2011/01/22

Пасивните мисли на един пасивен гражданин

Има много истини в този материал.
Забелязвате ли обаче аналогията с корида?

„У нас пасивното гражданство си е харесало ролята на зрител на корида, в която на журналистите е отредило ролята на тореадорите. От тях се очаква да размахват плаща, да поемат рискове, а зяпачите се задоволяват да викат „Оле!”.” – коментира журналистът Иво Христов.

Със същия успех можем да заменим „корида” с „футбол”. Но ще си позволя да забележа, че независимо от аналогията, мястото на публиката винаги е извън играта. Уви. Пасивното гражданство няма правомощията да променя правилата, затова коефицентът на полезно действие клони към нулата, най-общо.
Разбира се, това е просто аналогия.

„Не съм съгласен. Гражданите гласуват, нашите - рехаво, гражданите протестират, нашите - въобще, гражданското общество контролира институциите, нашето - практически не.” – контрира ме Иво.
„Но мисля, че е време да спрем с ожесточението срещу медиите, колкото и греховни да са те, и да поставим гражданите пред техните отговорности. А те не изглежда да ги осъзнават.” – продължава по-нататък в интервюто си Христов.

Гражданите гласуват. Да. Питам се понякога, защо го правят. Внушението за дълг вероятно е твърде задължаващо, въпреки абсолютното осъзнаване порочността на системата и несигурността на избора. Преди повече от 20 години Филип Димитров започна да изпраща спамоподобни покани до всеки, навършил 18. Бели пликове, от които лъвчето на СДС ентусиазирано и симпатично демонстрираше с лапички V-образния знак на победата. Времето било тяхно. Можеше да се почувстваш неимоверно поласкан, че кандидат за политически лидер отдава цялото си внимание да те покани любезно да спреш избора си на него, като ненатрапчиво ти намеква, че правото на глас е твой избор.
Също и правото да не го дадеш. И въобще, тези права изскачат отвсякъде като скрити топки за голф от повредена машина, която някой е забравил да изключи. Предизборната манипулация впряга всякакви права, за да окаже натиск дотам, че да се почувстваш пълен парий, ако случайно ти хрумне да си спестиш гласа. Порочна система, която не уважава правото ти да кажеш „НЕ”, в случай, че е толкова очеизвадно нелепа липсата на подходящи лидери, която въобще обезсмисля избора ти.
Една система, която те задължава да избираш, позволявайки си в случай на отказ да прави с гласа ти каквото сметне за добре. Но избирателят това не го забелязва.
Като футболен фен или кориодолюбител, той се опива от предстоящия мач, точейки лиги и настървявайки се да вика за победителя и да оплюва победения.

Вечната манипулация, която от 20 години не възпитава чувство на отговорност, което да бъде ръководно при избора ти. Безспорно уважаваният от мен журналист Иво Христов схваща разликата между дълг и отговорност. Наложеното ти отвън, и идващото отвътре.
Пасивното гражданство изпитва вопиюща умора от безсмислието на една и съща игра, в която го задължават да участва. С манипулативни техники, в които с апломб и гръмки императиви кандидатите щедро обещават, и обещават и обещават.
Скандалът със СРС-тата просто за пореден път показа колко е компрометиран и покварен политическият морал на управляващите. На същите тези, които така настървено, с нотка на наивен романтизъм същото това пасивно гражданство насили волята си да се довери.
За да се потвърди безсмислието на избора, направен в полза на лидери, които доказаха липсата си на политическа воля да изпълнят обещаното. Пасивното гражданство за пореден път остана излъгано и разочаровано, сърдито повече на себе си, отколкото на простоватото управленство, чиито изцепки и малокултурие са повече повод за срам, отколкото за смях. За да започне едно самобичуване и взаимообвинения в овчедушност, с привкус на тотално отровено доверие.

Мястото на публиката е винаги извън играта. Законният начин да бъде допуснато там, е чрез референдуми – правото на обществото да взема участие в жизненоважни решения, които го касаят. Право, с което политическата воля жонглира както намери за добре, очевидно надценила способностите си и правомощията да решава важни социални проблеми.
Затова гражданството е пасивно, г-н Христов, и това не е повод за сурови укори. То е омаломощено от липсата на правила, на правила, които работят наистина за него, а не против него. И напълно осъзнава отговорностите си. Но над всякакви форми на протести, в които е събрано цялото негодувание, омерзение на манипулирания народ, над всичко виси облакът от осъзнато безсмислие. Безспорно гражданството има потенциала и за протести, и за контрол, и за избори. Причините да се откаже от тях са толкова очевидни, колкото са очевидни и политическите манипулации, и сервилното медийно клакьорство.

Доверието може да бъде възвърнато само тогава, когато наистина започне истинската демокрация – чрез референдуми. В противен случай публиката ще използва енергията си единствено са многоцветисти благопожелания и ще затвърждава стереотипа, че пасивното гражданство е просто безмозъчна тълпа без собствена воля.

4 коментара to “Пасивните мисли на един пасивен гражданин”

  • 22 януари 2011 г., 13:37

    Хриси през тези години, така и не разбрах едно нещо. Промените в държавата се правят с политически лостове. Гражданското общество е договор между държаната и хората и действа в границите, в които държаната законово е определила. Дали,чрез референдум, както ти казваш, дали със закони или с други актове, но държавата определя границите. Само,че хора които имат възможност да организират масата,за да има промени, не го правят, а предпочитат да стоят настрани и да сочат с пръст. Колко сме лоши, колко сме пасивни, колко сме тъпи и си заслужаваме управлението. Пазят се да не си нацапат ръчичките, или да не се изпотят.Напоследък си мисля, че такива хора са по-лоши и вредни от сервилните журналисти:(

    delete
  • 22 януари 2011 г., 14:11
    Хриси says:

    Владо, не знам кои са тези хора, които трябва да организират масата. Аз винаги съм смятала, че медиите като коректив на властта, конкретно обслужващата журналистика, изпълнява и ролята на агрегатор на идеи, възпитавайки. Нещо като рефер, който посредничи между обшество и институции, като не само посочва грешките и на двете страни, но и чрез способностите си за критическо мислене предлага възможности за решения, в което двете страни да се влсушат.
    Медиите, които аз виждам, са загърбили почтената роля, която по учебен прийом се набива в главите на студентите, но реалността е малко по-различна.
    В резултат отвсякъде се врещи колко сме зле, сякаш това насаждане на песимизъм е някаква планирана стратегия, в която медиите успешно надуват вувузелите.
    Нищо чудно, че издавания звук има подтекст: "Тази държава отива на майце си, стягайте си куфарите и какво изобщо правите още тук?"
    Прекрасно е осъзната мощта на гражданското общество, и сякаш умишлено се цели нейното отслабване. Аз се уморих, и определно съм в правото си да искам да остана пасивна. Отдавна не вярвам в идеята за някакъв лидер, която изконно считам погрешна - една-единствена личност не може да понесе върху себе си цялата отговорност за неколкомилионна нация. И въобще, уморих се от овчите аналогии - има достатъчно интелигентни хора, до които никой - уви - не се допитва.

    delete
  • 23 януари 2011 г., 22:28
    Vesela says:

    Пропускаш, че на един референдум грамотните хора, които ще гласуват, са около 10%. Ще изберат, обаче, останалите 90%. Които много лесно се организират...

    delete
  • 23 януари 2011 г., 23:02
    Хриси says:

    В една демократична държава той е конституционно право, при положение, че народните избраници, оторизирани да се справят с вътрешнополитическите проблеми, се нуждаят от помощ. Затова и са избрани - не за да решават на своя глава.
    Уви, за тях референдумът е официално признание, че са неспособни. Но той все пак е форма на доверие, а и тъкмо тогава би си проличало всъщност ли е пасивното гражданство наистина пасивно.
    Тук не става дума за съотношението между количество и интелигентност - а до взаимна воля нещата да се получат.

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger