2011/01/14

Maрката

Пратката от морската столица нещо закъсняваше, докато не се оказа, че от куриерската фирма чисто и просто са объркали една цифра от телефонното номерче, на което трябваше да ми звъннат. Също като онзи образ с вид на текезесарски председател, който дойде миналата година да вземе мерките за дограмата и беше забравил да си извади памуците от косматите уши. Поради което беше записал същото номерче погрешно и работата тогава бе замирисала на безхаберие.
Куриерът чакаше пред блока. Последва опит за рекорд по най-скоростно обличане. Компактното мислене ми подшушна пътем да забърша и онова писмо, дето го пишех от Коледа, добило вече вид на роман от Достоевски. Ма, колко старомодно от моя страна - кой днес пише хартиени писма? Тъкмо ще се разходя да го пусна, че да не ме гледат обвинително острите му ръбове.
След повторно и продължително дзъъъъън на мобилните камбанки, навлякох якето и само дето не се обесих с шала, докато заключвах. И чак когато входната врата долу се хлопна зад гърба ми, установих с раздразнение, че телефонът остана забравен горе, да краси котешката къщичка. Късно беше да се връщам, пък и камиончето на куриера нетърпеливо се жълтееше всред купчината мръсни колици, струпани пред взора ми.

Подписче, още едно, ето ви пратката, хубав ден, подобно. Бла бла. И се понесох през два блока към пощата.
Поща. Колко помпозно название за дупка с три гишета, натъпкана на приземния етаж на олющен блок, но с новичка, възжълта кутия отпред. На подобно място не можех да очаквам да видя млади госпожици с костюми на Макс Мара и колгейтни усмивки, тренирани в първокласно обслужване така, че да се почувстваш първи братовчед на Уилям и Хари. Вместо това погледът ти попада на гишетата с вид на затворническа килия, иззад чиито железа съмнително чистите стъкълца ти разкриват няколко сърдити, мустакати лели. Три, за да сме точни. Едната се суети между двете бюра, с пакетченца във всяка ръка, без да е сигурна къде точно трябва да ги остави. Бялата ù коса с кокче повече подхожда за пред люлеещ се стол и плетки, отколкото за флегматичната атмосфера, в която другите два птеродактилести образа попълват, мерят и теглят някакви опаковани неща.

Търпеливо се нареждам зад девойчето, което обслужват в момента, за да си поискам марка. Една нищо и никаква марчица, за която приготвям с точност монетите, за да спестя на едната мустакатка усилието да се откъсва за дълго от интересните си занимания. Чакам търпеливо да приключи с малък плик и любезно поисквам марката. За страната. Да ми я подаде и да прибере монетите, щеше да ù струва точно 5 секунди, но след като изминаха 5 минути, а къдравите масури на овчата прическа все още бяха наведени къмто писмото, почнах да си задавам екзистенциални въпроси от сорта аз съществувам ли, или не. И дали случайно не съм станала невидима – стига бе, изпих само едно кафе сутринта... и нямах основания да се съмнявам във въздействията му.
След като приключи с едното писмо, мъжкаранският образ се размърда, сякаш страдаше от хемороиди и посегна с наплюнчен пръст към следващата пратка. Този решително устремен към купчината, облизан  пръст секна кранчето на иначе завидното ми търпение.

Извинете, може ли да си получа марката – се улових да казвам – и пръстите ми взеха да изпълняват сложен барабанен танц около монетите, белким забележи, че от нея се иска просто да ми подаде марка, а не да ми изработи яйце на Фаберже.
Изпод мустаците излезе някакво излайване, а моливът в ръката ù посочи във въздуха нещо зад нея. Проследих траекторията на молива, който в същата секунда се върна обратно върху листите отпред. Не разбрах нищо от това, което служителката изломоти, тъй като не благоволи да отправи към мен сияйния си взор – със същия успех можеше да говори и на пликовете пред себе си. Или на сновящата наоколо белокоса помощничка. Смътно ми се мярна подозрението, че ме пращаше на другото гише със затворническа визия, където изплащаха пенсии и помощи. Огледах предпазливо и набързо съмнително чистите стъкла, търсейки някъде макар и хахава бележчица за пренасочване, която да ме извести, че продажбата на пощенски знакове се извършва там и там. Нямаше. Не съм дотам късогледа.

Почуках по стъклото и авторитетно повиших тон с една октава, за да попитам какво трябва да направя, за да получа една – единствена марка. Овчевласата госпожа стреснато се обърна, сякаш тозчас се бях материализирала, и ме изгледа хищно иззад очилата си, готова да отбранява чиновническите си задължения със зъби и нокти. Почувствах се като особено интересен и за ненаучни кадри мутант. И преди лелята да разтресе възмутено къдрици с рефрена: „Ама аз нали ви казах, че...”, заявих, че обслужването е под всякаква критика.
Наежената служителка сякаш се съмняваше в остротата на слуха си. Оставих я да се съмнява и си излязох. Мимоходом регистрирах смаяното изражение на архаичния охранител, залепнал на стола зад бюрцето си. С този вид на весел магазинер можеше да ти образува и съмнения дали случайно не си объркал институцията.

Предпочитах острите краища на писмото да ме обвиняват, вместо да  принуждавам горкичкитете леленца да си чупят пръстите, за да ми откъснат заветната марка.
За шестдесет и пет стотинки.
Друго си е да бях родà с Уилям и Хари...


13 коментара to “Maрката”

  • 14 януари 2011 г., 17:08 ч.
    Elena says:

    От морския подател:
    Пращам ти "сияйния си взор", че ме накара да се смея за втори път днес.
    Да го четеш е смешно, о като знаеш колко от тези сложители си "вършат"работата по този начин - не е смешно, защото е стил и то утвърден. За жалост. И за още по голямо съжаление се наблюдава като маниер и в младото работещо поколение.

    delete
  • 14 януари 2011 г., 17:11 ч.
    Nadinka says:

    Ама как хубаво ги описваш, Хриисиии, голям талант си :))))

    delete
  • 14 януари 2011 г., 17:14 ч.
    Хриси says:

    @ Ели, то не беше много смешно към момента на афекта, обачееее... :))
    Благодаря за пратката, велика е! :* :)

    @ Нади, благодаря! :* :)
    Ама те наистина си бяха колоритни :D

    delete
  • 14 януари 2011 г., 17:21 ч.

    Хаха, браво за страхотния текст:)

    Пффф, във всяка една поща работи по един Трол. Напомни ми за "моето Гише 11". Тролът още е там и още тормози хората.:)Явно си правят няква организация тайно и подмолно:)))

    delete
  • 14 януари 2011 г., 17:25 ч.
    Lili says:

    Хахаха, като че ли Глупи е надничала нейде от сите решетки :)
    Такива си, а в Централна Поща-НЕ влизай!!!

    delete
  • 14 януари 2011 г., 17:26 ч.
    Хриси says:

    @ Идиотова, аз баш за твоя ситуейшън си помислих. Тц, тц... тези са клонирани, бе! Друго обяснение не може да има.. :))))

    delete
  • 14 януари 2011 г., 17:27 ч.
    Хриси says:

    @ Лили, еее, хубава работа - аз тъкмо там мислех да ходя, да си взема един дъъъълъг шлейф от марки и да почна да си пускам писмата в трамвая ;)))

    delete
  • 14 януари 2011 г., 18:54 ч.
    ivo_isa says:

    Ето тук ти е силата:-)
    Чак успях да видя мустакатите птеродактили:-)

    delete
  • 14 януари 2011 г., 19:21 ч.
    Omnia says:

    Хих, съзаклятнически:)
    Интересно ми е друго- навсякъде почти, по света, пощите са едни доста сериозни оргавизации и доста добре уредени. Нещо нямам спомен в тях да съм виждала селско- подобни малоумнички, уморени дори от това да гледат зад лупите си, бръщолевейки простотии, които не отговарят на длъжността, изпълнявана от тях. Приличат на архаинизирани експонати, които са завлечени кой знае защо от кой знае къде на длъжност, която кой знае кой е преценил, че става за тях. Как може в толкова трагична държава да живеем...

    delete
  • 14 януари 2011 г., 22:03 ч.
    Хриси says:

    @ Иво, по моему съм попрекалила с метафорите. Сигурно е следствие от демонстрираното отношение - ако бяха поне малко усмихнати или вежливи, може би щяха да приличат ако не на себе си, то поне на добрите вещици от приказките...

    delete
  • 14 януари 2011 г., 22:08 ч.
    Хриси says:

    @ Силве, неотдавна четох как институцията Български пощи щяла да се издигне до нивото на европейските практики, но относно европейските стандарти - силно се съмнявам. Особено ако ще ни обслужват подобни индивидки и по подобен начин... :/

    delete
  • 14 януари 2011 г., 22:22 ч.
    Miro says:

    БДЖ , Български пощи и милиционерите"полицаи "- тип башибузук са онзи индикатор, който ще ни покаже кога в България нещо ще се промени.

    delete
  • 14 януари 2011 г., 23:01 ч.
    Хриси says:

    @ Миро, ще се промени, когато престанат да инвестират в обновления на базата, и започнат да инвестират в човешкия фактор... :)

    Апропо, добре дошъл в моята блогоградинка! :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger