2010/06/01

Между поетичния натурализъм и апокалипсиса

Надали е нужно да го представям.
Toй накара светът да обърне поглед към съвременната българска литература и прибави „Аскеер” към многото заслужени признания.
Вървя под дъжда, акуратна и точна, към мястото на срещата в кино „Люмиер”.
Време е за отговори... малко преди шест вечерта.
Георги Господинов – естествен като романа си.



След драматургията, прозата, поезията... Има ли други поприща, в които е предизвикателство да се гмурнете?

Дотук изброеното не е малко. Последното което излезе, е книга с комикси. Това е един графичен роман, който направихме заедно с Никола Тороманов - Фичо. Аз написах думите, той нарисува картинките. „Вечната Муха” включва 13 епизода, нещо като кратка история на света и изкуството, видяна през очите на една муха. Това е в жанра комикс, което е доста различно от всичко, което съм правил досега.

Какви мухи бръмчат в сънищата на Георги Господинов?

Всякакви и... най-често кошмарни мухи. Винаги сънувам, че закъснявам, забравям, не спазвам обещания. Така съм бил възпитан през социализма, това е шегичка, разбира се... (Смее се). Общо взето - такива страшни, страшни мухи, които те държат отговорен за нещо.

За вас казват, че винаги имате какво да кажете и как да го кажете. А има ли нещо, за което не бихте говорили и не бихте писали?

Не би трябвало да има табута в нещата, за които човек може да говори. Напротив, писателят е хубаво да говори тъкмо за това, за което другите не говорят. На мен например не ми се говори за нещата, за които всички говорят. Трудно мога да говоря за молове, партийни програми, техника, компютри – все неща, от които не разбирам.

В творчеството ви преобладава особен... нека го наречем, „физиологичен натурализъм”. Повечето хора не харесват, когато нещата биват наричани с истинските им имена. Вие го правите, и все пак печелите всеобща симпатия. Как си го обяснявате?

Всичко зависи от начинът, по който се казва. Не съм съгласен, че това е „физиологичен натурализъм”, дори напротив - това е по-скоро поетичен натурализъм или натурален поетизъм. Тъкмо затова „Естествен роман” е естествен, а разказите не са разкази, а истории. Защото нямат претенция нещата, които пиша. Поне ми се иска да е така. В доста голяма степен са поетични, лирични и деликатни. Човек може да е деликатен, дори когато пише за тоалетни. Едно е да описваш тоалетната като метафора, друго е като физиология.

„Естествен роман”... доколко е биографичен?

Този принципно е от забранените въпроси, но общо взето на него отговарям в проценти. Така че можем да кажем - 73%. Всяка история е едновременно биографична, защото е свързана с преживяване, и в същото време е измислена, защото е свързана с думи. Всичко, което разкажеш с думи, дори и истинско, е вече литература.

Апокалипсисът е много лична работа, но все пак какъв е вашият?

(смее се) Ами, цялата пиеса е посветена на моя апокалипсис. Но да не прекаляваме да говорим за себе си. Някак си по-спокойно е като знаеш, че всеки си има апокалипсис, така човек не е сам в апокалипсиса си.

Илка Зафирова изпълнява ролята на глуха жена. Кой е нейният прототип, какво ви провокира да включите точно такъв персонаж в постановката си „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”?

Да. Реалният прототип на тази героиня съм аз. Всъщност нейният монолог беше включен допълнително, както пожела режисьорката Маргарита Младенова. Това е монолог от един мой разказ, който се казва „Осмата нощ”. В него героят е мъж, един оглушаващ мъж с диагноза „неврит на слуховия нерв”, с постоянен шум в ушите.
Той разказва за своята борба със загубата на слуха, и си прави един „Златен фонд” на нещата, които трябва да чуе, които задължително трябва да чуе преди да оглушее. Прототипът на този герой всъщност е много лично мой, тъй като аз имам този проблем със слуха. Опитал съм всички неща, които са описани в разказа, така че в него всичко е истина.

Направи ми впечатление, че точно в този монолог за нещата, които трябва да се чуят, има всичко останало, но липсват човешките гласове. Защо?

Не е съвсем така. Включена е например прозявката на баща ми преди лягане. Това е едно от нещата, така че все пак има човешки глас. Човешкият глас може да бъде записан, прочетен - езикът е за това, писаното слово също. Докато много трудно можеш да запишеш с думи останалите шумове. Но да, интересно наблюдение!

Ако сте поставен пред апокалипсиса да загубите някое сетиво, от кое бихте се отказали?

(Смее се) Това е много жестоко. В разказа и в монолога аз съм се отказал от слуха, за да спася зрението. Но след като сега самият аз загубвам слуха си, вече не съм толкова сигурен. Но не бих искал да ми се налага такъв избор.

Хората с увреден слух са лишени от културна информация поради липсата на субтитри в телевизионни предавания, български филми и жестов превод на театрални постановки. Имате ли идеи за промени в тази насока?

Тъй като аз донякъде споделям част от страданията на тези хора, изпитвам особено топло отношение към тях. Когато поставяхме „Апокалипсисът идва в 6 вечерта” решихме, че е хубаво да поканим жестов преводач. Това ще е радикална идея - да има човек с жестомимичен превод в долния край на сцената, който да може да превежда в момента на действието. Ще бъде много добре според мен, да се направи такова представление.
Липсата на субтитри в България е част от проблема, така че ние трябва да огласяваме този проблем. Tрябва да се говори за него.

Една от инициативите на блога "Ние ви чуваме" е именно създаването на диалог за достъпност на медийни продукти за хора с увреден слух.

Абсолютно подкрепям! Би било добре да се направи някакво отворено писмо или декларация, бих подкрепил абсолютно такава инициатива!


Разделяме се с благодарности и пожелания за успехи.
Един човек, който е постигнал толкова много, и успял да запази почти по детски трогателна притеснителност. Kaзват, че добрият писател е голям по дух.
Излъчва някаква самота, докато се отдалечава с бавни крачки.
Но никога не би могъл да бъде сам, докато споделя епистоларно себе си.
Нищо, че писането е занимание самотно.


текст и снимка: Христина Чопарова

5 коментара to “Между поетичния натурализъм и апокалипсиса”

  • 1 юни 2010 г., 21:59 ч.

    Браво, колежке, чудесно интервю, излизащо вън от обичайните медийни скучнотии. Профешънъл отсегде!

    delete
  • 2 юни 2010 г., 8:42 ч.
    Хриси says:

    Смятам, че съм далеч от профешънъла все още. Благодаря, колега - трогната съм! :)

    delete
  • 2 юни 2010 г., 9:55 ч.
    Omnia says:

    Браво, Хриси- страхотно интервю, наистина и то главно за изпълнените със съдържание и смисъл въпроси, респ. отговори, а ни традиционните бла- бла, които се задават, отговарят.
    В едно само не съм съгласна- не смятам, че писането е самотно занимание- не и, докато имаш своите светове и мисли, които да опишеш, да пресъздадеш, за да се потопи някой друг в тях и там да намери себе си . Това не може да е самотно....
    Поздрави, гушки и целувки и много, много усмивки!;))))

    delete
  • 2 юни 2010 г., 11:45 ч.
    Bia says:

    Браво, Хриска :*

    delete
  • 2 юни 2010 г., 22:49 ч.
    Хриси says:

    @ Силве, благодаря...има резон, макар че според мен си е самотно, доколкото те откъсва от приятели, близки... :):*

    @ Наде, благодаря, миличка :*

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger