2011/02/05

Mъжагите не танцуват

Спомням си, че прочетох „Голите и мъртвите” твърде рано. Поради което нямам почти никакъв спомен от този роман на Норман Мейлър, който сега е в любовните прегръдки на прахта в библиотеката на баща ми. Но помня, че ми беше скучна. По-късно името на Мейлър изскачаше я от роман на Капоти, я от конспекта ми в университета. Затова, когато попаднах на нов за мен негов роман, името му бе достатъчна гаранция да го спася от кашонна съдба.
Кратката анотацийка отзад ме уведомяваше, че Норман Мейлър намерил „ново превъплъщение в супертрилъра „Мъжагите не танцуват”. Класикът на постмодерната литература в САЩ "вярвал в демоничното начало у човека и заплитал интрига, достойна за Чандлър, Хичкок, Конан Дойл и Агата Кристи".
Ма верно ли? Стига, бе.


Когато един признат класик тръгне да се превъплъщава, това никак не е добре. Даже е отчайващо. Резултатът е един почти изнасилен опит за детективски роман, в който 90% е пълна порнография [ах, къде е тук червената точка с +15?!], а останалите 10% са някакъв микс от отрязани глави, кървища, побои, сексуални извращения, педерастия, дрога и алкохол. Въображението явно се е вихрило извън вякаква мяра, за да насити с прекалености един сюжет, в който гадостите никога не са достатъчно, че трябва да се появи и болен от рак баща накрая. И въобще, свръхдеградацията, която е предостатъчна за поне трима персонажа, струи от един-единствен протагонист като повреден моноблок в банята ви. Толкова прекаленост просто те оставя с впечатлението, че пред взора ти се намират насилените, бездарни драсканици на прохождащ графоман, но не и на двукратен носител на "Пулицър".

Абсолютно и пълно разочарование. Отвсякъде. Подсъзнателно може би очаквах повече от Норман Мейлър, абстрахирайки се в началото от мисълта, че подражава стилово на Труман Капоти. Със сигурност очаквах стилен роман, но не и толкова отчайващо булевардно нещо, за което куп издания са се надпреварвали да ръсят суперлативни дитирамби. Явно в империалистична Америка всяко голямо име е с гарантирано място на пиедестала, дори ако сътвори пълен буламач, лишен от всякакъв вкус. Общото впечатление е, че г-н Мейлър или има прекалено мръснишко подсъзнание, или се е нуждаел от солидна подготовка, за която е окъснявал пред каналите с много хиксчета.
В кратка бележка на последната страница той едва ли не се извинява за бездарното четиво, плод „изцяло на въображението” му, с която едновремено и благодари на Джон Ъпдайк за разрешението да включи в книгата откъс от негов разказ, възхваляващ разноцветната окраска на коте. Разбира се, че не става дума за четирикрака животинка.

Безспорно Мейлър е отвял Ъпдайк по трасето на вулгарната лексика, но категорично е на светлинни години от криминалната класа на Реймънд Чандлър или безспорния вкус за загадки на Кристи или Конан Дойл. „Мъжагите не танцуват” е квинтесенция на мачизма, чиито остри ръбове държат настрана хомосексуалните наклонности на почти всички персонажи. Нещо повече. Един от тях е прототип на Труман Капоти, който само абсолютно лишен от усет и литературен взор би могъл да подмине. Гаврата е очебийна, и този факт, прибавен към обстоятелството, че веднага след успеха на „Хладнокръвно” Норман Мейлър е първият „последовател” на новия стил, говори твърде зле за двукратен носител на Пулицър.
Ако изключим на моменти сполучливите метафори, за мен „Мъжагите не танцуват” бе обида за читателския ми вкус. Сигурно с този си пост ще нараня чувствата на феновете на постмодерния класик, и рискувам намахани психолози да тръгнат да ми обясняват, че съм се плъзнала по повърхността на романа, без да схвана дълбочината му. И без да разбера какво е искал да каже авторът. Всъщност, авторът се е пробвал в погрешно амплоа, надценявайки способностите си. А може би вината за разочарованието не идва от него, а от редакторите и преводачите в „Кибеа”, които за по-голяма пикантност са прислагвали по нещичко от себе си в превода. Само дето са прекалили с подправките.
И се е получил боклучав сюжет с претенции за супертрилър, от име с [претенции за] величавост.
С две думи, пълна скръб.

снимка: Хриси

4 коментара to “Mъжагите не танцуват”

  • 6 февруари 2011 г., 15:43
    Valkocompany says:

    Наистина ме нарани :)
    Защото продължавам да смятам че Мейлър, Филип Рот и Брет Елис са от най - класните съвременни американски автори. Те просто няма какво повече да доказват :)

    delete
  • 6 февруари 2011 г., 17:05
    Хриси says:

    Вал, въпрос на субективна преценка :)
    Аз поначало съм оперирана от идолопоклонство, та критиките ми към писанията на определени величия донейде могат да бъдат оправдани. Предполагам, че е болезнено, защото читателските присъди са най-тежки, но не бих нарекла черното бяло, и определено не бих се въздържала да го посоча, само защото авторът е титан. Това не превръща автоматично всеки следващ продукт в шедьовър. Книгата е написана, за да бъде четена, така че тя вече не принадлежи толкова на автора си, колкото на публиката. И когато е слаба, си заслужава критиката :);)

    delete
  • 7 февруари 2011 г., 13:13
    Крис says:

    Определено е въпрос на вкус. Аз бях дълбоко ужасена и разочарована от Американски психар, въпреки че си го купих с голям мерак и упорито го изчетох докрай, включително и главите с коментари върху съвременни музиканти. Не смятам, че книгата казва каквото и да било, няма никаква психология, никакви разсъждения, нищо. Бих приела всичките гадости, бруталии и мъчения, ако имаше някакъв психологически елемент, който да направи действията в книгата логични и обясними. Но не. Така че класик-некласик, това, което прочетох от Брет Ийстън Елис въобще не ми хареса. Даже съм я скрила на тайно място, че ако майка ми я намери, сигурно ще й стане зле, докато чете за това как плъх се храни с вътрешностите на полужива проститутка(айде и тука червена точка за брутално съдържание).

    delete
  • 7 февруари 2011 г., 21:51
    Хриси says:

    @ Крис, някои автори просто изпробват степента ти на емоционална поносимост - независимо дали ще е визуално или графично, зрелището има за цел единствено това.
    Мейлър освен всичко друго в гореспоменатата книга вкарваше и някакви жалки опити за теософия, от което целия бъркоч ми се видя абсурден и прекален - сякаш е решил да забърка ястие, обаче нито знае точните пропорции, нито го бива особено в готвенето точно на такива манджици, но все пак е рекъл да се пробва.
    Не отричам нито квалитетността му, нито постиженията му като цяло, но специално тук се е олял непростимо.

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger