2010/07/01

Noblesse oblige?

Трамваят щеше да се друска до Студентски град поне още 40 минути. Зяпах през прозореца човекомравчия поток на Попа, мислейки за мои си неща. Сега като се замисля, сигурно ще да е било за някакви зъботехнически пропедевтики или поврътливите номера на един колега. Едно помня със сигурност – не бяха весели, и най-вероятно съм имала крушенския вид на потънала гемия.
Затова и не се почувствах по-комфортно, когато след пет спирки се усетих обект на наблюдение от една дузина очи. Нещо не беше наред. Усещането е като да си спечелил номинацията за „Оскар” за цялостен идиотизъм.

Огледах се уж небрежно, търсейки причината за целокупното внимание, и погледът ми се забучи в разярен физионом. Надвесено над мен, ситно женище към 70-те бълваше огън и жупел от присвита уста, която смътно ми напомни кокоша анатомичност. Яркото червило в бръчките околовръст буквално беше замръзнало. Толкова хлад повяваше от всяка дума, че взех да проумявам откъде ставаше течение. Направо да ти се схване вратът. Улових реплика за „днешната невъзпитана младеж”, и се зачудих дали не „говори” на мен. На мен говореше. Пътничките отзад и отпред при най-голямо въображение трудно можеха да влязат в графата „младеж”.



Впих поглед в харпията и попитах с най-невинно изражение: „Извинете, на мен ли говорите?” Кокошата анатомичност остана известно време отворена, сякаш не можеше да повярва, че съм благоволила най-сетне да забележа възмутителния поток, излят отгоре ми. За миг си представих как е започнала с уж невинната реплика, че я болят краката – индиректен намек да си преместя кокалите, за да седне тя. Така де, възпитаваха ни през социализЪма, че пред бели коси трябва да си почтителен и отстъпващ място в градския транспорт. Само дето нейните не бяха бели, а с цвета на препикана (извинете!) слама – градска кокона с претенции за грохналост.
След като догмите социалистически се оказаха толкова рудиментарни у моя милост, е последвал бесен словолинч с плюнки и клетви. Дори не исках да си представям с какво ме е благославяла. От едното влязло, от другото излязло. Само дето при мен нищо не влезе. И направо ù го казах:

„Вижте какво, не си правете труда. Не чувам!”
За части от секундата гледаше съвсем слисано. Очите ù се присвиха невярващо, сякаш да преценят дали не я будалкам. После, изглежда, императивът ми най-сетне прещрака между ушите ù, и стигна на горния етаж. Съобрази, че звуковите вълни, които от пет спирки насам заплашваха да запратят ватмана чак в Манастирски ливади, не беше резонирал в мен. Повярва ми. И взе, че млъкна, присвивайки устни, сякаш никога не бе издавала ни вопъл, ни стон. Дори се поотмести от седалката ми, сякаш можеше да я полази нещо прилепчиво.
В социализЪма не учеха как да се справяш с нагли, кресливи пенсионерки, сърдити на целия свят. В старостта няма нищо красиво, освен може би достойнството, с което я посрещат някои. Достойнство и благост, пред което с желание отстъпваш и мястото си в автобуса, и реда на опашката в аптеката.

Noblesse oblige.


картинка: Clipart Images

10 коментара to “Noblesse oblige?”

  • 1 юли 2010 г., 12:10 ч.
    Bia says:

    душица :*
    леле защо не съм била там!!!!!!!!!!

    delete
  • 1 юли 2010 г., 12:14 ч.
    Хриси says:

    :)))
    ами... не сме се познавали ;))) :*

    delete
  • 1 юли 2010 г., 14:01 ч.
    Omnia says:

    Не знам едно време, по социализЪма какво е било достолепното поколение и доколко всъщност е било достолепно, но надали така си е позволявало да роптае за място. Ами пък никаква култура да нямат тия хора бе!
    Аман от изтрещели.

    Поздрави, Хриска:)

    delete
  • 1 юли 2010 г., 15:19 ч.
    morrt says:

    Ти си едно добро дете.

    delete
  • 1 юли 2010 г., 15:37 ч.
    Хриси says:

    Силве, действието се развива в далечната 1996-та ;)) Вряскащата персона явно си беше останала в годините на социализЪма, когато са й правили реверанси заради заслуги към светлото бъдеще. Пък ей, на... то, бъдещето, даже не я чува :D :D

    delete
  • 1 юли 2010 г., 15:39 ч.
    Хриси says:

    Морти, не съм дете аз :P
    Пък виж, иначе изобщЕ не се научих да казвам "f*ck you!" - умение крайно полезно в много ситуации :)))

    delete
  • 1 юли 2010 г., 19:47 ч.

    А тоз кокоши гъз( въпросния анал бабиер) изобщо не е заслужавал никаква любезност от твоя страна. Аз много ги"обичам" такива бабки. После , като слезнат от автобуса, се чудят те ли бяха или не, как се казваха и къде изобщо се намират. Гнусна история.Не твоята де:) Знаеш:)
    Мцунннн(отдавна не сме се лигавили с тебе:)

    delete
  • 3 юли 2010 г., 23:17 ч.
    Хриси says:

    :))))
    Идиотоваааа, ама трябваше да й кажа, бе. Зер се хабеше напразно с това вряскане :)))))
    Мцуннн... с тебе МОЛ-ове имаме да обикаляме ;)))

    delete
  • 6 юли 2010 г., 18:30 ч.
    ivo_isa says:

    Все пак благородството наистина задължава... Докато чуждата простотия - не;-)

    delete
  • 9 юли 2010 г., 11:27 ч.
    Хриси says:

    Иве, съвършено вярно! :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger