2011/02/03

Да събудиш Питагор

Дали е математически неизбежно да се превърнеш в сянка на собственото си величие? Особено след като цял живот си го подклаждал в гледащите те с респект и страхопочитание шестокласници. Малкият град не предлага много. Не предлага почти нищо. И все пак, предлага ти възможността да се закрепиш на границата между детството и юношеството, балансирайки с ласото на ученическия интерес. Да бъдеш учител по математика. Предмет, по който презумпцията се е изказала отколе - не можеш да бъдеш отличник, щом и баща ти не е можел. Нищо, че учителят вярва в обратното. Призванието му е да вярва, че в теб се крие следващият Питагор, и е нужен просто някой и друг облак тебеширена магия, за да го събудиш.

Почти искрено съжаляваш, че разблансираните уравнения на дъската не извикват у теб възторга да разбереш какво следва след знака за равенство, какви загадки крият пресечните точки на всички тези скобирани хиксове и игреци на квадрат. Но почти можеш да усетиш този възторг, извиращ на талази от всеки шев на раирания костюм, който гравитира около дъската. Пешовете и лактите на тъмното сако, с вечните следи от талк жизнерадостно свещенодействат около уравнението, сякаш духът на Архимед внезапно се е пробудил от летаргия. А ти се чудиш защо този дух не подсказва на теб, докато оставяш апатичен пред дребничкия математик, който ти обяснява задачата така, че сам той ще я разбере, отколкото на теб да ти стане ясна. Но кимаш мъдро всеки път, когато тебеширеният пръст се насочи към теб с непогрешимостта на радар, за да измери степента на интереса ти. Въпреки, че усещаш с всяка изопната клетка как тялото ти нелепо е увиснало в простанството, и само силите на задължение и уважение го задържат до финала на задачата. И когато почти безтегловно се понасяш обратно към мястото си, духът на Архимед изрича почти пророчески присъдата зад теб: „Пиша петица, с маааалко моя помощ”.


Внезапно те разтърсва изневиделица появила се кашлица, докато невярващо се взираш в изпъкналите, трескави очи, които ти се усмихват всред зачервеното, насечено от виолетови жилчици лице. Говореше се, че математикът си посръбвал. Сигурно затова поставяше незаслужени оценки на хора, чийто единствен принос бе да вдишват пред дъската тебеширения прах. Може би си имаше проблеми. А може би го задушаваше проклятието на малкия град, който не предлага повече от баланс между детството и юношеството. Град, който смачква амбициите и зародишите на гениалността в утайката на вечерната чаша каберне. А може би на дъното ù плуваше отчаянието от разбитата илюзия, че е спосбен да събуди новия Питагор в друг, освен в себе си.
Години по-късно в суматохата на малка автогара, отдавна превърната в стоково тържище, го видях случайно. Може би ме позна. А може би не. Възторзите бяха убити и смачкани като безбройните гънки на отдавна негладеното му сако. Изглеждаше сам и безпределно изгубен - приличаше на решена задача, която някой е забравил да почисти от дъската.
Усетих в гърлото си наченки на кашлица. Всъщност, хлъзгавите пръсти на прокраднала се жал спряха порива ми да го заговоря. Не исках да задълбоча унижението му, изтърсвайки му традиционния поздрав за добър ден. За него денят не беше добър. Не беше дори ден. Докато отминавах, ми се искаше Животът да му напише петица - с нечия помощ. Заради всичко, което.
Но присъдата надничаше на пейката до него.
От празна бутилка.

снимка: оттук

0 коментара to “Да събудиш Питагор”

Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger