2010/11/24

Oт Левски до Ботев

На такси се качваш единствено, когато случаят е екстремен.
Когато си на токове, и ти е възмъчно да тътриш по два гардероба в багажа. Или когато вали, гърми, трещи, и светът се сгромолясва, а ти закъсняваш. В останалите случаи ползваш маршрутка, или прилагаш метода на Асан – внимаваш след какво подтичваш, за да спестиш възможно най-много. Така, де.
Но случаят беше екстремен. Наистина.

Докато маршрутката се кандилкаше неясно къде из крайните си дестинации, пристъпваш от крак на крак (на вездесъщите токове, ъф корс!), и си мислиш как само след някакви си десетина минути магазинът ще затвори. След тричасов изпит са нужни много здрави нерви, за да чакаш, и да не дойде. И докато теглиш наум многоцветисти на закъсняващите шофьори, които иначе демонстрират умения на Брус Уилис на пътя, пресмяташ за колко време ще стигнеш с кракомобила до заветния магазин. В сметките влизат броя пришки, поникнали в петите токове и възможността да надхитриш гравитацията, за да успееш навреме да се сдобиеш с подаръка. За рожден ден.

Сметките излизат леко криви, направо ръбати. Мимоходом отбелязваш, че мислите ти са се насочили към съждения за липсата на опция за летене у хората. Висша несправедливост! И докато пръстите ти с кечистка схватка превръщат забравено билетче на пихтия връз подплатата на джоба, внезапно пред теб плавно се забива жълтата муцуна на такси. Паркира се неподходящо на единственото незаето от возила място така, че със сигурност да си изпуснеш маршрутката, колкото и бясно да махаш.
Хвърлих кръвнишки поглед на шофьора. Съжалих, че това хората нямаме никакви опции за моменталическо унищожение – лазерни очи, примерно. Отчайващо дразнещия маниер „ама-аз-съм-на-повикване” не хвана дикиш. Като си на повикваше, за какво си го разтворил тоя вестник – невям английската кралица чакаш. Или зверската нужда да се задоволиш информационно за Бойко и Гойко просто не търпи отлагане.

Абе, къде се губи още тази маршрутка? Всичко, което ти било нужно, било винаги налице. Да, бе! Внезапно ме осени прозрението, че пред мен стои не препятствие, а спасението в екстремни ситуации. Жълтичко, светещо като сигнална лампа в мрака на [вече пообзелото ме]отчаяние. Така, де. Колебанието трая само миг, в който мисълта за заветния подарък и табелата с надпис „Затворено” превърнаха душевния спазъм в почти физически. Токовете изчаткаха по разхлопаните тротоарни плочи, и докато спазъмът блокираше способността ми да развивам повече мисловна дейност, се озовах пред отворената врата, любезно питаща дали ще ме хвърли на бул. Ботев. Преносно, де.
Вестникът беше сгънат със завидна бързина, а ръката осторожно посочи седалката, сякаш ме канеха на трон с особено фина изработка.



Обясних, че трябва да стигна на кръстовището на булевардите Скобелев и Ботев. Съществото с вид на пенсиониран, сух учен-астроном присви очи и се задълбочи в мислене. Сякаш се зае да изчислява траекторията на междугалактически пространства, опитвайки се да се сети къде в необятния Космос се намираха, аджеба. Дадох жокер, че Скобелев е точно срещу подлеза на НДК, че оттам минават трамваи и тролеи, и че е достатъчно просто да следва правата отсечка, която ще отведе таксито от бул. Васил Левски до заветната дестинация. Гаче ли отивах на Глийзе 581.
Само се надявах жокерът да сработи и че пичът знае къде отива, потегляйки.

Миг след това таксито вместо по Патриарх-а, пое по Левски, направи завой и излезе пак на същия булевард, спирайки на светофарите на Попа. Кръгченце, а? Сега ще видиш кръгченца...
„Вижте какво – казах – да ви приличам на идиот?”
И го изгледах от упор.Сигурно приличах. В хубаво време кой ползва такси, чийто шофьор не различава Левски от Ботев? На ти сега спасение – късничко осъзнах, че не беше спасение, ми най-беше капан за наивници. И без това е доказано, че 6 от 7 таксита мамят. „Ще сляза тук!” – казах, и треснах вратата. Аз магазин имам да търся, преди да хлопнат кепенците в деветнайсет, нула нула. Разходки ще ми прави... кръгчета... Идиот!

Гневът е мощен катализатор, ще знаете. Направо катапулт.
Толкова мощен, че не усетих как взех разстоянието от Попа до Скобелев.
Без нито една пришка. Е, може би с малко поотекли крака – все пак и опциите за ходене имат нужда от ъпдейт. Вива пешеходния транспорт! Поне изпреварих табелата „Затворено”. И в изблик на радост демонстрирах такова дружелюбие, щото качеството на обслужването компенсира всичко изживяно до момента.
Само не знам кога ще се откажа от такситата.
И от токовете.

снимка: интернет

11 коментара to “Oт Левски до Ботев”

  • 24 ноември 2010 г., 15:36
    morrt says:

    Тас мрази таксита!

    delete
  • 24 ноември 2010 г., 15:42
    Хриси says:

    Морти... това в духа на твоя пост ли е? [сега съм в дилема кой или коя е Тас], дорде не поясниш :))))

    delete
  • 24 ноември 2010 г., 17:42

    Тас, май беше тасманийския тигър, но и аз мразя такситата:)

    delete
  • 24 ноември 2010 г., 17:55
    Valkocompany says:

    Нормално явление за София.Таксиметровите шофьори не познават районите.И аз преживях подобно приключение. Оправданието беше - Амии, аз карам от 2-3 месеца.

    delete
  • 24 ноември 2010 г., 18:06
    morrt says:

    Тас е герой от анимациите с Бъгс Бъни. Любимата ми негова реплика беше "Тас мрази...", защото представляваше около 85% от всички реплики на героя. Тас мразеше почти всичко, май обичаше само да яде и да се бие.

    В случая обаче, аз наистина мразя таксиджиите. Лична война. :)

    delete
  • 24 ноември 2010 г., 18:16
    Хриси says:

    @ Владо, кой ли ги обича. Необходимо зло, което умилостивяваш само в краен случай :))

    @ Вал, затуй гледат умно като пет лева в кесия. И 2-3 месеца са много време, за да се научат да различават Красна поляна от Красно село...

    @ Морти, май и аз ще почна като Тас. Лична война? Хъ. Това ще да е сериозно :)))

    delete
  • 24 ноември 2010 г., 23:55
    ivo_isa says:

    Едно време имаше китайски кецове... Що ходиш на токчета?

    delete
  • 25 ноември 2010 г., 0:36
    Хриси says:

    Е, Иве, времето отдавна е друго, пък и китайските кецове не са част от дрескода ми :))))
    (токчетата... те са контролиран мазохизъм) :))))

    delete
  • 27 ноември 2010 г., 12:03
    LaMartinia says:

    Често ползвам таксита от много години и са ми ясни всичките им номера, почти съм профи по темата:-)) Ненавиждам пушещите, дръпнатите, хитрите и слушащи чалга шофьори, които все едно си им на гости в колата. Закръглянето на сумата също е много дразнещо. Напоследък обаче има леко подобрение - питат дали ти пречи дима (и когато кажеш да, те гледат лошо, хаха), взимат на кратки дистанции и питат какъв маршрут предпочиташ. Но като цяло - тази услуга е под всякаква критика!(то коя ли не е, де в БГ)
    Мечтая си за времето, когато ще позлваме само и единствено метро за придвижване в града...
    Поздрави!

    delete
  • 27 ноември 2010 г., 15:00
    Хриси says:

    LaMartinia, съгласна съм. У нас навсякъде има разминаване между количество и качество, с превес на количеството... В музикално отношение съм непретенциозна по знайни причини, но всички останали изброени са ми крайно антипатични. От друга страна погледнато, алогично е интелигентен, съобразяващ се и издигнат в културно отношение мъж, да работи като таксиметров шофьор и да е тотално лишен от професионални амбиции. Аз поне такъв не съм срещала... :)
    Поздрави и благодаря, че се отби в градинката ми :)))

    delete
  • 29 ноември 2010 г., 9:27
    LaMartinia says:

    Тук не мога да се съглася. Далеч съм от мисълта да категоризирам и дискриминирам когото и да било заради професията/заниманието. Професионалната амбиция може да бъде в различни области. Не е важно дали си шофьор на такси или CEO, важното е да вършиш работата си качествено и със старание. Всичко останало е стечение на обстоятелствата:-)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger