2010/09/28

Рецепта за успех

Чета публикацията си отпреди година, и в контекста на поставения ми [като курсова работа] въпрос за размисъл от проф.д-р Любомир Стойков, се опитах да ревизирам мнението си, че няма български филм, който да те залепи за екрана, за да искаш още и още.

Каква е "рецептата" за успех на българското кино?

Вероятно можем да говорим за успех, ако вземем предвид, че дебютната игрална лента на Камен Калев „Източни пиеси” обра куп награди и дори стигна до номинация за „Оскар” за чуждоезиков филм. Аналог е само филмът на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, който в края на миналата година бе включен в челната деветка на Американската филмова академия. А „Мисия Лондон” преразтегна коремните мускули на мнозина, след едноименната култова проза на Алек Попов. Такааааа...

Като говорим за успех, надали можем да се ограничаваме само с наградния израз на признатите киноленти. Изброените са само малка част от заглавията, с които българското седмо изкуство си възвърна зрителското внимание в последните няколко години. Гледаемостта на тези екранизации показа недвусмислено, че в културно отношение българският зрител далеч не е за подценяване. Преситен от тематизирани чужди продукции, Негово Величество Зрителят от поколението на 70-те (от което съм и аз), си спомняше с умиление за старите филми, и отказваше да му пробутват трудносмилаеми инсталации с претенции за изкуство. Без да бъде професионален критик, зрителят безпощадно подлагаше на дисекция всяка новоизлязла лента, претегляйки плюсовете и минусите дотолкова, доколкото посланието на филма успяваше да премине през обръгналите му възприятия.

Тази критика бе предизвикателно подхвърлена ръкавица за българските кинотворци, които някак си напипаха „формулата” за внимание – не зрелищните ефекти, родени от превъзходна и скъпоструваща техника, а малките, обикновени неща. Винаги важните неща са обикновените неща, които никога не казва. Защо? Защото е трудно да бъдат изречени ли? Вероятно. И когато бъдат оголени, показани в цялата им красота, изречени от също толкова обикновени хора с обикновени съдби, човек е склонен да осъзнае собствените си сили да ги изрича, да ги направи. Катарзис, постигнат чрез визуалното въздействие на разказани истории, близки до всеки.
Или, както заяви Камен Калев след успеха на „Източни пиеси”: "Когато човек разглежда обикновените неща, нещата от живота, се случва нещо много интересно - посланието става по-мащабно, защото хората се чувстват много по-развълнувани от обикновените неща. Във всяко малко нещо се съдържа нещо много голямо".

Както казах, филмите трябва да носят послание. Надежда. Да подсказват път за решаване на проблеми, да посочват изход – като вид изкуство, то влияе и възпитава. Може би днес, когато всеки малко или много е притиснат от негативитетността на всичко заобикалящо и от усещането, че светът отива по дяволите, е по-склонен да се обръща към важните неща. Като към спасение. Като средство за нормалност в абсурдността на ежедневието. И когато седнеш в киносалона, светлините угаснат и магията на киното те запрати в самото торнадо на действието, можеш спокойно да забравиш за пакета пуканки в скута си. А когато излезеш после със залитаща походка, въпросите да търсят път за навън през лабиринта на сивото ти вещество. За да родят отговори.

Тогава киното наистина би имало онзи успех, който не се съизмерва с тежестта на статуетките и броя на международните признания.



P.S. Вероятно е редно да забия и един малко болезнен пирон в кутията на кинематографията: защо всички български филми са лишени от български субтитри? Навсякъде по света продукциите са със субтитрите на съответната страна, и с двойно субтитриране при представяне на международни фестивали. У нас такава практика няма. А би било безценно - не само като реверанс и уважение към националността на кинотворците, но и като помощ за онази публика, която е лишена от слухови сензори за възприемане. Българското кино единствено би спечелило от въвеждането на субтитри, повишавайки медийната култура и възпитавайки по този начин вкус към изкуството не само на хората с проблеми на слуха.
Дано доживея да видя субтитрирана българска кинолента!

колаж: Хриси

9 коментара to “Рецепта за успех”

  • 30 септември 2010 г., 9:29 ч.
    ivo_isa says:

    Права си за субтитрите. За "формула" - не знам... Може ли изкуството да бъде формулирано. А "завладяващото изкуство" предполагам е субективно понятие преминало през ситото на статистиката.
    ПП К'во ще кажеш за "най-успешния български сериал"(сапунка)?

    delete
  • 30 септември 2010 г., 11:43 ч.
    Хриси says:

    Умишлено избегнах да пиша за сапунките - ограничих се с киното в рамките на поставения въпрос... но като зачекна темата, да си кажа.
    По отношение на субтитрите и там нещата са същите. това е основателна причина да не ги гледам, макар че по бегли наблюдения[не можеше да не забележа], след "Забранена любов" е обяснима и популярността на "Стъклен дом". Сега ще се снима нов сериал, наречен "Шменти капели", и представи си... в него щял да участва Константин[Чалгарски].

    Вероятно част от успеха е участието на [не]познати за зрителя 'звезди', които да му създават усещането, че са взети буквално от ъгъла на улицата, и са хора като теб и мен.
    Знам ли... :)
    За да съм по-обективна, трябва да съм гледала поне половината епизоди от всеки сериал - което по липса на субтитри за мен е дотегливо.

    delete
  • 2 октомври 2010 г., 21:31 ч.
    Valkocompany says:

    Интересна тема.Всъщност кризата уби театъра и киното.Eто тази година в Плевен ще се играе само една постановка.Имам приятел който е снимал при Рангел и при Боджаков.Отчаян е защото работа няма.
    И е съгласен на всякакви халтурки.
    http://www.teatur-plevenbg.com/sastav%20-%20akt_Genadij.htm

    delete
  • 4 октомври 2010 г., 18:38 ч.
    Хриси says:

    Вал, аз не знам защо всеки обвинява кризата... каква криза? Факт е, че българинът (по мои наблюдения) обича театъра и ходи на кино. Работа има - не е като да няма. Както каза Явор Гърдев (не помня къде го четох това, не претендирам за точно цитиране), театралното и филмово изкуство не са търговия. Ако искаш да играеш, има и къде. Другият вариант е просто да се оправдаеш с кризата и факта, че хората нямат пари за билети. На всички е трудно, но се питам защо някои все пак успяват въпреки положението, други се примиряват с него...

    delete
  • 4 октомври 2010 г., 19:08 ч.
    Valkocompany says:

    Мисля,че ситуацията наистина е тежка.
    Eто,Лютаков който играе при Гърдев също е отчаян.
    http://lyutakov.blogspot.com/2010/09/blog-post_27.html

    delete
  • 4 октомври 2010 г., 19:59 ч.
    Хриси says:

    Хм, като го чета Лютаков, ще излезе, че култура се възпитава единствено на театрална сцена :)
    Не, че отричам стойностите на живото изкуство, но то е не по-малко въздействащо и ако е заснето. В тази връзка дори ако зрителят си стои само вкъщи, има начин изкуството да го достигне. Може би поради това обстоятелство повечето артисти се ориентираха към тв формати. Вярно, някои от тях са наистина халтурни, и далеч не възпитават това, което би трябвало, зависят от програмните решения на някой си и усещането е друго.
    Но не е за пренебрегване обстоятелството, че ако един човек на изкуството наистина е отдаден на мисията си да го изразява, би трябвало да намира начини за това - в противен случай ще се превърне в мрънкел, че трудът му не е парично оценен. Получава се парадокс - хем говорят за изкуството като за нужна духовност, хем не могат без меркантилната страна на нещата. Дали не е лицемерие да говориш за професията си не като за труд, а като игра, и в същото време да се оплакваш, че за теб е унизително да играеш за без пари...

    delete
  • 4 октомври 2010 г., 20:11 ч.
    Хриси says:

    Миналата година взех интервю от Константин Трендафилов /"А сега накъде?", "А днес накъде?"/, в което споделя подобно виждане за безнадежност. Но е намерил в телевизията друга страст, която не е комерсиално мотивирана. Скоро ще го публикувам и тук - бе предложено на "Култура", но по някакви причини [увериха ме, че нямам общо с тях] не бе отпечатано.

    delete
  • 5 октомври 2010 г., 17:35 ч.
    Valkocompany says:

    "В тази връзка дори ако зрителят си стои само вкъщи, има начин изкуството да го достигне."Абсолютно съм съгласен с тази твоя мисъл.
    Но пък кинодейците решиха да бойкотират "Златната роза":)
    http://kastel.blog.bg/izkustvo/2010/10/03/kinotvorcite-na-bunt-sreshtu-upravliavashtite.615018

    delete
  • 5 октомври 2010 г., 21:02 ч.
    Хриси says:

    Много... културен протест :)
    Вероятно имат нужда от финансиране, но властимащите са решили, че няма смисъл от предлагане, защото няма търсене. Демек, на зрителя му стигат реалити формати,извадени от шкафа и отупани от прахта стари киноленти, или омалните до втръсване повторения на едно и също... :/
    Но трябват и реформи. една от тях е субтитрирането - помня, че като дете гледах "Борис I" с надписи. По татово време обаче явно бяха решили, че щом народът има две уши, субтитри не са му нужни. За хората с увреден слух [и с увреждания изобщо] не се говореше. Не съществуваха. Сега не е по-различно, което мен лично ме обижда като зрител, защото точно тази култура на е достъпна за мен по начина, по който е достъпна за всички останали. Както и да е...
    Благодаря ти, че се отбиваш, Вал :))

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger