2010/05/20

Сияния

Оранжево сияние се процежда на тънки струйки през щорите. Гъделичка хипнотизиращо клепачите ми. Не устоявам на изкушението да потъна в това полунощно оранжево, струящо от уличните лампи.
Грешка... не трябваше.
Изведнъж ме зашеметяват познатите нюанси на детско лято.
Обелени лакти, бълбукащ швепс и вулканичната сладост на дъвка Идеал между зъбите.
Лято с мирис на окосена трева, късно слънце и щурци между пръстите.
Вой на чакали в далечината. И грубите бабини ръце по детските косици.
Оранжевото ми присяда.
Но продължава да струи през щорите – точно толкова оранжево, колкото е цветът на спомена.
И на залеза в Созопол. Блъскащи се в стъклото крила на нощна пеперуда. Чийто обгорял труп на сутринта бризът ще разнесе към морето.
Неоставени стъпки по пясъка. Удавено слънце във вълните.
Оранжевото ми горчи.
И вече е някак особено... и мокро.
Боже мой, кога ще настъпи отливът на всичката тази тъга...
Душа като море, в които оранжевите привливи размазват границите.
Твърде много пространство.
И не знам откъде се изключва
оранжевото.



снимка: интернет

5 коментара to “Сияния”

  • 20 май 2010 г., 14:48 ч.

    Красиво, но тъжно...Не изключвай оранжевото- иначе светът ще стане черно- бял. А брат ми винаги казва: "Никога не казвай на бялото черно, защото то дори да е синьо, винаги ще си остане червено." Или- оранжево. Нали?

    delete
  • 20 май 2010 г., 16:07 ч.
    Хриси says:

    Наистина не мисля, че трябва да го изключвам, Пеш. И по-добре, че не знам откъде :)
    Всеки цвят носи свой спомен... тъжно или не :)
    Брат ти има право.

    delete
  • 20 май 2010 г., 17:40 ч.

    А може би е така,защото е приглушено от щорите. Вдигни ги слънцето може да влезе. Може би...

    delete
  • 20 май 2010 г., 17:40 ч.
    Aquawoman says:

    Хриска, звучим на една вълна днес! :))

    delete
  • 20 май 2010 г., 18:29 ч.
    Хриси says:

    @ Владо, оранжевото на слънцето не е като оранжевото нощем... Но знам ли.
    Тук се сещам за един пасаж от "Апокалипсисът идва в 6 вечерта" на Георги Господинов:

    "Имах един приятел, който казваше, че сме прожектирани. Слънцето било най-големия прожекционен апарат. Добре де, слънцето ни прожектира, а какво става вечер, като го няма. Да не би да не съществуваме? А съществуваме ли?
    Вечер ни прожектира телевизорът. Затова сме такива сомнамбулни. Бледосинкави."

    Вероятно да е оранжево в душата ти е философия... :)

    @ Дани, и ти ли... Има ТАКИВА дни... :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger