2011/03/13

Между два бряга


Лайфстайл издания. До досад повтарящи едно и също, и до омразност приличащи си – наръчници за грим, парцалки, свалки, интимни съвети, какво мислят силиконки с малки имена [те можели и да мислят?!], произведени в български Анджелини; интервюта с изгряващи актьорчета, на които непременно трябва да се пришие клишето „Българският Брад Пит”. Диети и внушения, че всичко ти куца. Отвсякъде. И трябва да живееш не така, а със стил, диктуван от модни редактори. Зер бабите им все Живанши са носили.

И на фона на цялото това многоводие от изхабена хартия, като пробита лодка се пъчи претенцията за вкарване на българската жена в някакви дефинитивни рамки. Всичко отдавна е етикосано, наредено на рафта, надлежно ревизирано и оценено. Само българската жена някак си все не успява да се намести в етикета, прелива от рамката, стърчи от някой ъгъл като досаден косъм на неукротена прическа. Всъщност, жената днес е поставена в леко неудобната поза шпагат между бреговете на идентичността. Затрудняваща дилема: интелектуалка или кифла? Лъскавите подлистници са някакъв меланж от култура и халтура, сред който безпомощно виси като разбримчен конец проблемът за самоопределянето на читателките им. Кифлееща интелектуалка или интелектуалничеща кифла? Плашещ дуализъм, провокиращ търсенето на средния образ, който най-добре ще етикира женаТА. Средният образ сигурно трябва да прилича по нещо и на двете, с привкус на бабина ракла и кръчмарски умения. Как се създават средни образи? С умножение, деление? Явно страстите ще се успокоят едва, когато се появи някакъв дамски Франкенщайн, на когото не личат белезите от шевове. Дотогава проблемът за идентичността ще продължава да виси като разбримчен конец всред материали тип за всяка по нещо.

Нима е толкова отчайващо нужно да съществува събирателен образ? Явно да. Самоопределянето обаче се затруднява от мнението на околните, на което особено много се държи, и на онтологичния проблем на ниското самочувствие, което се вдига единствено на принципа на патосното самоубеждаване: „Не съм от тях”. Хем не да не си от тях, хем да си като хората. Парадокс.

Уви, вкус и стил не се възпитават. Въпреки всичките лайфстайл [по]учения за поддръжка и създаване на перфектния образ/физика обаче, все повече стават младите [и не толкова млади] жени, безвкусно облечени, грозно кълчещи се, и ужасно гримирани. И всички до една завладени от ексхибиционистичното желание да се цупят, дупят и въобще – да демонстрират [недостигнатата] претенция за стил. Алиса се превърна в Алисия, а модните Шапкари потриват ръце и вещо я насочват към Огледалата на Мола. Собствената идентичност никога не е достатъчно привлекателна, винаги е по-ласкатено да получиш етикета на „българската Еди-коя си”. А това е наистина плашещо. Защото превръща обезличаването в проблем, който нито се осъзнава, нито се решава. Ни най-малко не се чувстват отговорни лайфстайл-корифеите, чиито рекламни стратегии могат да убедят всяко неукрепнало самочувствие, че за да бъдеш привлекателна, е наложително не само отрано да изгубиш девствеността си, но и идентичността.

Резултатът е един плачевен образ, който става плашещо тенденциозен. И който възприема интелектуализма като скучност, която не привлича. Затова пък успешно сърфира по сълзливите бързеи на чалгарската философия, където всичко е центрирано около задържането на опредметеното подобие на любов, премъдрости без реално приложение и примиренчество, непозволяващо духовен и интелектуален растеж. Просто отвратна гледка на здраво халосани нрави, чийто продукт са лековати кокони с горната житейска философия. Умницата пък се превърна във войнстваща фемина, жена-мъж или всичкоможещата, която е въздигната в култ заради умението да покрива всички фронтове. И колкото самотата в чалгарската философия е еманация на негодност за употреба, толкова в интелектуалния свят самотата е средството за себеизразяване.

Нежността е търсеното неизвестно, което някой е извадил от уравнението като усложняващо задачата. При толкова метаморфози, нищо чудно, че е налице криза на идентичностите. Не е изненадващо, че и отношението на мъжете също търпи девалвации – жестовете вече се правят не от желание да видиш искрите на радост в очите на жената, а защото са най-краткия път за бартер на фалшив романтизъм срещу [еднократен] секс. И след като всяка невинност, нежност и красота на чувствата са сметнати за блудкав холивудски прийом, обезценените човешки опаковки остават единственото, което консуматорите могат да потребяват.

Квинтесенцията на истинската жена и истинския мъж се изпари нейде между фалшификатите без идентичност, в които всеки се взира с отчаяната надежда да е останало поне нещо за харесване.

Стилът е в това да останеш себе си.

13 коментара to “Между два бряга”

  • 14 март 2011 г., 9:45
    Valkocompany says:

    Налучкала си истината :)

    delete
  • 14 март 2011 г., 10:48
    morrt says:

    morrt харесва Хриси.

    delete
  • 14 март 2011 г., 10:52
    Elena says:

    Браво!

    delete
  • 14 март 2011 г., 14:45
    Хриси says:

    @ Вал, от това не се чувствам по-добре :))
    Нито списанията поумняват, нито потребителките. Но ако вторите поне могат да бъдат донейде извинени, то нищо не извинява онези, които наливат средства в сурогати с лек грамаж.

    @ Морт, благодаря! :)

    @ Ели, не откривам топлата вода :D
    Аз ви адмирирам за търпението да изчетете такъв чаршафест пост! :)))

    delete
  • 14 март 2011 г., 15:43
    Nadinka says:

    Страхотна, както винаги!

    delete
  • 14 март 2011 г., 16:37
    Хриси says:

    @ Надинка! :* :)

    delete
  • 14 март 2011 г., 19:30
    Omnia says:

    Присъединявам се. Отдавна спрях да си купувам лайфстайл списания, не само, защото се опитват да ме убеждават каква трябва да бъда, но и поради дразнещо големият брой чуждици в статиите. Не, че не ги смилам, но не разбирам какво му е на българският език, и, толкова ли пък много трябва да приличаме на американците. Айде много молим. Предпочитам, докато съм в държавата си да чета нещо стойностно, не нещо ала- поучително в стил " въздух под налягане".

    delete
  • 14 март 2011 г., 19:55
    Хриси says:

    @ Силве, самата идея на лайфстайла куца отвсякъде - пазарната стратегия е да се купува от повече хора, без да покрива определен таргет.
    Поводът за материала бяха две списания - "Жената днес" и "Егоист"(от времето на Лозанов), които намерих при подреждането на шкафчета, заприличали вече на същински авгиеви обори. Потресох се колко отдавна е отпочнал кифлингът и се почувствах омерзена от факта, че културните новини вече не присъстват в днешните издания, доколкото имам наблюдения.
    Питам се кой има интерес да спонсорира избиващи като плесен лайфстайлки, дето не казват нищо, нито като концепция са нещо ново?

    delete
  • 15 март 2011 г., 11:00
    Nadinka says:

    Искам да призная, че освен книгите, единственото нещо на хартиен носител, до което се докосвам, е изданието Програмата + Една седмица в София.
    Вестник и списание не съм разлиствала от много време насам. Просто всичко жълтее и кифлее.

    delete
  • 15 март 2011 г., 11:42
    Хриси says:

    И добре правиш, Наде! :)
    На мен и по задължение ми се налага да отварям от време на време такива неща, а то си е чиста проба мазохизъм.
    Наскоро ме питаха как си представям вестника или списанието, за което мечтая. То, че не мечтая за вестници и списания, е ясно, но е тъжно, че сред сега съществуващите не ми е възможно да посоча и едно, което да нарека мечтано, или най-малкото, да си го купувам, защото ми е интересно, независимо от цената. Хората имат нужда от информация, но обикновено се задоволяват с по-малко отегчителното.
    А отегчението идва от едно и също, което е безумно дебилно. За жалост носят обороти от реклама, а където има пари, последното, за което се мисли, е какво мисли таргета. Ако наистина го питаха какво мисли, никога не биха му предлагали жълтини.

    delete
  • 15 март 2011 г., 23:28
    Omnia says:

    Всъщност, Хрис, стоката и пазара се определят от желанията на потребителя. Българинът не желае да бъде сериозен, да види истината в себе си, да приема. Той иска да е бунтар, да простее, мислейки си, че така разпуска, да не се натоварва с нищо, а да гали окото си визуално. Е, не всички българи, но достатъчно от тях. Повечето- родени от незрели/ невръстни майки, възпитани от малоумни /?/ родители, расли в стрес още от утробата и така нататък, обременяващи по рождение фактори, а впоследствие и обществената деморализация... просто няма какво друго да се очаква, когато искаме да приличаме на онова, което не сме. Да подражаваме на нации, които не сме, но са ни достатъчно интересни. Да не говорим, че народът ни изначало е овчи и накъдето го повееш или се опиташ, натам ще тръгне или ще се опита...

    delete
  • 16 март 2011 г., 10:44
    Хриси says:

    @ Силве, това безспорно е така, но все пак схемата е проста: потребителят търси, медията предлага. Като да посетиш ресторант, където вече нито е вкусно, нито е топло. Имаш избор дали да смениш заведението, или да се примириш с каквото има, защото си гладен. Аз мога да оправдая гладния и ако остане, и ако си тръгне. Но не мога да оправдая тъпоумието на непроменящите се, които разчитат, че щом винаги има гладни, ще има и кой да не придиря. За мен основната вина е на медиите - уви, порядъчно извратени, за да има някакъв повод за оптимизъм.
    Затова е достатъчно само да хвърлиш поглед върху публиката, за да ти стане ясен моралът на медиите. Не би имало пошлотии, ако нямат поле за изяви, нали? :)

    delete
  • 16 март 2011 г., 11:35
    Omnia says:

    Безспорно!

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger