2010/02/16

Без кънки с остър връх

В годината на Тигъра, ако не се отчетеш с подвизи, и особено ако си Лъв, няма да си ти. Каръшките дни са ми особено вървежни. И то, когато внимаваш.
Особено сутрините, когато бързам за работа, и едновременно с това се опитвам да се опазя цяла, докато ситня и лавирам между купчините непочистен сняг пред блока, и заледените стълби.
Въпреки, че излизам винаги по едно и също време, което чувствително намалява риска да закъснея, честичко виждам ауспуха на автобуса, който ме оставя да гледам след него със смесица от яд, съжаление и примиренческа философия.

В такива моменти ми се ще да имам една такава перка като като на Карлсон, че да си спестя необходимостта да гледам ауспуси и да се друсам сред намръщени физиономии. Уви, и крила нямам... Ех, съдба човешка...
Денят ми започна с каръшко произшествие. След като преодолях заледените снежни преспички и хлъзгавите стълби, самоуверения ми устрем ме понесе към будката за билети на спирката. Не пропуснах да забележа, че паркираните коли, на които изобщЕ не им беше там мястото, рехаво са оставили пространство, колкото да минеш, за да се сдобиеш със заветната хартийка.

Пристъпвайки с балетна стъпка „па”, внимателно се опитах за заобиколя намиращата се между две коли заледена локва. И докато успея да сгъна крак, съвсем неакробатически се пльоснах на задните си части връз дебелия лед. Почувствах се като катерицата от „Ледена епоха”- дясната ми ръка послужи за амортисьор, и само дето нямах толкова големи зъби, за да ги ползвам за равновесие.



Едно многострадално „Охххх” изпълзя от мен, и привлече съчувствените погледи на две девойчета, които явно сметнаха (и с пълно право!), че съм много далече от класата на Филип Канделоро или Максим Ставийски. И че пируети се правят само след дъъълги тренировки с кънки на леда. Ама къде ти!
И докато още асимилирах факта, че се хързулнах в замръзнала патешка локва, се изправих с последните остатъци от пострадалото си самочувствие.
E, ако не друго, поне съм в тон с олимпийските игри...

То си е цяло изкуство да се стовариш като чувал с картофи, да си натъртиш г*зобузието и да си навехнеш ръката в рамките на пет секунди. Ухилих се мило на мъжа, който се бе запътил кавалерски да предложи помощ, стиснал в една ръка димящо кафе. Познавайки каръшката природа на непредвидимото, любезно отказах – току виж сме се понесли в лебедовото езеро, и само вряло кафе липсваше, за да тържествува Глупендра ( богинята на олимпийската глупост).
Ръкавиците не приличаха на нищо, но пък бяха омекотили срещата между грапавия лед и дланите ми. Въпреки това поражения имаше и там – като че ли цяла сутрин бях зидала и мазала тухлени стени до изнемога. Грррр...
С изражение „случва-се-на-всеки-да-се-изложи” зачаках автобуса. Глупендра явно остана надвесена над заледения гьол, да си оглежда в него самодоволната физиономия, защото поне на работа ме остави на мира.

Което спаси пациентите ми от грозящата ги опасност да ги препарирам с 90% спиртен разтвор, вместо с хидрохлорид. За жалост всичко, което хващах с дясната ръка, се оказваше или на земята, или хашлашки изпуснато. Вече знаех какво значи да си вързан в ръцете – особено след китката ми до лакътя бе порядъчно наплескана с Diclac и увита с поне 10 метра бинт. Благодаря, док! :)
Само се чудя... ако не си гледам в краката, дали ще стана професионалист като Филип Канделоро?

снимка: интернет

7 коментара to “Без кънки с остър връх”

  • 16 февруари 2010 г., 21:54

    Неприятно, но хубаво е, че го приемаш от към смешната му страна. Аз тази година още не съм падал, но успях да си изкълча рамото, при едни пируети миналата седмица. Номерът е не да не си гледаш в краката, а да не стъпваш на заледени повърхности. Винаги можеш да станеш по-добра от фигуристите, мислено. Поне аз така предпочитам:).

    delete
  • 16 февруари 2010 г., 22:50

    Добре дошла в клуба. И вше така ш хумол:))))))))

    delete
  • 16 февруари 2010 г., 23:01
    Lili says:

    Ох миличката ми тя.Съчуствам ти ,ама смях ми е-извини ме даже в момента се хиля в на Фифчето ушето.Знам гадно е,аз днес съм куца.Гледаха ме странно как престъпвам все едно единия ми крак е по-къс,ама кво да направя-боли.Шибано сухожилие!Та ако те успокоява и моят ден не беше китка!Цунки и утре да е спорно!Липсваш ми <3

    delete
  • 16 февруари 2010 г., 23:28
    Neizi_ss says:

    Хриска - съчувствам ти и чукам на дърво, че още не съм опитала с дупцето си ледената покривка ...паднах преди да завали снега :) - пази се, но и си признавам паралелно със състраданието ми и усмивката, която играеше на лицето, докато четях поста - и ти като Ида така описателно ни правиш съпричастни, че няма начин човек да не се посмее :) Гуш!

    delete
  • 17 февруари 2010 г., 9:26
    BiA says:

    ама каква си героиня :*

    delete
  • 17 февруари 2010 г., 18:09
    Хриси says:

    @ Владо, аз Филип Канделоро нЕма да го стигна, ами по-леко ми става, като знам, че не съм сама в олимпийските изпълнения :D
    Благодаря ти.

    @ Идиотоваааа, мерсидаря! :)))
    Беш хумол, накъде шъм... :D

    @ Леееле, Мръни, ти пък как успя да се докараш с накуцванЬе, ъх.. :(
    И ти ми липсваш, но защитя ли реферата, ще се оскиваме непременно! :)<3

    @ Наде, само за сериал съм, а? :P :*

    delete
  • 17 февруари 2010 г., 18:11
    Хриси says:

    @ Нези, и дано не ти се налага да срещаш дупцето с леда! :)
    Към момента на съприкосновението на мен хич не ми беше до смях, но сега като се сетя, искам зверски да се изхиля :)))))
    Смейте се! Така е по-леко ;))))

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger