2010/06/09

Симптоматичности

Книги се пишат, за да бъдат четени.
Мен лично ме радва, че напоследък все повече се говори за книги, обсъждат се автори.
Но! Тази мода до баналност да се цитират сентенции за живота, любовта и какво ли не - с поучителния тон на единствено вярната, последна инстанция, е леко дразнеща.
Всеки графоман може да се превърне в пророк, ако се заеме да напише книга за нещата от живота. Нещо повече – касовият успех му е в кърпа вързан, ако реши да се произведе ученик и последовател на незнаен чужбински гуру. Топнал се във водите на познанието и решил да го ръси благосклонно над непросветените!
Професия „писател” слезе от трона на престижностите, за да се смеси със съмнителните графомански таланти. Днес всеки, който може да си позволи да издаде книга, минава за писател.
Не е важно за каква му е културата, важно е да е в културата.

Напливът на подобни модности автоматично отключи някаква защитна реакция в определен кръг читатели, считащи себе си за ерудити. С достатъчно голяма литературна обогатеност, за да гледат снизходително (или с известна доза високомерие) на автори като актуалните навред Паулу Коелю или Хорхе Букай.
С маниера на „този-нищо-ново-не-ми-казва”, поредният моден автор бива запращан в лоното на елементарните, евтинопопулярни драскачи, които се напъват за слава с „бестселъри”-те си. Които едва ли си заслужават да бъдат четени, защото, видите ли, ние сме над тези неща... Не сме манекенки, я!

Винаги ми е било странно защо Коелю например минава за „моделски” писател. Мога да разбера, ако една не особено блестяща с интелигентност хубавица реши да си придаде ерудитска тежест, като го спомене в списъка на харесваните от нея автори. Но не разбирам защо заради това самия Паулу Коелю трябва да става нарицателен.
Същите моделки харесват и уж Ботев, и Вазов (нищо, че макар и любими, не могат да цитират дори откъс от тяхно произведение!). Но нито Ботев, нито Вазов минават за „моделски автори”.
Сигурно прегрешението на Колею е, че още не е станал мъртъв класик.

Днес Хорхе Букай е в София, за да представи четвъртата си поред книга „Да се обичаме с отворени очи”. Мнозина го нарекоха „новият Паулу Коелю”.


Букай не е писател – книгите му се появяват благодарение на инициатива, в която група пациенти събира писмата, написани от него до всеки от групата. Като автор той едва ли би могъл да предложи нещо революционно, но затова пък предлага споделен опит и изводи.
Тук високомерните вежди на ерудитите ще се повдигнат отново във възражение, че опитът и изводите са освен елементарни и предсказуеми също тъй. Но забравят нещо съществено: те са писани за хора с реални проблеми, които не са били в състояние да погледнат на тях от друг ъгъл поради емоционалната си пристрастност.
Банална истина е, че е по-добре сам да стигнеш до нещата, отколкото някой друг да ти ги покаже, и все пак всеки от нас има нужда от този „някой”: приятел, близък, познат, или дори непознат в бара. Дори не е нужно този някой да бъде психолог, достатъчно е само да те изслуша. По тази логика всяка книга среща читателя си, когато трябва, а не когато е модно.

Спомням си, че преди време аз самата се намирах за определен период в нещо като контролирана изолация, самота. Неприятна ми бе мисълта изобщо да споделям с когото и да било емоционалните си състояния. Търсех отговори. Друга гледна точка. Много други гледни точки.
Само че не знаех на кого да задам въпросите.
Исках да знам защо някои хора постъпват по начин, по който не се очакваше да постъпват, особено когато нямаше шанс да получиш отговора точно от тях. Исках да ги разбирам, не да ги обвинявам. Четях научни трудове по психология. Философия. Етика... бла бла.
Тогава получих като подарък книга на Паулу Коелю. Не бях го и чувала, макар че преди това бе издал сума ти неща. Просто бях предубедена. Високомерно вдигнах вежди, отвратена от баналности, мъдрости и псевдомъдреци.
Но като винаги съм казвала, не съм способна да фаворизирам даден автор на базата на моментните ми впечатления от него. Нито да го сравнявам. Точно защото от всяка книга има какво да вземеш за себе си, и да бъдеш благодарен, че чрез думите все пак се е оказала този „някой”, който говори точно на теб.

Популярността на Коелю и Букай за мен е симптоматичност. Показател за нуждата на определен кръг хора да бъдат чути, изслушани.
Днес всеки говори, и никой никого не слуша. Може би Букай трябва да напише книга: „Да се слушаме с отворени уши”, защото липсата на взаимност в комуникацията се забелязва на всички социални нива.
Може би затова отживяха и литературните четения – комуникацията днес е строго лична, интимна, без нуждата от посредничеството на автора. Без значение как ще бъде разбран.
Творение, в което всеки открива отговори за себе си. Дори и само това стига, за да е изпълнила една книга предназначението си – освен наслада, да предизвиква и размисъл.

Останалото е просто мълчание – както казва Хамлет.

2 коментара to “Симптоматичности”

  • 9 юни 2010 г., 9:38
    Bia says:

    Откакто се запознах с Писма до Клаудия, обожавам Букай, не ме интересува дали е "моделски" или не автор. Коелю не харесвам особено, но Букай! Всичко негово съм изчела и във всяка негова дума съм намерила по нещо за себе си. За себе си, сигурно всички разбират колко е важно това дребно нещо - да откриеш някоя ценност, лично за теб, в нечии чужди редове.
    Мога спокойно да си призная, че съм се поучила от дотса негови думи. Приказките за размисъл не случайно са наречени така.
    Нека не съм ерудитка, но се прекланяма не само пред професионалния опит на терапевта Букай, но и пред уникания начин, по който обяснява по елементарен начин сложни личностни и емоционални проблеми, за които са изписани хиляди трудове.
    :)

    delete
  • 9 юни 2010 г., 9:52
    Aquawoman says:

    Не се сещам в кой блог мярнах веднъж, че Коелю се четял от селяни. За кратко за замислих дали да коментирам, но се отказах - беше повече от ясно, че авторът цели да се направи на "по-висок", разграничавайки се от стадото ;-).
    А вчера Букай бе на гости в Тази сутрин по БТВ, гледа ли го? :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger