2011/01/19

Призми, шменти и капели

Едно от най-досадните неща, когато започна ново и интересно четиво, е след форзаца да попадна на убийствено досадно редакторско предисловие, послесловие и прочие дитирамби. И въобще, откъде ги изнамират тези редактори?

„Големият ...-ски писател [....] , известен у нас с [...], които влизат в златния фонд [...] В творбата се разглеждат картините на [...] бла бла [...] пречупени през призмата на [...] бла бла [....] Авторът разглежда [...] категорично и рязко демаскира [...] бла бла, взаимоотношенията [...]”.

И така нататък. Има и по-витиевати примери. Обаче пустите му призми просто ми обръщат чакрите с кръговете навън. И които ненавиждам почти толкова, колкото и безумно дразнещото „Какво е искал да каже авторът?”. И защо през призмата, пък. Със същия успех може да е през конуса, пентаедъра или друга геометричност. Аман от призми!
Че редакторът го е сърбяло нещичко да каже, е ясно - къде от суета да види думите си върху бележита книга, къде защото е смятал за висша отговорност да въведе идиотизирания читател внимателно, за да не го удари някоя буква или заглавие много силно, че съвсем да изтърве смисъла. И хем го е сърбяло, хем е гледал да не издаде за какво става въпрос в книгата, хем ги е писал едни такива, от които, видиш ли, да му се възхитиш на дидактиката. Не е прост, сиреч.

Нужно било. Верно ли е нужно? Стига, бе. Нужно беше едно време, на тийнейджъри, за които мисленето беше операция с повишена трудност, и вместо да изчитат произведенито, изчитаха само пролога или епилога. И после безсрамно, в неограничени количества, използваха протритите и вкиснали от баналност клишета в писмените си работи. Щото да цитираш не беше признак на знание, а на признание, че не можеш да мислиш.

Та значи, дали на една добра книга от име, което говори само за себе си, ù трябва оригиналниченето на никому неизвестен редактор, за да предизвика интерес? И изобщо, как може на книга да ù трябва нещо...
Уморих се от шуробаджанашки пи ар. И изпитвам вопиющо раздразнение от мнения, които не са ми нужни, на авторитети, които са на всяко шоу Патрашкова.
Досад!

7 коментара to “Призми, шменти и капели”

  • 19 януари 2011 г., 21:22 ч.

    Ами това май никога няма да се промени. Покрай хората, които наистина пишат, поне още толкова се прехранват то написаното. То да беше само прехранване, добре. Един предговор и заключителна част и без това не ги чете никой. Само,че когато започнат и да поучават, вече наистина става нетърпимо.

    delete
  • 19 януари 2011 г., 23:38 ч.
    ivo_isa says:

    Аз ги чета накрая. Първо послеслова, после предговора. И това само, ако ми е харесала книгата и не мога да я оставя... Понякога намирам интересни биографични данни или разбирам за други произведения за които не съм знаел. :=)

    delete
  • 19 януари 2011 г., 23:50 ч.
    Хриси says:

    О, и аз - винаги след като приключа с книгата, но дали поради стила си, дали поради менторския тон, просто ме изпълват с омерзение.
    Мога да приема, че всяко произведение е добре да има интродукция, но в общи линии тя по-скоро доубива интереса. Особено когато редакторът не въвежда, ами направо се заема да обяснява каква [според него] е концепцията.
    Обаче е удачна идея да има мейл ако не на издателството, публикувало оригинала, то поне на това, издало превода. Рядко виждам такива.
    Но в това поне би имало повече смисъл, струва ми се. :)

    delete
  • 20 януари 2011 г., 10:48 ч.
    Omnia says:

    Аз никога не ги чета. Не толкова от раздразнение, колкото, че изобщо не ме интересува какво мисли някой друг за произведението, което аз искам да прочета и да си създам сама впечатления. Само поглеждам името отдолу- дали интрото не е от самият автор- тогава чета, но толкова;)

    delete
  • 20 януари 2011 г., 14:54 ч.
    Хриси says:

    Аз обикновено ги чета заради причините, които изброи Иво, но винаги се получава така, че ме завладява желание за градивен спор, а няма как да стане, защото липсва обратна връзка. И се получава нещо като натрапване на чужда субективност - заявено ти е мнение, на което нито мястото му е в книгата, нито има как да дискутираш. По тази логика то добива значението на единствена истина, само защото авторитетно е отпечатано за всепрочит.

    delete
  • 21 януари 2011 г., 13:58 ч.
    Valkocompany says:

    И какво сега ? Да застреляме рецензентите ли ? Прави се с една единствена цел - популяризиране на дадена книга в литературните сайтове. Иначе как би прочела СЕДМАТА ЖЕРТВА :D
    http://www.book.store.bg/p47082/sedmata-zhertva-alyn-dzhejkybsyn.html

    delete
  • 21 януари 2011 г., 19:06 ч.
    Хриси says:

    Да застреляме рецензента? Не мисля :)
    По-скоро трябва да има някакъв критерий за подбор на рецензенти, защото от подобна популяризация не би имало особена полза... :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger