2009/11/20

„Котка! Мяау-у-у-у!”

Котка. Те с тоя прякор се сдобих в основното училище. Лепна ми го Петър – едно ситно и маймунесто, което вместо „Р”, произнасяше нещо като „ГхЪ”, носеше винаги развлечени анцузи, и приличаше на Тошко Африкански: с къдрава коса, стърчащи уши и безумно опулени, кръгли очи. Умираше от кеф да прави сеир на съучениците си, като ме превръща в главен атракцион - изскачаше насреща изневиделица, и – застанал на два метра защитно разстояние – се разкривяваше малоумно, крещейки и сочейки ме с пръст: „Коткаaaa! Мяаууу!”
Види се, на котка съм му приличала явно. Къде ти ще му разбира главата на Петър от астрология, зодии и асцеденти. Не, че котката е мръсно животно, но кой знае защо, тези маймунджилъци ме караха да избеснявам всеки път. Не бях оттренирала още отминаването с велико презрение. Пък и лумпенизирания маймун всеки път успяваше да избяга – явно знаеше, че ако го докопам, само котки ще направя от него.


Не знам кое ме дразнеше повече. Това, че врясъците му предизвикваха околните подигравки върху мен, или фактът, че „силните на деня” ни бяха сватосали. И то по простата причина, че маймунчето живееше на съседната улица, гледаше змиоГХки в аквариум, и майка му искаше да го вземаме с нас, като отиваме на училище. В такива случаи Петър беше самата кротост, гледаше умно като пет лева в кесия, но само до входа на учебното заведение.
Коледните тържества пък бяха егаси мъчилището. По онова време беше модерно да се забивате целия клас в подобие на дискотека, в което находчив собственик е добавил цветни крушки от корекома, и раздрънкан касетофон за колорит. Смучиш си швепса, кискаш се с някакви загубени физиономии, и през цялото време демонстрираш, значи, колко ти е гот, докато умираш от скука в напреднал стадий.

На такива тържества задължително си разменяте подаръци с някого, чието име си изтеглил от купа с листчета. И, по закона на висшата и непонятна ирония, аз неизменно изтеглях пустия му Петър. Отборът на напудрените отличнички си беше разпределил по-симпатичните момчета, с които танцуваха като ръждясали роботи, с разстояние от метър и половина, с изпънати ръце и в такт „една наляво, една надясно”. По-скъсени дистанции бяха недопустими. Ние, простолюдието, трябваше да се благодарим, ако въобще някое момче се престраши да изпълзи от ъгъла, за да ни покани с дървения въпрос: ”Може ли?” Демек, може ли да се изложим... не ми се ще, ма такива са правилата. И се почваше същото робо-изпълнение, като празнината от два метра помежду ви можеше и да се запълни с общи приказки за картинките от дъвки, дето ги събирате. Най-често, с мълчание, докато от касетофона протяжно пили една и съща песен на Саманта Фокс или Сандра.

Класната ви ръководителка благосклонно следи всичко да е в рамките на приличието, приплясква с длани в такт с музиката, или кани някое срамежливо момче, за да насърчи жалкото подобие на танци всред подрастващите. Къде по-забавно беше да обсъждаш новите картички на Майкъл Джексън, или идиотската прическа на отличничката „А”, която се извисяваше катедрално над сладура „Б”. Поднасянето на подаръците беше поредното унизително изпълнение. Не стига, че примиренчески си приел съдбата да търсиш всяка година различни подаръци за един и същи маймун, 'ми трябваше да изтърпиш и церемонията по връчването. При знак от младичката класна, която се изправя на стола, придърпва без нужда пенсионерската си пола, и с фалцетна радост обявява, че е време за подаръците.

Същите тези подаръци, дето майка ти ги е купувала (сглобяеми колички и конструкторчета), майка ти ги е опаковала, и пак майка ти е втълпявала колко е важен жестът, докато ти си гледал на кръв отстрани със скръстени ръце. И ето те в полумрачното подобие на дискотека, където пред погледите на всички ( и квачестото внимание на другарката учителка) трябва да поднесеш подаръка. Да! На същия тоя маймун, дето те прави за смях пред цялото училище, кривундейки се и плезейки език.
Изломотваш там някакво пожелание, след като с неимоверни мъки си докарал някакво подобие на усмивка. Братската дружба отива по дяволите, защото адски ти се иска да го стиснеш за кльощавия врат, и да му шибнеш многопожелателно няколко плесника. За да се научи, че с дами така не се говори, и не е възпитано да им кряскаш анималски прякори изневиделица.

Е, нищо такова не правиш, разбира се. Пък и все някога порастваш.
Важното е, че всичко е добре, когато свършва добре.
Мяа-у-у-у!


снимка: от нета

22 коментара to “„Котка! Мяау-у-у-у!””

  • 20 ноември 2009 г., 13:04

    Вярно, така беше с подаръците и швепса. Но всъщност на мен ми беше приятно. По време на такава размяна на подаръци получих "Стас и Нели", която после ми стана много любима книжка и една ваза с брадавици, която доста години ми грози стаята. :)

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 13:11
    Хриси says:

    Мда... но при мен нищо не оцеля достатъчно дълго, за да си го спомням :)))
    Книгите бяха култови подаръци, особено ако бяха от онези викторини с нескончаеми списъци за четене :))
    Все е по-добре от ненацелен размер тениска :D

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 13:13
    Блага says:

    С теб обаче определено никой не може да умре "от скука в напреднал стадий"

    :D

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 13:28
    Хриси says:

    Благи, силно се надявам! :D :)))
    Цунк! :)

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 13:50
    Dimana says:

    Ееех, върна и мен в тези ми години, което е нещо тръпчиво-приятно... Много точно си го описала, макар да бях от отличничките, бях и дъщерята на директора, което винаги ми е тежало. И все пак тези години също са ни научили на нещо, и не бих заменила своите. Интересно е обаче как тогава все искахме да сме големи, а след известно време няма да имаме нищо против да ни върнат пак там ;))))

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 14:06
    Хриси says:

    Мен ме дразнеше цялата посредственост, опита да се изкараш малко повече от другите;така наречените отличнички бяха такива не защото бяха кой знае колко умни или прилежни, просто бяха деца на по-облагодетелствани родители, и парадираха с това :)
    Като че ли напук, на мен пък въобще не ми пукаше за оценките, не си и давах толкова зор :) Но за опита и поуките си права - в такива моменти научаваш, че е по-добре да те харесват заради теб самия, вместо заради нещата, които имаш.
    Сега ми е забавно и се хиля на случки като тази, но тогава нещата имаха друг оттенък - тоталитарно противен :)

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 14:32
    morrt says:

    И аз бях винаги на далавера с подаръците, защото отделеко "подсказвахме" на всички колко по-лесно е да вземеш книга за подарък - влизаш, казваш, че ти трябва книга за подарък и излизаш. А след това "случайно" изпускахвме и в коя книжарница лелката(една от нашите майки) е много услужлива. Така много рядко се повтаряха книги, а и тези, на които този подарък не допаднеше, винаги можеха да си ги "оставят на съхранение" при мен. Защото не е учтиво да си хвърляш подаръка, нали? :)

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 14:40
    Хриси says:

    Хитър номер, Морти ;))
    Само дето вместо книжки, момчетиите предпочитаха "Дъга", комиксите за Чоко и Боко... такива неща. И да - вездесъщите стъклени топчета! :)))

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 17:25
    Aquawoman says:

    Как мразех този комунистически ред! Много вярно си разказала, посмях се от сърце, но е тъжно. Спомних си за учители, съученици и прочие, за всичката несправедливост по онова време.. Не че сега не е подобно, но се радвам, че поне нашите деца са малко по-свободни в училище. Иначе натегачи и връзкари е имало и винаги ще има. А аз го зная най-добре, защото по някакъв злощастен късмет се бях паднала в един клас с деца на големи клечки (прокурори, хирурзи и т.н.) От първи до седми клас гледах как учителите ги толерират във всичко, а останалите деца бяхме като втора класа.
    Общо взето спомените от училище са ми неприятни.
    Много точно го каза - Роботи; заради всичко, което ни принуждаваха да правим насила - от сутрешните физзарядки до есенните бригади за домати...
    Слава Богу, че си отиде онова време. Хубавите страни за жалост му бяха малко :(
    Прегръдки, Хриска! :-)

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 20:53
    Хриси says:

    Хубавите страни наистина бяха малко, но по-добре малко, отколкото никакви, нали? :)
    И за теб прегръдки, Дани! :)

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 21:40
    ivo_isa says:

    "...Не бях оттренирала още отминаването с велико презрение..." Явно не си била котка:-)...И какво стана с Тошко Африкански?
    Aquawoman, и докъде може да се простира свободата за децата? И по-конкретно в училище.

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 22:17
    Nezzo says:

    Мяяяяу?

    delete
  • 20 ноември 2009 г., 23:07
    Хриси says:

    @ Иве, отминаването с велико презрение не го умея и сега, хахаха :) Тошко Африкански... ми знам ли го. Да се надяваме, че се е кротнал, и мяука по-ласкаво на жена си и децата (ако е завъдил такива)... :)))

    @ Nez, мяууу... кажи, любезна! :)

    delete
  • 21 ноември 2009 г., 0:01
    Nezzo says:

    Мяу, сигурно и той не знае защо те е наричал така...

    delete
  • 21 ноември 2009 г., 0:21
    Хриси says:

    Нез, ами... май само той си знае...
    Вряскането в животинския свят е опит на мъжкия екземпляр да привлече вниманието на женската. Мен ако питаш, хич не ми трябваше, еле пък неговото... одма го пращах да си гледа змиоГХките!
    Обаче явно ще да е било, за да го харесват останалите, щото и той си беше един екземпляр... ма'ни. Плачевна работа. :DD

    Иначе обичам котки. Но не обичам да ми казват така - нямаме нищо общо ;)))

    delete
  • 21 ноември 2009 г., 8:23

    Хриси, "блазе" ти. "Мяууу" къде къде е по-благозувно от "квааа-квааак".На мен един сопол ми викаше жаба. И му разбих носа. И после стана еднаааа. Така че за една Нова година за мен нямаше подарък. Стоях си в настрани и доволно нагъвах торта( и швепсс!!:)), докато другите като топчета на поточна линия се редяха в колона и си подаваха дублиращите си подаръци. После танцуваха, разбира се:) Беше най-хубавата ми Нова година:))
    Много точно си го пресъздала, разсмя ме с даскалката и фалцетната радост. Ама баш така си беше;)))
    Гушкиии:)

    пс- ъъ, кое му е лошото на "Дъга"? Още си пазя цялата колекция списанийца( изчервих се);)

    delete
  • 21 ноември 2009 г., 8:24

    ..мдам..сутрин рано, в събота е нормално да изпусна някоя и друга буква.- "благозвучно" е думата:)

    delete
  • 21 ноември 2009 г., 9:07

    Хах, пак ме отнесе към моите спомени. И ние разменяхме подаръци и то точно по случайния метод.
    ДА, ама Ицко е влюбчив още от детската градина (подарих откраднат от майка ми пръстен на едно момиче (романтика)), та исках за празника да взема нещо на едно момиче, по което бях хлътнал.
    С помощта на мама, както уместно си посочила, взехме хубав шал и й го подарих с яркочервени от срам бузи.
    Побъркаха ме от подигравки.
    Тъжно, Хрис, тъжно. Но такива неща са ни направили сладурите, които сме сега :)

    delete
  • 21 ноември 2009 г., 10:37
    Хриси says:

    @ Идиотоваааа, аз колко прякори си имам, ехей, цяла колекция. Кой к'вот' му дойде на акъла, ми го лепваше за прякор. То остави Котка-та, ми "Хрис-ориз" вече биеше на самочувствие. Една пък се кефеше да ми вика "Христаки Кънев". То, да речеш, мъж да бях, ама... ни съм Кънева, още по-малко съм с гръцка жилка... такива ми ти работи, значи...
    Ако бях тръгнала да раздавам кютеци на всеки, който ми лепва прякор, половината училище щеше да ходи в гипс :DD

    Пъ.Съ. И ние си пазехме доскоро комиските, нищо им нямаше на "Дъга" и другите, просто всички ги имаха... и това затрудняваше избора на подарък :)))
    Ти с'я, за една грешка н'дей се коси - аз колко правя, да се знам у редактора...
    Цунки!

    delete
  • 21 ноември 2009 г., 10:38
    Хриси says:

    Ето на - комиКСи, Кънев, комиКси...!!

    delete
  • 21 ноември 2009 г., 10:44
    Хриси says:

    @ Ице, когато харесваш някого, и подаръкът има по-друг смисъл, и ти е приятно... пък аз с тоя подигравчийски маймун! :D
    Добре поне, че моля другарката не ни задължаваше и целувки да си раздаваме в знак на дружество и вечната такова, ъъъ... какво беше... :DD

    Тъжно е, когато робуваш на порядки. То не, че идеята за подарък на случаен принцип е лоша - така се избягва възможността няколко човека да изберат един и същ получател, и накрая някой да остане без подарък. Просто... недоизмислени работи... копирани. Имам чувството, е по отношение на забавлението вечно копираме отнякъде - от братушките, от хамериканците... то Хелоуин, то незнам какво... сякаш сами сме неспособни да измислим нещо оригинално. Не може да сме толкоз загубени, пък!

    delete
  • 3 февруари 2010 г., 1:16
    anonimen says:

    :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger