2009/09/14

Lesson 1: Don't be curious!

Родна социалистическа действителност в началото на 80-те: младо семейство - учител и шивачка на обувки - с две малки деца. Живот в периферен квартал и безумен наем за полупорутена къща, в която дори няма баня...

Дървените ú подове винаги скърцаха съмнително, и сякаш от стените всеки момент можеше да изникне някой разчорлен, стряскащ дух.
Затова домашните плацикания в детските нащърбени коритца биваха разреждани с посещения в градската къпалня, която събираше цвета на социалистическите труженички. И беше най-омразното ми място. Креслива телякиня, отдавна попрецъфтяла и с безформени телеса, надвикваше шума от шуртящата вода, плясъка на тасове и родителски викове към немирни хлапета. Страховита като Торбалан, с налепени по увисналия бюст отрязъци от билети, стоеше заплашително в единия край на банята, държейки в ръката си изтривалка - подобно уред за мъчение, и чакаше клиентки, чиито кокалести гърбове се нуждаеха от наместване.

Живо ме интересуваше душът. Бързичко ми доскучаваше да правя шампоанени замъци от дългите коси на майка ми, и в един такъв момент птичият ми мозък роди гениалната идея да се примъкна до кабинките, за да проуча какво е това чудо на техническата мисъл.
Нормалните деца, разбира се, или искат разрешение, или молят майките си да им покажат, като ги заведат. Аз обаче бях петгодишно, гноместо изчадийце, и нямах навика да искам позволение за каквото и да било. Възползвах се от леко разсейване на майченцето, и веднагически наруших забраната да не се отдалечавам.
В детската градина обичах да късам бодлите на розите, за да си ги залепвам по лицето, правейки се на страшна. И пет пари не давах за забележките на младичката, симпатична възпитателка. Поради което детската ми престилчица вечно беше украсена с медали от гланцови черни кръгчета, израз на вопиющото ми неподчинение.

Босите ми крака шляпаха по мокрите червеникави плочки на банята в посока към кабинките, и невинно се наредиха на късичка опашка от чакащи жени. Можех да мина за чие да е детенце и се радвах, че никой не обръща внимание на ситната ми персона, нетърпеливо очакваща да се натика под щуртящия водопад.
И ето го мигът на истината. Леле, че кеф!
Пакостливите ми пръсти любопитно връткаха кранчетата на смесителя, забучен всред фаянсови плочки с отвратителен светлосин цвят. С малката подробност, че птичият ми мозък въобще нямаше идея кое от двете е за топлата, и кое – за студената вода, поради факта, че не си различаваше лявата от дясната ръка.
Просто ми беше кеф да си ги връткам във всички посоки.
Внезапно падащата връз глупавото ми тиквЕ вода стана ужасяващо гореща. Ами сега? Ох, че пáри!
Рефлексите ми за самосъхранение биха отбой, и в отчаян опит да избягам от врящите капки, дадох на заден ход. Босите ми ходила срещнаха съпротивлението на хлъзгавия от сапунена пяна под, и последното, което запомних, преди да настъпи мракът, бе отвратително синия цвят на стенните плочки.

Събудих се сред ослепителната белота на някаква болнична стая, за да срещна две непознати, изучаващи ме очи. Дружелюбни очи на доктор с бяла престилка, който сякаш търсеше да намери по лицето ми нещо изгубено. Изглеждаше сериозен, и вероятно леко комичен, защото се разсмях, при което докторът придоби толкова слисана физиономия, че ми стана още по-весело.
Явно оттогава съм си хилежен хахавел.
И безспорно някой там, горе, много ме е пазил, защото ми нямаше нищо. Поне така е изглеждало – вероятно все нещо биха открили, или най-малкото, би си проличало, за едноседмичен престой в реанимацията. Спукания череп беше май единственото, с което ми се бе разминало, предвид зоната на удара. Само дето акълът ми, види се, не се беше наместил, та си останах все същото гноместо изчадийце, което продължи да си къса бодлите на розите, да бъде закичвано с черноточести медали и да тормози другите деца, вечно оглавявайки всяка пакост.
Нещо трябваше да се случи, за да почне трансформацията ми от дявол в ангел :)))
И то не закъсня: на седем се оказах в първи клас, препасана с импровизиран колан, в чието джобче се мъдреше малката кутийка на слухов апарат. Децата си умираха от любопитство да видят какво е това.
Но аз още на пет бях научила първия си урок - че любопитството може да убива.
А тяхното ме дразнеше. И започнах да ги лъжа, че с това уредче слушам музика, Божем ме оставят на мира. Не би, искаха да слушат и те. В техните очи бях нещо изключително необикновено и благоговейно се въртяха наоколо.
С какво удоволствие бих се сменила с някого от тях!

Уви... предстоеше ми да уча уроци, каквито не се преподават в никое училище.

снимка: интернет

23 коментара to “Lesson 1: Don't be curious!”

  • 14 септември 2009 г., 17:50

    Такива спомени остават за цял живот, а ти няма и как да го забравиш. Завиждам ти понякога за силата да се усмихваш и в тежки моменти. Продължавай да късаш бодлите на розите.

    delete
  • 14 септември 2009 г., 18:22

    Много искрено...Коментарите са излишни!

    delete
  • 14 септември 2009 г., 19:41
    Хриси says:

    @ Владо, все още ги късам понякога ;))

    @ Пеш, честно казано, мислех да оставя постинга без коментари... но все пак темата е колкото за преживяното, толкова и за любопитството... та който за каквото се реши да коментира :)

    delete
  • 14 септември 2009 г., 19:47
    Lili says:

    Мммм...ако не те познавах бих казала,че си се депресирала и заровила в миналото.Тц,оценявам високо способността да говориш за тази случка с усмивка!
    Малко са тези като теб,които са прескочили случилото се и се наслаждават на пълноценен живот.
    На мен не ми си ми странна,не те приемам като различна и те обичам Хахавелке :)
    Цун и гуш :)

    delete
  • 14 септември 2009 г., 19:59
    Хриси says:

    @ Доста добре ме познаваш вече, Лилко :* :)
    И позна - просто реших да извадя от прашасалия гардероб някой и друг спомен, те така на... за поука и (само)напомняне :)))
    Обичта е споделена, ей! ('ма няма да го удряме на сълзливости, с'я, знаем си се!) ;))
    Цунки, Мрънко! :)

    delete
  • 14 септември 2009 г., 20:04
    Aquawoman says:

    Любопитството наистина убива - и в пряк, и в преносен смисъл.
    А по повод "кутийката за музика" - аз пък носех очила в училище и през цялото време ми викаха Дани Цайса. Когато в седми клас нашумя Винету по телевизията, момчетата в класа измислиха индиански прякори на "женските", а моят беше "прозрачното стъкло" :))))))

    delete
  • 14 септември 2009 г., 20:17
    Хриси says:

    @ Дани, децата са особено жестоки понякога, дори и без да го съзнават :) Вероятно им се е струвало забавно. Възрастните се замислят за чувствата ти, затова или няма да кажат, каквото мислят, или ще го изрекат така, че да не се почувстваш оскърбен.
    Докато децата... те просто изричат истината - гола и автентична. Ако някой не я е приел, със сигурност ще се засегне. Аз не виждам защо да се засяга човек, когато чува истината :)
    Разбира се, когато си дете, не разсъждаваш по този начин. :)

    delete
  • 14 септември 2009 г., 20:45
    Хриси says:

    На мен ми викаха "глухарка" :D
    Е, със сигурност не съм била единствената Христина в училището, но "Глухарката", си беше друго, някак по-отличително, така... :))))
    Повече ме дразнеше, че ми викаха Хрис Ориз, може би защото все си бях такова едно, ситно и джуджанесто :D
    Но прякорите са за това - за да се харесват на всички, освен на този, който ги носи. :)))

    delete
  • 15 септември 2009 г., 0:34
    PetyaL. says:

    Макар,че не това е фокусът на публикацията.Накара ме да отворя раклата със спомените.Къде ме върна дет се вика....Горе долу и аз съм била такъв фъстък,когато баба ми ме водеше от време на време на баня.Не,че си нямахме баня,но си нямахме интернет и блогове.Ходенето в градската баня,която е от другата страна на улицата си беше традиция.Размяна на клюкинки и един вид обогатяване на социалния живот като ходенето на театър примерно.

    delete
  • 15 септември 2009 г., 3:37
    Aquawoman says:

    И аз се върнах назад и се зарових из спомените.
    Жалко, но има наистина злобни деца, да се чудиш откъде са събрали толкова омраза към света. Имахме една Миленка в нашия клас, много скромно и добро момиче, до крайност добродушна. По нашето време разводът си беше, както помниш - ГОЛЯМ СРАМ. На Миленчето родителите се разведоха, когато бяхме в шести клас. Боже, как я унижаваха съученичките ни, как я подиграваха, използуваха всеки удобен повод да и изкрещят в лицето, че техните са разведени. Сърцето ми се късаше за това момиче, като я гледах как страда, самичка се свиваше в някой ъгъл и плачеше, защото никой не искаше да се събира с нея. Но Господ си знае работата - като завършихме училище, в нея се влюби един доста заможен германец, не заможен, а чак престъпно богат, и Миленка се омъжи за него. Сега е щастлива и с прекрасно семейство. Не знам защо се сетих за това, може би защото ми беше приятелка и ставах свидетел отблизо на всичките и унижения. Такива гаври от съученички, такива обиди, и то от момичета с добро положение в класа, и отличнички.. Жалко е, и ужасно грозно, не знам какво прави децата толкова лоши :(..

    delete
  • 15 септември 2009 г., 8:00
    morrt says:

    Много истинско, много нежно. Благодаря!

    delete
  • 15 септември 2009 г., 10:38
    Хриси says:

    @Петя, изпитвам органична непоносимост към всякакви клюки, свързани с живота на хора - кой се оженил, кой къде заминал, какви пари взимал, тоя имал две деца,онзи...
    Може би и заради това банята ми бе омразно място, сега като се замисля.
    И се радвам, че съм оперирана от нездраво любопитство - никога не задавам на хората лични въпроси, ако те сметнат за нужно, ще споделят. Някои ме смятат за безразлична, следователно - нищо не са разбрали :)

    delete
  • 15 септември 2009 г., 10:47
    Хриси says:

    @ Дани, децата попиват поведение и изрази покрай възрастните.
    Ако нечия родителка не си подбира изразите пред детето, и обсъжда развода на еди кой си или се изразявя злобно по нечий адрес, то самото дете ще свикне да приема това не само за нормално, но и по същия маниер ще дава словесен израз на неща, които не разбира, но копирайки възрастните.
    Хубавите неща, които се случват на оскърбяваните деца, се явяват компенсация за всичката болка, но тя ги прави повече хора, и им отваря очите за стойностното в живота.
    Сега като сподели това, се замислям, че и моят случай доста напомня положението на Миленка - винаги имаше тарторки на класа, отличнички, чиито родители бяха "от гоялмото добр'утро", и учителките ги толераираха. В игрите определяха кой да играе, и кой не, и обяснимо защо мразех играта на "развален телефон".
    Към днешна дата обаче, нито една няма щастлив живот, доколкото ми е известно - може би сами са си го заслужили, а може би самата им злоба им е попречила да прогледнат... нямам обяснение.

    Не, че аз се имам за късметлийка. Но съм благодарна за всичко, което имам :) И най-вече, за уроците. Безценни са! :)

    delete
  • 15 септември 2009 г., 10:48
    Хриси says:

    @ Морти, за нищо - моля! :)

    delete
  • 16 септември 2009 г., 0:05
    Neizi_ss says:

    Хриси ще се дистанцирам от чувствата и ще разкажа на кратко една моя история резултат от любопиството ми - връщайки се от училище нацелвам купчина прясно забъркан цимент - втори клас съм и нямам понятие от това що е цимент и как действа - но на върха му заби фаращ/ж - демек лопатка за боклук - какво решава кака Ви Неза - че ша извади това чудо от там ...защо - и тя не знае - ама ей тъй на ...стъпва с новите си вишнаво-червени велурени боти /с единия крак само ...стиска победоносно завоеванието :) и при опит да направи крачка назад се оказва, че ботушчето остава в цимента, а крачето излиза обуто в чорапче ...при коет все пак успях да извадя с две ръчички буйката си ..и да тичкам към вкъщи, да оправи дядо белята, докато не се е прибрала баба ...от тогава - стоя далеч от всякакви циментови щуротии - особено ако са в насипно и мокро състояние :)

    delete
  • 16 септември 2009 г., 20:53
    Хриси says:

    :))

    delete
  • 20 септември 2009 г., 23:32
    Бени says:

    Здравей Хриси, развълнува ме. :)

    Аз се сдобих със слухов апарат малко преди да почна предучилищна, ама бях мноо оправно хлапе. :))) А за любопитството не питай. :)))) Трудно е, много е трудно да приемеш нещата такива каквито са и най - вече себе си такъв, какъвто си. А уроците са наистина безценни...Много бих се радвала ако някога имаш желание да ми пишеш. :)

    Поздрави. :)

    delete
  • 21 септември 2009 г., 7:21
    Хриси says:

    Бени, добре дошла в блога! :)

    Радвам се да се запозная с още една колежка.. по съдба :)
    Не се и съмнявам, че си била оправно хлапе, и още по-оправен човек сега ;))
    И ще ми е драго да държим връзка, не "ако" и не "някога", сега му е времето ;)))
    Поздрави! :)

    delete
  • 21 септември 2009 г., 11:57
    Бени says:

    Благодаря. :)

    Радвам се, че имаш желание за комуникация и си права - сега му е времето. :)))

    Лелее е няма такъв заплес. :)) Чак сега видях, че аз в моя профил не съм си оставила никакви данни за контакт. Ще ти пиша е-мейл. :)

    delete
  • 21 септември 2009 г., 20:24

    Хрис, възхищавам ти се!

    delete
  • 21 септември 2009 г., 20:39
    Хриси says:

    @ Бени, поне се намерихме ;))

    @ Кате, няма за какво, мила - на мен ми се струва, че няма кой знае какво за възхищение :)
    Свикнеш ли с някои неща, приемеш ли ги, останалото е лесно :)

    delete
  • 26 септември 2009 г., 11:13

    Винаги като чуя думата любопитство се сещам за една реплика на баща ми, повторена милион пъти през годините "Любопитството е признак на ниска култура".

    Струваше ми се несправедливо. Откъде-накъде порива за незначителна информация, като това кой звъни да търси майка ми, трябва да е осъдителен?

    В доброжелателното любопитство няма нищо лошо ... нали? :)

    delete
  • 26 септември 2009 г., 11:36
    Хриси says:

    @ Прав е бил баща ти, поне що се отнася до нездравото любопитство - сигурно е визирал намесата в личния живот на другите, пък дори с доброжелателни намерения ;))

    За децата е свойствено да бъдат любопитни покрай опознаването на света около тях. Почти всички сме изпитвали желание да пипнем горещ котлон, за да видим какво е това :)
    Забраните и натякванията нито пресичат любопитството, нито го утоляват :)
    Но е хубаво да се поощрява питането - повечето не смеят да питат за нещо, от срам, или, че ще ги помислят за глупави/тъпи :)))

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger