително да ги намирам все така. Никога не съм била привъженик на проверки от какъвто и да било характер - нито служебен, още по-малко личен.

    Непонятна ми е тази маниакалност да проверяваш нечий телефон, да му следиш кореспонденцията, да му бърникаш из джобовете и въобще - цялата параноидна шпионщина, която мнозина извиняват на базата на близостта си с някого. Смятам, че независимо колко сте близки, личните вещи и периметър са неприкосновени. :)

    delete
  • 29 март 2011 г., 14:04
    ivo_isa says:

    Имах предвид това:
    ".. заглавията на новопръкнали се сайтове – Афера, Далавера и т.н., отразява като огледало гротескната ù визия.." Само заглавията са достатъчни за да не се докосвам до тях.
    Служебните проверки са необходими все още и най-вероятно винаги ще са.
    За другото съм съгласен.

    delete
  • 29 март 2011 г., 14:42
    Хриси says:

    Е, достатъчно е само да видиш названията им, както казах.
    На мен ми стигаше ;)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger