2011/01/16

Lesson 4: Purchasing friendship

Дали е добре, ако си опериран от чувство за притежание?
Oт онзи его-порив, който поставя с категоричен замах собственически печат на всичко - от вещи до хора.
Може би. Сигурно.

Когато върхът на главата ми [без мишата опашка отгоре] едва стигаше бравите на вратите, у дома винаги идваха гости – на тате колеги от техникума, негови ученици, но най-често на мама колежки. И винаги с децата си. Вечно ревящи глезанчовци, които обичаха да идват единствено, за да превръщат кутията ми с играчки в къща на ужасите. И винаги бяха достатъчно невъздържани, за да дават воля на естествените си нужди. В такива моменти майка ми внезапно преливаше от услужливост, защото гостенките обикновено забравяха да вземат резервни дрехи за малките сополиви диваци. Така се разделих и с любимия си гащеризон - нещо уникално от черно кадифе с щампирани цветя. Много си го харесвах. Наскоро го мернах на една стара, черно-бяла снимка, на която четиригодишния ми фасон с момчешка причесчица седи смачкан в арката от прегръдка, която ръцете на мама и нейна приятелка образуваха над мен.

Имаше и едно плюшено жълто сърне, което си бях донесла от екскурсия някъде из възрожденските градове. Беше толкова миличко, че отказвах да си лягам, без да го гушна за лека нощ. И то последва съдбата на гащеризона, за да успокои поредното гостуващо, ревящо детище. Този път ме заболя. Защото сърнето беше спомен от пътуването с класа, и бях дала всичките си стотинки, за да си го взема, лишавайки се от лимонадата и сладоледа. А мама дори не ме попита дали може за малко да го вземе... и сякаш не можеше да бъде някаква друга играчка, а точно надуваемото сърне. Разбира се, никога не беше „за малко”. И никога не ги връщаха. Но когато си дете, какъв избор имаш, освен да се примиряваш – нали играчките бяха от мама и тате, а и стотинките за тях идваха от техните джобове. И не вярвах в дядо Коледа.
Оттогава престанах да се привързвам към вещи – независимо, че няма да изчезнат или няма да ми бъдат отнети. С хората беше малко по-трудно, но после се научих да затварям някои врати. Завинаги. Или почти.

Когато си дете, смяташ, че вещите те правят велик и ти гарантират приятели. Сигурно подсъзнателно съм отмъстила на мама за всички любими вещи, когато открих кутията ù с бижута и ми хрумна безумната идея да изтъргувам в училище малките лъскави стъкълца на мънистата срещу приятелство. Камъчетата приличаха на миниатюрни диаманти, и предпочитах да мисля за всичките нови приятелства, вместо за пламтящите отпечатъци от пръсти, които щяха да нашарят бузите ми, ако мама разбереше какви ги вършех. И понеже нищо скрито не остава, тя все пак разбра. И то преди да съм успяла да я лиша съвсем от украшенията, които никога не носеше, но които имаха за нея сантиментална стойност. Кариерата ми на търговец залезе безславно, но не и преди да науча, че е по-добре хората да те харесват заради теб самият и заради това, което си, вместо заради онова, което имаш или което им даваш. Защото всички приятели внезапно ги прихвана странна амнезия от момента, в който спрях да пласирам лъскавите топченца.

Някои уроци са особено болезнени, когато си на седем.
Но затова пък са за цял живот.


П.С. И все пак запазих няколко от стъкълцата [на снимката] – с опазването на спомени се справям по-добре от привързването... май. :)


снимка: личен архив

4 коментара to “Lesson 4: Purchasing friendship”

  • 16 януари 2011 г., 16:58

    Вещите понякога може да не се измерват материална стойност, както бижутата на майка ти. Може би децата го чувстват по-добре от нас. Колкото до размяната, май всеки в един момент е минал през такъв период. Важното е някой да ни спре навреме и си имала късмет:) Затова са родителите.

    delete
  • 16 януари 2011 г., 22:44
    Хриси says:

    Винаги сам усещаш кога трябва да спреш или да си тръгнеш. Най-големите грешки стават, когато не се вслушваш в този усет. Родителят не може да се вслуша вместо теб, но може да се опита да разбере какви са причините да не слушаш собствения си...

    delete
  • 18 януари 2011 г., 9:47

    Май всички сме ги правили тези неща.

    Аз разглобих и раздадох в детската градина прекрасния малък часовник, който майка ми си беше купила с парите от една бригада. Също изчовърках от една брошка-коте лъскавите камъчета и ги подарих на децата.

    Е, не ми купиха кой знае какво приятелство, пак никой не искаше да си играе с мен ...

    delete
  • 18 януари 2011 г., 11:56
    Хриси says:

    Когато си дете просто смяташ, че и приятелството се купува, като от магазина :)
    Но егоизмът в тази възраст шушне само да вземаш, без да даваш. Е, аз все пак имах няколко приятелчета - и бяха от тези извън "търговския" бизнес, макар и в същия клас.
    Другите, които подкупвах, имаха дразнещия навик да играят на "развален телефон", злорадствайки, че не съм в играта. :)
    От друга страна просто имах възможността да затвърдя извода си, защо не струват като приятели и са неспасяем случай :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger