2010/10/05

Неспокойният дух на един Бунтар - Константин Трендафилов между смеха и драмата

<- към първата част



- „Шпионката на Коко” – как се раждат идеите и къде не би надничала?
- Имайки предвид концепцията на шоуто, а именно да отразява безумиците на времето в което живеем, това е най-лесният за мен въпрос. Достатъчно е да изляза и да се поразходя навън сред обществото, да пусна телевизора или да прелистя днешната преса, и ще те затрупам с идеи за „Шпионката“. Толкова алогични и безумни неща се случват ежедневно, ежеминутно и ежесекундно в България, че цял свят ни се чуди. Тук е може би и мястото, където трябва да споделя, че това което правя, много се нравеше на вече покойният - лека му пръст - баща на небезизвестните Трима Глупаци, Доньо Донев.
Той ми каза веднъж: „Коке, аз ги окарикатурявам с молива си, а ти - с твоята скрита камера“. Тогава се почувствах на върха на щастието. Да ти го каже той, си беше голяма чест. Дори ми подари лика на един от своите герои безвъзмездно, за да стане каш в шоуто, който използвам и до днес. Едни се смеят на едно, а други - на друго. Много би ми станало драго, ако повече зрители виждаха обилната доза сатира, карикатура и протест в моята скрита камера, а не само повърхностните смешки. „Шпионката на Коко“ наднича, и ще продължава да наднича навсякъде, където царуват абсурдни ситуации, парадокси, безумства - ще наднича и пресъздава без милост.

- Как се подготвяш за ролите си, колко време е нужно за превъплъщение?
- Всяка роля е различен образ. Това е все едно да те попитат, колко време е нужно на един човек, за да влезе в природата на друга личност, съвсем различна от него. Колко време е необходимо, когато застанеш пред нечие човешко същество, за да вникнеш в проблемите, които ти изповядва; да ги проумееш, разбереш и бъдеш съпричастен. Ще го изслушаш ли изобщо този някой, ако ти е до болка чужд или съвършено различен от теб?
Подготовката за дадена роля не е нещо много по-различно от това. За някои характери ти е нужно повече време и дарбата на психолог за да ги разбереш, оцениш и преоткриеш, а други са ти ясни само от един бегъл поглед. Така е и с ролите. Човешката природа е вселена от нюанси и галактики, а ние - актьорите, сме „астронавтите“, обикалящи из тази вселена. Търсим онзи контакт, който ще пресъздаде и разкрие същата тази природа пред Нейно величество Публиката. И когато се приземим - с падането на завесата, ще бъдем обсипани с аплодисменти. Не вярвай на някого, който би ти казал, че колкото ролята е по-близка до него, толкова по-лесно би влязъл в нея. Това ще е лъжа. Човек най-трудно разбира и опознава самия себе си. Това е трудна роля, и понякога пада голямо преиграване. Най-важното при мен, когато се захвана с поредното превъплъщение, е вътрешният ми мир и емоцоналност да са в кондиция. За да мога да се концентрирам върху образа, който трябва да изиграя.

- Изигра Бунтаря в лентата на Рангел Вълчанов – години по-късно, има ли го все още бунтарския дух?
- Опитвам се просто да гледам реално на нещата и ситуацията в която растат децата ни. За жалост, картината е лишена не само от редица цветове и багри, а най-вече от добър художник. Та погледни какво става отвън. Всички са привидно усмихнати, а вътрешно изяждащи се. Лицемерието дефилира като на моден подиум, а фалшът във взаимоотношенията между нас развява знамената на победата си над душите ни. Картината никак не е радваща, та аз да се считам за супер щастлив. Дори може би напротив.
За тези, които са се заглеждали в „Шпионката на Коко“, сигурно не е новост това, че шоуто е огледален образ на времето в което живеем и държавата, в която съществуваме. Не само е останал бунтарският дух в мен, а от ден на ден като виждам накъде вървят нещата, все по-бунтар ставам, и току-виж съм спретнал някоя и друга революция.

- Извън ролите, кой е Коко – без маска и грим?
- Има една песен, в която се пее: „Под усмихнатата маска на Палячо, той под маската си болката прикрива...“. Хубава песен е, и в нея има много истина. Повечето хора си мислят, че ако си комедиен актьор, или производител на смях, то ти си най-веселият и щастлив човек на земята. А ако си драматичен, си задължително тъжен. Нищо подобно. Коко без маските от роли е човек като всички останали, със своите лични проблеми – семейни, финансови. Той не е по-различен от изнервените хора, кръстосващи по улиците пеша или в автомобил.
Щастието ми подава плахо ръка, когато погледна трите си прекрасни дъщери: Марина, Теодора и най-малката – Яна. Когато сутрин кучетата Рора и Кармен ме близнат по носа. Или когато чуя добра дума за мен или предаването ми от близък или непознат. Когато съм в добри взаимоотношения с жена ми, или все по-малко оставащите ми приятели.
Добре се чувствам, когато автомобилът ми е наред. Когато имам достатъчно пари в джоба си, за да мога да ги вложа в пътуване - обожавам пътешествията, без значение растоянията. Добре съм, когато рекламодател се е решил на финансовата крачка да „хвърли“ пари за реклама в шоуто, което правя. Когато съм заобиколен от близки хора и добри познати, когато има смях. И не съм щастлив, когато всичко това е с обратен знак.

- Какво сънува Константин Трендафилов?
- Опасявам се, че сънищата на Константин Трендафилов, не са съвсем идентични с тези на Коко. Когато Коко спи, сънува приказни розови сънища - обяснението е, че когато всичко е о’кей, всички около мен ми казват „Коко”. Обратното се случва, когато се обръщат към мен с „Константине”. Тогава дори ми се случва да си играем на гоненица с безсънието, а ако заспя, може да ми се присънят такива кошмари, на които би завидял и самият Стивън Кинг.

- И сега накъде? Останаха ли върхове за покоряване?
- И сега накъде? Рангел Вълчанов не можа да си отговори на този въпрос, та аз ли... Може би нататък – натам, където никога не съм минавал. Истинският алпинист не се отказва от покоряването на нови и нови върхове, а когато изкачи всички, се връща към първият, от който е тръгнал. Може би така просто, от носталгия. Най-високите върхове на земята не са чак толкова много, дори се брят на пръсти. Но макар и малко, са достатъчно трудни за покоряване и крият безброй рискове, опасности, изненади и непредвидими обрати. Уви, времето лети достатъчно бясно в това ни измерение. Мисля си, че най-голямата трагедия на човешкия дух е, да се чувства млад в застаряващо тяло. И преди да сме осъзнали, че пред нас се е открила възможноста да покорим всички земни върхове, душите ни кротко и покорно лягат някъде там долу в ниското. За дълга или вечна почивка на изморените тела, очакващи пътешествия към други измерения.
Каква е перспективата за мен ли? Време е за моето шоу...

снимка: Константин Трендафилов /личен архив/

2 коментара to “Неспокойният дух на един Бунтар - Константин Трендафилов между смеха и драмата”

  • 5 октомври 2010 г., 19:44
    Лилия says:

    Нека не се забравя, че с времето и опита влизането в роля става мигновено.Въпрос на координация на действия и усещания.И в цялата тази бърканица , трябва да запазиш себе си и да знаеш в кой момент истинското в теб говори и чука на сърцето ти, за да не изпуснеш мига.Малко е страшничко и екстремно.Слава Богу ,че чух ...

    delete
  • 5 октомври 2010 г., 21:12
    Хриси says:

    Някой бе попитал риторично, какъв е смисълът да бъдеш един и същ, когато можеш да [си позволиш да] бъдеш различен. Ролите би трябвало да доизграждат нещо в теб, да ти помагат да се разбереш, заставайки в чужда кожа, да се видиш отстрани... без да губиш себе си. Но ако ролята за теб е просто начин да покажеш на другите колко си велик в превъплъщенията, не само нищо няма да научиш, струва ми се, но и шансът да изгубиш себе си е огромен... :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger