2011/01/27

Селинджър - спасителят на мечти

Преди доста лета и зими, когато живеех в една малка, но много уютна квартирка в Елин Пелин, докато зъбарствах в местната зъботехническа лаборатория, по пощата пристигна колетче. От скъп приятел, който не беше ме забравил.
Изпод грубата опаковъчна хартия се ухилиха зелените корици на „Спасителят в ръжта”. А Коледа бе още далече. Но когато си на 300км от приятелите си, да получиш хубава книга като сигнал, че не те забравят, при това на Селинджър, определено си е душестоплящо. И определено танцувах из стаята, вярвате или не. :)


Мнозина не харесват тази книга. Аз обаче я намирам възхитителна – абстрахирайки се от сантименталния подтекст на подаръка.
Просто Джери (както фамилиарно го нарича Труман Капоти в „Сбъднати молитви”), ще ви изкефи с обрисовката на един безцеремонен, безкрайно отегчен от хорската глупост и лицемерие, изхвърлен от училище бунтар. Въпреки цялата си дръпнатост и щекотливонравие, Холдън Колфийлд вдъхва симпатия с философските си прозрения и дори смело можеш да предположиш, че зад безпределния непукизъм на този мизантроп наднича критичното око на самия Селинджър. "Някои неща трябва да си стоят, както са си. Би трябвало да можем да ги поставим в един от тези стъклени шкафове и да не ги докосваме." Странно ли е тогава, че Селинджър не издаде нищо повече? Ако и Холдън да не е Джеръм Дейвид.

Епистоларните опити на писателя отвеждат следата далеч назад, когато в стремежа си да впечатли седемнайсетгодишната Уна О’Нийл, й е изпращал нежни лирически есета от по десет страници. Разбира се, по онова време бъдещата г-жа Чарли Чаплин е сърдечно запленена от Орсън Уелс, който пък ще я запознае с най-големият комик на всички времена. Но общото мнение за Дж. Д. Селинджър тогава е, че „бедното еврейче” е колкото гениален и талантлив, толкова и глупак. Та кой пише разкази с такива странни имена като „Идеален ден за лов на рибка-бананка”?
И понеже хубавите неща определено се повтарят, и особено в някои детайли, не би могло да се нарече съвпадение, че когато най-малко търсех Селинджър, попаднах точно на него – на онези десетина разказа, които предхождат „Спасителят в ръжта”. Книжката на издателство „Хр. Г. Данов” (Пловдив, 1979) имаше приятно зелен (!) цвят, и носеше заглавието на едноименния разказ „Устата ми хубава, очите ми зелени”, който по моему не е най-изключителният. Е, подробности...


Безспорно обаче във всички можеш да усетиш толкова детайлно обрисувана атмосфера, че да се почувстваш като изнемощял войник, пропътувал километри, за да присъства на несъстояла се сватба в „По-горе билото, майстори”. Но определено ще задаваш въпроси, и то наистина много въпроси – като например какво общо имат рибките-бананки с човек, който съжалява, че не може да се ожени, защото е премного щастлив? И как това преголямо щастие е такова, че след „Идеалния ден за лов на рибка-бананка” същият човек спокойно ще се прибере в хотелската си стая и... ще си пръсне мозъка?
И това далеч не е всичко. Началото и краят на една любовна връзка ще бъдат „прожектирани” едновременно с приказно-фантастно-невероятните приключения на „Човекът, който се смее”. Ще срещнете тринадесетгодишна, изключително интелигентна млада госпожица в следвоенните години, която не се притеснява да отиде до масата на непознат войник, да разпознае зад шинела му добре прикритата писателска тъкан и да поиска да бъде героиня на бъдещата му книга в „На Есме – с обич и омерзение”.

Човешките грешки, решения и счупени мечти са разплетени до последната бримка, и до края се питаш дали Селинджър всъщност ги осъжда, или оставя това на читателя. Персонажите му притежават онази почти прикрита смахнатост, която оцветява интересно обикновените им иначе, почти скучни делници. В „Устата ми хубава, очите ми зелени”, разстроен за закъсняващата си жена ревнив мъж звъни по никое време на свой приятел, до когото в леглото се изтяга... предполагаемата бегълка. Но краят е пълен с въпроси – изобщо, всеки разказ оставя усещането за незавършеност – финалът остава на дописване – както ви се харесва, или както бихте предположили. Ще видите и предполагаем наследник на Пикасо, самообявил се за учител по живопис в „Синия период на Де Домие-Смит”. И накрая, като поанта на всички тези извънмерно странни истории с неочакван край е и „Теди” – по моему най-потресаващата история. И не, не става дума за мечки, нито за играчки. Става дума за десетгодишно момче, което е по-мъдро от всички мъдреци по света, взети заедно. „Причината хората да мислят, че нещата свършват някъде, е в това, че повечето хора просто не знаят как да гледат на нещата.”

Не съм сигурна, че и аз изобщо знам как да гледам на тези разкази, които – в потвърждение на цитата – оставят усещане за недовършеност, за някакво друго измерение. Мога поне да се съглася с Маргарет Селинджър, че баща ù е спасител на мечти - на онези, несбъднатите, които могат да бъдат спасени единствено, като ги разкажеш.

снимки: личен архив

2 коментара to “Селинджър - спасителят на мечти”

  • 27 януари 2011 г., 12:49 ч.
    Zory says:

    Охооо, някой се е забавлявал...

    delete
  • 27 януари 2011 г., 13:34 ч.
    Хриси says:

    Буквално се удавих в "блаженството на тройните удивителни"...

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger