2009/10/04

Съкровище

„Корабчето плава, плава – като в океан.
Искам, искам аз да стана негов капитан!
Тууту рууту туту руту ту...”

Рефренчето от детската песничка цвърчеше в главите ни като палачинки в тиган, в очакване на сладкото от ягоди.
Неизменно всяко лято родителките ни подбираха багажец, и давахме газ... за Бургас – с деца на море. Нищо, че у Ленчето в „Изгрев” беше тясно, и едвам се побирахме на разтегателния диван, който имаше толкова грапава драперия, че и под чаршафа изгорелите ни гърбове бяха порядъчно ошкурквани. И досега го помня тоя кафяв диван, Прогресът да благослови пружините му!
Но какво тук значеха някакви си несгоди!

Сутрин Ленчето ни изпращаше на плаж, след като порядъчно ни следеше да излапаме максимум по две филии, дебело намазани с пастет, и чаша мляко. Хич не го обичах тоя пастет, да му се не види, един такъв розов и противен, обаче в името на пясъчните приключения се насилвах да го изям, иначе Ленчето нямаше да ме пусне, и цял ден щеше да ме гледа накриво.

Само при мисълта за сладоледа, варената царевица, блъскащите се колички, сувенирите и всички морски хубавини, ентусиазмът ни потушваше нощните лакътни ръгания.
При това, като че ли най-хубавото от всичко беше, че сами си осигурявахме средствата за въпросните лакомства. Имахме невероятния късмет при всяко плажуване да намираме в пясъка стотинки – изпаднали от нечии джобове, забравени, изпуснати от бягащи хлапета...
Тоолкова неща можеше да си купиш с двайсет стотинки, ехеееей. Цяло богатство!

Същия ден двете родителки ни зарадваха с новината, че ще пътуваме с корабче до о-в Болшевик. Така де – хем да се пообразоваме малко, хем да разнообразим плажуването. Под две родителки, да се уточня, имах предвид майчето и стринка – страховита и огромна - която държеше под строг контрол Мимето и подсмърчащия Борко. Ние с брат ми довършвахме отбора, а мен като най-голяма винаги ме товареха с отговорността да наглеждам останалите в тандема, и да бия тревога, ако – не дай си, Нептуне, стане нещо...

„Корабчето плава, плава – като в океан.
Искам, искам аз да стана негов капитан!
Тууту рууту туту руту ту...”

Корабчето беше прилично, но да не мислите, че като Леонардо ди Каприо сме се реели на носа му, крещейки, че сме господари на света? Тц. Не бяхме дорасли за такива подвизи, та послушно си седяхме на полирани дървени пейчици, жмуцахме швепс със сламки и гледахме как вълните се плискат през малките прозорци с бели завески.
Родителките следяха да спазваме приличие, а Мимето току го стрелкаха възчерните очи на стрина, за да му охладят ентусиазма, предупреждавайки за надвиснали шамари. Борето подсмърчаше и шареше безразборно с бебешки поглед.

Островът ни се стори достоен за приключения. Още след слизането се разляхме неудържимо, давайки израз на свръхенергичността си – обиколихме това, което някога е било манастир, а по-късно (през 1923) става затвор, и се върнахме на плажа – тясна ивичка с поносим пясък, където родителките вече опъваха хавлии и надуваха възглавници.

Моя милост упорито отказваше да си съблече дрехите, за да остане по бански.
Ровех си на пясъка близо до скалите, когато изненадващо пръстите ми напипаха сгънатите крайчета на банкнота от един лев, която стърчеше наполовина забучена в пясъка. Сърцето ми заблъска в бесен ритъм, когато измъкнах банкнотата, и установих, че тя всъщност е втъкната в още една – зеленикави два лева, от които усмихната гроздоберачка подаваше чепчица апетитни зрънца. Съкровище! Съкровище на острова!
Сигурно и Колумб не се е възрадвал толкоз, когато е откривал Америка. Идваше ми да крещя, и вероятно съм дала израз на емоциите, защото миг след това Мимето и брат ми се оказаха до мен, за да видят какво съм намерила, а Борето ситнеше тромаво отзад, сграбил кофичката и лопатката.

Победоносно стиснала съкровището си, вече си мислех колко неща ще си купя, и как ще си хапвам сладолед, и до края на живота си ще се блъскам с колички. Тръгнах да покажа на майчето находката, малката процесия братовчеди ме следваше страхопочтително.
Разтворох шепа, тържествуваща, очакваща да види реакцията ú – смес от гордост и снизходителна ласка по косицата. Вместо това срещнах втренчения в смачканите банкноти поглед на стрина, който никак не ми хареса. Имаше нещо хищно в тези очи, нещо плашещо.
Миг след това гласът ú изстреля гневно:
„ Миииимеееее! Къде са онези три лева, които ти дадох сутринта?”

Мимето имаше толкова слисан вид, щото надали през живота си някога беше получавало три лева накуп, и гледаше уплашено.
„Колко пъти съм ти казвала да пазиш по-добре парите, които ти давам!” , продължаваше да нарежда стрина, като в същото време претърсваше стръвно всички джобове по гащеризончето на Мима. Разбира се, това беше нагла лъжа. Кога пристигнахме, кога успя да ги загуби, че и да се заровят в пясъка, и то точно, където ги бях намерила?

Погледнах към майчето с умоляващ поглед, надявайки се да защити съкровището ми. Откъде накъде ще го давам, мое си е!
Майка ми, разбира се, схвана цялото театро, но ме застави да върна парите. И досега недоумявам защо не ме защити, дали бе допуснала, че парите наистина са изгубени от Мимето, или просто искаше да прекара един спокоен ден, и да запази някакви прилични отношения с етърва си?
Хвърлих гневно смачканите банкноти върху плажната хавлия на стрина, и избягах обратно в манастира.
Островът на съкровищата се бе превърнал в остров на лъжата.

снимка: Хриси

19 коментара to “Съкровище”

  • 4 октомври 2009 г., 13:29
    Lilito says:

    Ихааа,Мрънко-пишеш страхотно!Замалко да посегна и аз да ровя из пясъка!Ама се стреснах от стринка!
    Хубава приказка,макар и с нетолкова усмихнат край.Благодаря ти :)
    Усмивки и цунки :)

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 13:38
    Хриси says:

    Благодаря, Мръни! :)
    В дъждовните дни се сещам за летни, морски спомени :))
    Цунки и за теб, след малко идвам на гости в блогчетата! :)

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 14:27
    Блага says:

    Дали за Мимето островът на съкровищата се е превърнал в остров на откровението: прави като мама - лъжата носи облаги...

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 14:44
    Хриси says:

    @ Благи, нямам идея :)
    Въпреки, че ако е за изгодата, със сигурност ще те потърси, докато в останалото време даже няма да се сети, че съществуваш :)

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 14:52

    Еййй, ядосах се заради ограбеното детенце от алчната стрина преди толкова години. Вярата на децата в доброто, късмета и щастието не бива да се накърнява ... :(

    Аз пък помня едно златно лято, след края на жътвата, когато аз и сестра ми се ровехме до кръста в огромните купове жито в ТКЗС-то и открихме няколко бутилки лимонада. Имахме и друга находка - банкнота от един лев, с чиято оскъдна повърхност някой си беше избърсал задника. Отказахме се от нея, де :)

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 14:56
    Хриси says:

    @ Вещичке, какво да се прави... учили са ни, че загубеното се връща, когато го намериш... :)
    Страшни находки имат детищата, наглед приличат на нищо и никакви боклученца, обаче са всичкото им богатство - родители, долу лапите! :))

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 15:00
    Omnia says:

    Хммм, труден казус за онези времена- да защитиш детето, навличайки си гнева на родата или просто да дадеш, а то детето още не разбира напълно, все ще разбере някой ден. Обаче родата преди всичко...в днешно време сигурно биха се скарали, знам ли.
    Така или иначе, никога не съм одобрявала децата да отнасят или на тях да им отнасят нещо.
    Красиво разказано, Хриси, ала жалко , че краят е такъв...а в този остров на лъжата, както го наричаш, години по- късно, няма ли някакво съкровище за теб?

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 15:06
    Хриси says:

    @ Оми, към днешна дата островът носи името "Света Анастасия", заради някогашния манастир... красиво е, безспорно, макар че в нашите спомени ще си остане с името Болшевик :)
    Не съм имала възможността да отида пак, за да го видя през очите на възрастен...и да открия други съкровища.
    Може би някой ден... надявам се. :)

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 15:51

    Странно как някои детски спомени остават толкова отчетливо в паметта ни за цял живот. Мисля,че нещата не са се променили и днес родители постъпват по същият начин. оправданието е,че така "подготвят децата за живота". Кой ли живот имат в предвид?

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 17:41
    Omnia says:

    @ Хриси,лично аз обичам да се връщам на местата, които съм била( географски, не толкова на спомени, макар че и там наминавам от време навреме:)) и да поглеждам през сегашните си очи. Чувството е неописуемо изненадващо!
    Нещата се преживяват отново, като да гледаш собствена кинолента в главата си, но с различен финал и поука от филма;)
    Ще ми е интересно, ако някой ден отидеш пак там, да пресъздадеш впечатленията си тук, от по- различната режисура и сценарий:))

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 18:13
    Хриси says:

    @ Владо, аз съм като държавния архив - пълна съм със спомени и информация, :))) И ми се искаше да можех да забравям :)
    Нямам наблюдения дали към днешна дата родителите постъпват по същия начин, но не бих се учудила - във възпитанието се следват модели... макар и дразнещи.

    @ Оми, надявам се да имам такава възможност. Връщала съм се на много от местата, където е преминало детството ни, освен на острова. Чак на мен ми е любопитно... :))
    И разбира се, няма да пропусна да разкажа! :)

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 18:34
    ivo_isa says:

    Гаден спомен, но много добре записан:-) Мълчиш, мълчиш, па изсипеш нещо такова. По повод на стринка ти, явно хилядолетната история човешка не може да промени нравите... Почвам да си мисля, че е генно предопределено...

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 18:39
    Neizi_ss says:

    Хриси , останал е тъжен спомен, но запомнящ се ... сигурна съм, че нямаше да забравиш съкровището си, ако не беше се случило всичко това - но както казват по-старите ...нямаше да си извлечеш поука ... най-малкото, което е... някой ден не би подложила на това твоето дете ... а за Мимето ...щом се сеща за хората само, когато има нужда и интерес ... явно е била добро дете на майка си ...

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 19:02
    Хриси says:

    @ Иво, виновата, душа - студентски неволи ме бяха пооткъснали от блогО :)))
    Грозна работа. Да ми се чудиш защо въобще изплесквам такива истории... :)

    @ Нези, за мен парите са особено презряно нещо... ако набарам, който ги е създал, определено няма да му е хич хубаво! Но нещата тук опират до отношение...
    Човекът е продукт на своя избор. Не ми се ще да влизам в ролята на съдник, затова просто предпочитам да нямам контакт с тези си роднини. Е, човек не си ги избира... но може да избира поне поведението си спрямо тях.

    delete
  • 4 октомври 2009 г., 22:45
    Aquawoman says:

    Да откраднеш късмета на дете!
    Грозна постъпка, то е ясно, такива дребни душици сме ги виждали, но на мен друго ми е по-интересно - не ги ли е срам?! Ей така, не се ли замислят, че са жалки и гнусни :(

    delete
  • 5 октомври 2009 г., 8:38

    Еййййй, ама, че стринка!! Чак на мен ми стана кофти за малкото Хриси:( представям си как си се чувствала:( Ограбена всячески. Хубавото е, че го пресъздаваш с хумор:)И ме върна и мен години назад:) Иначе "Болшевик" още си стои и, ако пак имаш сгода да наминеш(разбира се,че ще ми се обадиш:), ще те водя на Даляна и там, обещавам ти, никой няма да ти отмъкне съкровището:)
    Гушки:))

    delete
  • 5 октомври 2009 г., 11:19
    Хриси says:

    @ Дани, към момента на постъпката - надали. За тях е важно да вземат, и това, което вземат - не и от кого. Дори в по-късен етап да са осъзнали стореното в цялата му гозота, с нищо не са го показали... :)

    @ Идиотова, бе... ти да не мисуиш, че аз ще да дойда, и няма да ти се обадя??? Тц. Как ще пропусна такава знаменателна встреча, бееее! :))
    За мен съкровището са тъкмо тези мигове - с приятели, с карсиви места, да си напълниш очите и душата - никакви други съкровища не са нужни! Гуш!!! :))))

    delete
  • 6 октомври 2009 г., 16:20
    kind says:

    Ой, душичка мамина! Може ли таквоз нещо, значи?! Бива ли така да му вземете богатството на т'ва убавото дете!
    Направо съм възмутена!!!
    От друга страна си мисля, че може и аз да съм попадала в ролята на стринката, когато моя син се кълне, че казва истината, а аз не му вярвам, ама нямам доказателство за това, а само разчитам на усещането, че ужким го познавам, щото съм му майка. И сега ми е едно гузничко... и малко страшничко, че незначителни случки като тази може и да сринат като нищо крехкото доверие между родители и деца.

    delete
  • 6 октомври 2009 г., 16:58
    Хриси says:

    Тинко, никога няма гаранции, душа :))
    От една страна, не си бил там, и не можеш да си сигурен дали е станало, както ти казва детето. От друга страна, понякога децата са склонни да послъгват - зависи от ситуацията :)
    Но няма за какво да ти е гузно - важното е, че истината рано или късно излиза наяве ;)
    Гуш! :)

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger