2010/05/25

Когато бодлите падат

Безсънието примки ми залага -
да падам все в капаните на нощите.
Денят изпива думите, пресъхнали
преди да си изрекъл „Още!”

Не ми достигат буквите,
подгизнали от многоточия...


Синя вечер. Синя от безсъние и размисли по никое време. И от боляща поезия.

Любовта била във всеки от нас.
Затворена като скъпоценност в ковчеже, което излъчва сияния... Сияния на обич, на симпатия, на сродност... облъчващи всеки, решил да разбере какво има в ковчежето.
Разминаване... Все хора с дефектни ключове.
Понякога така жадуваш да се задържат по-дълго, че си готов да им подариш резервния. Но уплашени от тази проява на снизходителност, си тръгват с извинението, че заслужаваш някой по-добър. По-добър? Нещо като принц ли? Сиреч някой, който има дори повече, отколкото му е нужно... Какъв цвят ще има тогава сиянието?
Или няма да има такова... като повреден радар, неразпознал го под жабешката кожа?
Казват, любовта била сляпа. Чия любов?
Един хром Поет впи жаден взор в недостижимата панацея.
Която внезапно заболя от слепота... Какъв парадокс!
Oстана му само да я призове с почти сакрално отрицание:

„Ела, Любов, побързай, време няма...
Ела преди да стане светло вън,
Преди да разбера, че си измама,
Че ти не съществуваш, че си сън...”


И все пак я има. Сведена до тайна. До непозволеност. И само нощем.
Хората не си представят човека до себе си с какъвто и да било недъг.
Това е звучен плесник в лицето на така грижливо показваното съвършенство. Принцът трябва да си остане жаба. Или таралеж... Иначе приказките биха загубили магията си.

"До тази нощ бях принц, но омагьосан.
Ориса ме орисницата лоша-
чак до смъртта си всяка нощ да нося
една бодлива таралежа кожа.
До тази нощ на таралеж приличах.
Щом слънцето угаснеше стопено,
аз страшната си мантия обличах.
Жените нощем бягаха от мене,
бояха се от мен, от грозотата.
И те от мен, и аз от тях се криех.
Но мислех си: „Ще дойде тя – Едната,
и ще разтури страшната магия.
И ти дойде. Прежали свойта нежност.
От всички тях ти престраши се първа.
До съмнало ти милва таралежа
и израни ръцете си до кърви.

Ръцете ти ме милват толкоз нощи,
и питам се със страх: „Кървят ли още?”
Ах, потърпи!

Бодлите бавно падат..."


Любовта вижда само в тъмното. Болят я очите от толкова впити в нея хищни погледи.
Къде е онази, ангелската... която всичко прощава, всичко преодолява, на всичко се надява... и никога не свършва? Дори и денем.



За да излекува раните от бодлите.
За да се превърнат жабите в принцеси.
За да получи всеки Звяр човешкия си облик.
И да се издигне една идея повече към съвършенството.

Раят е толкова безумно далече...
Но чух как се затръшнаха портите му.



снимка: оттук

9 коментара to “Когато бодлите падат”

  • 25 май 2010 г., 14:30 ч.
    Bia says:

    Веднъж и аз да нямам какво повече да кажа ...:)

    delete
  • 25 май 2010 г., 16:21 ч.

    Ей, Хрис, нотки на тъга подмолно се прокрадват напоследък в твоя светъл като душата ти блог!? Тревожиш ме! Но пък ме и трогваш с искреността си...А на мен децата ми...Така, ни в клин, ни в ръкав да ти го кажа, че отдавна не съм ти го казвал, а май има нужда:)))

    delete
  • 25 май 2010 г., 17:00 ч.
    Хриси says:

    @ Наде, обикновено го казваш доста по-добре. Благодаря :* :)

    @ Пеш, знам, че на теб децата ти... такова, ама... мировите скърби докосват някакви цигулки по никое време... и мелодиите, боя се, са прекалено минорни. Но ако сред смеха няма и мъничко тъга, ще се лиша от цветове... разумяваш, убедена съм ;)
    Цунки за малчовците! :)

    delete
  • 26 май 2010 г., 12:37 ч.
    Omnia says:

    А аз винаги съм се питала имало ли е някога изобщо такава любов на света? Имало ли е или е била и останала приказка, в която ни се иска да вярваме, защото съвършенството е като голяма картина, която наблюдаваш отстрани / така е прието при големите картини/- за да можеш да я видиш в пълнота. Приближиш ли се, загрозавяш взора си чрез детайла.
    Какво искам да кажа ли? Не вярвам , още от прастари времена, в съществуването на такава любов.
    Все срещаме " точният човек" в " неточното време". Останалото е някаква времева заблуда с интересни последствия.

    delete
  • 26 май 2010 г., 12:52 ч.
    Хриси says:

    Има я :)
    Мисля, че сме на този свят тъкмо за да я култивираме у себе си (всичко си има първообраз), изчистена от бодлите на висшия егоизъм :)
    Има я... но е толкова избирателна, че повече прилича на скъперничество, на подаяние, с което очистваш съвестта си...
    На този свят хората не се появяват непременно, за да станат част от живота ти и да бъдат... изконсумирани :)
    Тъжното е, че човек иска всичко за себе си, доста често заради самолюбието да го нарече свое, без да го е оценил... :)
    Няма такова нещо като "точен човек", именно заради критериите, рамките, границите... сякаш страдаме от насочена слепота.
    Давам си сметка, че това би значело да обичаш всички еднакво.
    Не това имах предвид, но очевидно ми е беден речникът, за да намеря в общата съкровищница най-близките дефиниции...
    :)))

    delete
  • 26 май 2010 г., 15:13 ч.
    Omnia says:

    Има я... но е толкова избирателна, че повече прилича на скъперничество, на подаяние, с което очистваш съвестта си...


    Ама това любов ли е?

    delete
  • 26 май 2010 г., 15:24 ч.
    Хриси says:

    Вероятно за такова минава в очите на този, който има съответното поведение. Нещо като милостта към сираци, хора с увреждания... Кой може да каже ли е любов и коя рамка й приляга най-добре?
    Казват, че най-хубавото се усещало със сърцето. Всички говорят за дребните неща, за красотата... и в същото време толкова се впечатляват от думи и външни образи...
    Никой не е дал отговор на въпроса колко измерения има любовта. По колко начина можеш да обичаш?
    И защо си отива след време... отива ли си? Къде отива?

    "Къде отива после излишната любов
    и кой я смита,
    кой изхвърля кофата,
    контейнерът къде е..."
    /Г.Господинов/

    delete
  • 26 май 2010 г., 20:39 ч.
    Бени says:

    "Някой ден любовта ще те намери...", освен ако ти не я намериш пръв.

    Когато я усетиш, няма да ти се иска да говориш за нея. Във всички останали случаи си е удовлетворяване на някаква потребност. Обичането също се учи. То има нужда от пространство да расте и избуява и да привлича към себе си други такива избуяли обичания. :))) Хубаво е, когато те се намерят. :)

    Така че човек първо променя себе си! След това всичко останало се променя само. :)

    delete
  • 26 май 2010 г., 21:36 ч.
    Хриси says:

    "То има нужда от пространство да расте и избуява и да привлича към себе си други такива избуяли обичания."

    Добре казано, Бени :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger