2010/06/03

Очакване

Все е бил такъв един, необщителен и затворен в себе си.
Като че ли беше изгубил нещо, или нещо го беше изгубило.
А може би му тежаха годините... и все повечето сребро в косите. Или болежките, заради които беше превърнал нощносто си шкафче в аптекарска витрина.
Отпускаше се само на чашка, сякаш тя бе станала неизменният клапан, без който душата му нямаше да се излее в споделяне.
Свикнали бяхме с това мълчание, с липсата на емоционалност.
Примирили се бяхме, че комшията, ракията и малкия разбрицан телевизор в кухнята бяха предпочитаният събеседник. И някакси спряхме да го занимаваме с проблемите от ежедневието си – какво се случваше с всеки от нас, сигурно не бе толкова важно.

По време на първото ми следване, в Студентски град пристигаха рехави писма – изписани със ситния му учителски почерк. Представях си как се беше потил и задрасквал акуратно дума след дума, докато намери точните. Сякаш се страхуваше от силата им, премервайки ги като опитен ювелир – да не би да каже повече, отколкото е нужно, да не би да прекали с емоцията...
И такива си бяха – нито прекалено строги, нито напътствени (отдавна бе минало времето за това), нито сантиментални. Всъщност, сантимент трудно можеше да се намери, а и надали тогава съм умеела да чета между редовете...
Но все пак бяха писма – живото доказателство за незабравеност.
И бяха неговите, написани като за учениците, на които никога повече нямаше да преподава.

Днес си има телефон. Малка джаджичка, която получи като подарък за рожденния си ден преди няколко години. Рядко го използва... не толкова от икономии на импулси, колкото от икономии на думите. Странно за човек, години наред боравил с тях пред млада аудитория.
А ние забравяме, че в джоба му малката джаджа чака трепетно някой да я накара да пропее с камбанен сигнал, да се сети за него. Да го попита как е.
Винаги последен научава важните неща. Защото сме отвикнали да считаме, че са важни. За него.
Днес има рожден ден. Шестдесет и първият.
А аз... забравих. Почти.
И когато вдигна телефона отсреща, съвсем осезаемо усетих всичката болка от тази изолация, продължила години наред.
Нямах подготвени подходящи красиви думи за повода. Гласът ми долетя от 300 км, за да се удави в сивата влага на уморените му от очакване очи.

Честит рожден ден, татко!
Прости ми.

снимка: личен архив

3 коментара to “Очакване”

  • 3 юни 2010 г., 23:17 ч.

    Може ли да съм Татко и да не разбирам един друг Татко, макар и да не го познавам?! Но вече го познавам. Сякаш винаги съм го познавал по татковски колегиално и солидарно. Затова ми стана малко тъжно, докато очаквах заедно с него обаждане по телефона... Поздрави за смелостта да бъдеш искрена!

    п.п. Между другото- Металика идват на 22 юни. Ще им вземеш интервю за моя блог, нали?!:)))

    delete
  • 3 юни 2010 г., 23:18 ч.

    И все пак.. да е жив и здрав"тати":) А теб те прегръщам:)

    delete
  • 3 юни 2010 г., 23:39 ч.
    Хриси says:

    @ Пеш, благодаря ти. знам, че ги усещаш ти тези работи :)
    Аз и Металика. Ужас. Зле съм с инглиша, макар че за теб - винаги! :)

    @ Теди, благодаря ти за пожеланията:)
    И аз те прегръщам. Много!

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger