2009/08/13

Рабóти, бе... разбираш ли...

Мълчанието не винаги е злато, но затова пък скъперниците са особена порода, разбираш ли. Като е решил да мълчи, и да се тръшкаш, и да не се тръшкаш, това е то. Ще си къта мълчанието, дали от гузна съвест, дали поради непукизъм, или просто защото му е кеф да го играе твърдо копеле, разбираш ли. Някъде нещо се беше объркало, но къде и кога – нямаше шанс за разговор на кафе, за да разберем. Не, че чак толкова ме е тресяла жажда за кофеин, колкото си исках думите. И отговорите.

Кофти е да чакаш, и да не дойде. Поне празен смс да беше пристигнал, ама на – ‘га няма, няма. Особено като се присетиш за нетърпението му да се видите най-сетне на първа среща, след като почти година се е убивал да ти пише по всички възможни канали – мейли, смс-и, ай си кю, и най-сетне, в лигавото сайтче, където сте се запознали.
Сравнимо с великото мълчание, буди също толкоз велико недоумение.

А сте крояли планове да се преместиш пó на запад, столично така, за да бъдете заедно. Само дето, разбираш ли, той се утрепва от работа, блъска, не може дъх да си поеме, няма дори и пет минути да ти прати смс, така че действай и не го занимавай. Крачката е направена, защото многократно те е уверявал, че „няма винаги да е така”. Демек, и работохолизмът, дето го е прихванал, няма да е вечен, разбираш ли. Така: обещанието – налице. Надеждите – и те, как да не разбираш. Всичко е ясно.

И ето те на половината разстояние, приела работа, която не харесваш особено, но други възможности не ти се предлагат. Какво пък, по-важното е, че ще бъдете заедно. Ще се виждате по-честичко, и – каквото либоФ покаже. След осем месеца на въпросното място, той я се е обадил веднъж, я не. А ти се убиваш да пращаш смс-и, да търсиш зали, щото няма как да си вземеш компютъра, и винаги да предлагаш идеи за уикенда. Телефон ще ни свързва, телефон ни дели... Кофти.

Той, разбираш ли, се скъсва от работа. А ти му влизаш в положение, обаче не изтрайваш да му дръннеш един смс, да го чуеш, след като дни и седмици си устисквала да безпокоиш Негово Работохоличество. И макар, че не сте се чували от маса време, той звучи тъй, сякаш сте се разделили точно преди пет секунди, и какво искаш пак? Затваряш с гадничкото чувство под лъжичката, че се чувстваш като натрапник. По-зле си и от конска муха – той работи, разбираш ли, какви са тези глезотии сега. Колко пъти да ти обяснява, че работи и няма време. Ма н-и-к-а-к-в-о!

И ти работиш, бе м**ка му! Работиш по 12 часа, климаш над учебниците по нощите, но все ще намериш време за него. На всяка твоя покана за кафе, пица, разходка, виждане за пет минутки, той винаги е в командировка, болен е, махмурлия е, извън страната е. Страх да те хване какво ще е следващият път, когато се обадиш – антракс, птичи грип, отвлекли са го талибаните, похитен е от извънземни...
Обикновено се попиква от кеф, като му кажеш, че го обичаш, обаче, разбираш ли, той е железен пичага, и няма да се излага с такива лиготии, с’я. Да ти е ясно!

В някакъв момент ти просветва, че просто отбива номера. Той винаги е „ЗА” това да се случи – да се видите. Продължава да те нарича „скъпа”, и да замазва положението с нови обещания – „Ще се видим!”. Обаче никога не предлага сам някакви идеи по въпроса, затова пък винаги има с какво да откаже (или да отложи) твоите. Направо гори от ентусиазъм, разбираш ли. Така гори, че и твоите надежди без време са впепелени – дали ще си в столицата, на един крачол разстояние, или на Луната, все ще си далече. А уж дистанцията щяхте да скъсявате. Тъй се скъсява то. Пък и, почне ли да те скъпосва, смятай, че си се обезценила.

Накрая просто събираш сили да го майносаш, щото тоя сибирски студ между вас няма шанс да бъде разтопен даже и от огньовите адови. Взривяваш всички мостове, и го зарязваш да тъне в свещения си работохолизъм и мълчанието си. Дори си спестяваш труда да му кажеш какво мислиш за лицемерието му и всичките надежди, дето ти е давал. Той е твърдо копеле, разбираш ли – все ще му е тая, дали ще му се обадиш, или няма. Оставил те е да се досещаш какво ще да значи мълчанието, сещай се.

Е, то не се иска много акъл. Но понеже по презумпция хубавите приказки трябва да завършват с хепи енд, отколкото просто с какъв да е енд, скоро след това срещаш, когото си трябва. Дори си склонен да благодариш на онова мълчаливо, твърдо копеле – следвайки погрешните пътища на сърцето, излизаш на правилния.
Дъ лайф маст гоу он, ако трябва малко да парафразираме Queen :)
И те заживели щастливо... всеки по пътя си.

снимка: интернет

29 коментара to “Рабóти, бе... разбираш ли...”

  • 13 август 2009 г., 18:42

    Работохолизъм? Според мен, по-скоро страх от промяна на живота, който водиш. Страх да излезеш от релсите, по които се движиш.

    delete
  • 13 август 2009 г., 19:13
    Хриси says:

    По-скоро, и двете, Владо. С работохолизъм се оправдава тъкмо онова нежелание за промяна. Всъщност, ако трябва да съм обективна, работата си бе налице, но е тъпо да оправдаваш нежеланието си за комуникация именно с работа :)
    Минали неща - просто се намирам на блогване... :)))

    delete
  • 13 август 2009 г., 21:46
    Dani says:

    Много хубаво пишеш-не коментирам темата ,а начина по който се изразяваш.Медиите не знаят какво губят.

    delete
  • 13 август 2009 г., 22:14
    Хриси says:

    Дани, благодаря :)
    Аз лично определям стила си като нещо средно между селско-градска лексика, подправена с доза хилеж и самоирония. И малко цинизъм, разбира се :)
    Явно медиите са прекалено рафинирани, а боя се, аз леко грубея :)
    Но ти благодаря още веднъж и от сърце! :)

    delete
  • 13 август 2009 г., 22:52
    PetyaL. says:

    Колко хубаво си го описала.Страхувам се,че вървя по този път в момента,но съм стиснала здраво очите и упорито се заблуждавам,че всичко е супер,птичките пеят и облаците са от захарен памук.

    delete
  • 13 август 2009 г., 23:05
    Хриси says:

    Петя, не се страхувай :)
    Свойствено е за нас да носим розовите стъкла в такъв момент, но мълчанието е най-кофти изборът, когато си в позицията на чакащия. Това бе и идеята на поста.

    Аз никога не попитах за причините и липсата на втори шанс, защото ми се струваше, че ще получа отговор, който многократно преди това ми бе поднасян - "Работя. Нямам време."
    Разбира се, това бе само отчасти вярно.

    Днес се радвам на прекрасни взаимоотношения с възможно най-хубавия (във всяко отношение) човек - пожелавам го на всеки!! :)

    По-добре е картите да бъдат на масата, за да се спестят много недоразумения.
    Надявам се скоро да разсееш страховете си, и наистина всичко да е птички и захарно-памучни облаци.
    И хармонична комуникация - олуейз! :)

    delete
  • 13 август 2009 г., 23:52
    PetyaL. says:

    Благодаря ти!Съгласна съм също и за картите на масата.Трябва да има комуникация в една връзка,мълчанието и неведението я изяждат като чевей отвътре.Ще ми се и да очаквам по-малко.

    delete
  • 14 август 2009 г., 8:56
    Крис says:

    Този поне е имал оправданието на работохолизма и заетостта. Ако мълчанието си няма дори това извинение, ситуацията е още по-гадна. Затова към подобни типове трябва да се подхожда със съвсем малко търпение и да се запращат на майната им още след първите прояви на съвсем умишлено, неоправдано, незаслужено и нетърсено мълчание.

    delete
  • 14 август 2009 г., 10:00
    Хриси says:

    @Петя, най-хубаво е да не се очаква нищо - така шансът да се разочароваш е в пъти по-малък, защото с очакванията си съзаваш свои стереотипи, в които неговия персонаж може би не се помества.
    В моя случай тогава "връзка" е малко силно казано - имаше прекалено много дистанция, и което бе по-абсурдното - той подклаждаше надежди за взаимоотношения, които вероятно на по-късен етап не е желал.
    И мълчанието се яви неговото средство.

    delete
  • 14 август 2009 г., 10:07
    Хриси says:

    @Крис, наскоро един приятел изказа мнението, че в 90% от случаите отношенията приключват по метода на "мълчаливото измъкване".
    Независимо от причините, това е кофти развой, но когато си в позицията на очакващия, винаги ти се струва, че би могъл да проявиш още малко търпение, още малко разбиране.
    Липсата на комуникация обаче убива усещането за взаимност.

    Вероятно отстрани изглежда адски глупаво, но никой не би могъл да вини очакващия, че се е държал като човек, който обича.
    Аз се въздЪржах да майносвам словесно (не, че не ми е минавало през ум) - но това би било неоправдана агресия - все пак всеки е направил избора си. Не съвпаднаха. Случва се.

    В края на краищата, нека гледаме философски - има хора, които се появяват в живота ни, за да ни покажат нещо за нас самите. Това, че ние сме искали да станат част от живота ни, и да останат, е друга тема :)

    delete
  • 14 август 2009 г., 10:15
    ivo_isa says:

    Надявах се да е художествена измислица, но коментарите друго показват. Все пак наистина понякога някое зло е за добро:-)
    Хриси каза..."Днес се радвам на прекрасни взаимоотношения с възможно най-хубавия (във всяко отношение) човек - пожелавам го на всеки!! :)"

    delete
  • 14 август 2009 г., 10:15

    Наслаждавах се на тази публикация, на всяка остра захапка и на всеки завой в мисълта.

    Имаш талант, Хриси, продължавай да радваш!

    Наздраве със сутрешното кафе за напразните надежди и за нас, че сме ги надживели!

    delete
  • 14 август 2009 г., 10:20
    PetyaL. says:

    не Крис,в моя случай не е така.Пак се оправдава с работохолизма си,но получавам толкова внимание,колкото да подхранва мечтите ми,но тъпчем на едно място от сума ти време,а аз искам развитие.При него по-скоро е страх от обвързване,създаване на семейство и т.н.Макар,че изглежда стабилен,делови мъж на място,който не се страхува от нищо в бизнес отношенията,но в отношенията му с жените нещо куца и до сега никоя не е успяла да го преодолее,може би и аз няма да успея.Сложила съм си картите на масата и му давам шанс да осъзнае дали наистина се нуждае от мен.
    @Хриси,как мога да не очаквам нищо?!Ако не очаквам нищо за мен означава,че не ми пука.

    delete
  • 14 август 2009 г., 10:52
    Хриси says:

    @ Иво, де да беше художествена измислица :)
    Но целта на поста не бе да припомням стари истории, защото съм се терзаела за въпросния човек (някои си го помислиха), а за да покажа вид отношение, което не е правилно.
    И да, с човека до мен днес - Радо, когото честичко споменавам, имаме прекрасна комуникация - докато е така, недоразумения са изключени! :)

    @ Модерна вещичке, благодаря! :)
    Надсмивам се на наивитета си най-вече, но всичко е обяснимо и простимо :)))

    @ Петя, имах предвид, че всеки е такъв, какъвто избере да бъде (или е избрал), а не какъвто ти очакваш. И е нужно просто да си отговориш на съвсем прост въпрос - би ли имала търпението да понасяш и за в бъдеще това, което понасяш сега?
    Всяка жена смята, че може и е точно тази, която ще преобърне подредения коловоз така, че нещата да се получат, както е очаквала.
    Не винаги става така, за жалост.

    delete
  • 14 август 2009 г., 11:10

    Добре е, щом можеш да се надсмееш на наивитета си. Аз се обвинявам за него и още не мога да си простя как съм допуснала да изгубя толкова време, пък и достойнството си покрай него.

    delete
  • 14 август 2009 г., 11:19
    Хриси says:

    Тогава не ми бе до смях, но предполагам, че е свойствено за жените да се чувстваме пренебрегнати, и да искаме да бъдем за някого целия му свят :)
    Всъщност, наивитетът идва да покаже до каква степен детското в теб надделява - никое внимание не ти се струва достатъчно :)
    Колкото до достойнството, то също не се губи. Измамно усещане е - нали знаеш, щастието или нещастието е твоето отношение към неща или ситуации, а не самите неща.
    Тоест, сами си причиняваме излишни страдания, поради невъзможност да разберем или променим нечие отношение :)
    Уф, взех да звуча като досадна психоложка :D :)))

    delete
  • 14 август 2009 г., 11:25
    Хриси says:

    И никое време не е загубено, ако все пак си научил нещо и си извлякъл нещо положително, някакви поуки, които да приложиш в следващите си взаимоотношения :)
    Но ако си прекарвал времето в съжаление защо не може да стане, и не е станало, както си искал, тогава ще ти се струва загубено време :)

    delete
  • 14 август 2009 г., 11:37
    Крис says:

    "това би било неоправдана агресия - все пак всеки е направил избора си"

    Хриси, макар да съм убедена, че човек трябва да е свободен в своите решения, ако те целенасочено нараняват някого, то тогава трябва да се вземат мерки - такова е човешкото правосъдие. Освен това, за да имат стойност нечии постъпки и нечий избор, той трябва да има смелостта да застане зад тях. Съгласна съм - не се е получило между двамата, случва се, не е фатално. Но да се измъкнеш като пясък през пръстите по възможно най-малодушния начин, нямайки смелостта да кажеш на другия в лицето истината, а да го оставиш да се надява напразно - и това ми се е случвало и е сред мъжките постъпки, които са ме разочаровали най-много. Човекът си е заслужил агресията не защото е направил някакъв избор, а защото не е имал смелостта да си го признае.

    delete
  • 14 август 2009 г., 11:45

    Хриси, много неща научих, но времето пак си остава изгубено. Дори и в почти буквалния смисъл - цялата връзка беше толкова голяма травма за мен, че има цели месеци, за които нямам спомен, живяла съм като в транс.

    И пак не можеш да обвиниш човека отсреща, поне аз не мога - и без да ти го казва в очите, той е избрал неговия си начин да ти даде знак, че не желае да е с теб. А ти си избрал да си затвориш очите и да си ги стискаш силно ...

    Който иска да е с теб се мести, прави жертва, краде от времето за други неща, но намира начин.

    delete
  • 14 август 2009 г., 11:49
    Хриси says:

    @Крис, безспорно логиката ти е желязна. Но все пак, дори подобно отношение да заслужава правосъдната агресия, тя в случая не би променила нищо.
    Би имало смисъл, ако би довела до някаква реакция - пък дори само осъзнаване. Но си дадох сметка, че това бе човек, който винаги е постъпвал по същия начин и в предишни ситуации, така че и тези преди мен също толкова безуспешно бяха агресирали.
    Не мисля, че бих се почувствала удовлетворена, ако му бях казала какво точно мисля за него и отношението му, защото всъщност не бих му казала нещо, което да не е чувал преди.
    Единственият губещ в случая е той, тъй като с подобно еднакво отношение не само прогонва, но и не може да оцени хората до себе си.

    Агресията от моя страна, макар и заслужена, би било някакво дребнаво отмъщение. Просто не си струваше.

    delete
  • 14 август 2009 г., 11:54
    Хриси says:

    @ "....и без да ти го казва в очите, той е избрал неговия си начин да ти даде знак, че не желае да е с теб. А ти си избрал да си затвориш очите и да си ги стискаш силно ..."

    Точно. И въпреки това не мога да уважа такъв начин на "съобщаване", че не желае да е с теб. Още повече, когато някой не желае да е с теб, не продължава да ти обещава да се видите. :)
    Затова е необходимо да се проведе диалог, и - право куме, та в очи.
    Но когато такъв диалог винаги е отклоняван, не ти остава друго, освен да спреш да си стискаш очите, и да прогледнеш.

    Не казвам, че обвинявам някого. Но не толерирам такова "измъкване като пясък", както го нарече Крис.

    delete
  • 14 август 2009 г., 13:31
    Крис says:

    Хриси, права си, агресията не е най-доброто решение, защото натоварва много и този, който иска да се освободи от нея. Може би игнорирането е за предпочитане... Live and let live, дет се вика

    delete
  • 14 август 2009 г., 15:09
    Хриси says:

    @ Крис, така е - агресията лесно може да се превърне в автоагресия, която се състои в това да оправдаваш него и отношението му (съответно да го извиняваш), и да виниш себе си, че искаш твърде много или очакваш прекалено. Излишно е.
    Давам си сметка, че конкретния образ звучи леко демонизиран :)))
    Да кажем, че бе човек, който е очаквал другата страна да се напасне към неговия ритъм на живот, а на мен този ритъм ми се струваше прекалено ненормален.

    В края на краищата всеки носи последиците от това, което избере да направи. И всичко е добре, когато свършва добре.

    Благодаря на всички ви за дискусията! :)

    delete
  • 14 август 2009 г., 22:47

    Ех, колко познато... И моят филм беше с подобен сюжет, малко клонящ към филм на ужасите... Важното е от това да извлечем поука и да не правим други такива компромиси със себе си... :)

    delete
  • 15 август 2009 г., 0:35
    kind says:

    И аз май членувам в този клуб. С някои уговорки, и аз съм го изпитала работохолизма и заместването ми от компютърни игри ("разбери, че това е важно за мен и така релаксирам"). Събудих се след 3 години и го преболедувах точно за 48 часа. Невероятно!!! И аз самата не мога да повярвам. Въпреки, че раздялата е прясна, трябва да си призная, че въобще не се сещам за него. Нищо вкъщи не ми напомня за него, макар все още да не съм изхвърлила нещата му, които заряза в паническия си бяг, не ми пречат. Магия...

    delete
  • 15 август 2009 г., 0:41
    PetyaL. says:

    @Kind,честито за новото начало.
    @Хриси,страхотна си!Виж колко изстрадали души докосна с твоята публикация.По принцип аз и в моя блог не се изповядвам така,както го сторих тук.

    delete
  • 15 август 2009 г., 9:26
    Хриси says:

    @ Катя, "...като филм на ужасите" звучи с лек привкус на насилие. Дано не е имало такова нещо - това е едно от нещата, които открито ненавиждам, и което нищо не оправдава, не извинява.

    @Кind, добре дошла и тук ;))
    Явно доста сме в клуба - винаги съм се учудвала на обстоятелството, че толкова различни като натура хора, са склонни да постъпват по еднакъв начин. На някои не им пука, а други и да искат, не биха могли да променят обстоятелствата, или по-скоро не знаят как.
    Хубавото е, че се преболедува, макар за всеки конкретен случай лекарството да е различно, както и скоростта на оздравяване :)))

    @Петя, благодаря :) Ако пишехме само за да не седят блоговете празни, не би имало смисъл.
    Радвам се, че се получи дискусия с толкова интелигентни и приятни събеседници, така че удоволствието е и мое :))
    На всички изстрадали душички пожелавам да са силни по дух и отново да срещнат птицата на щастието - само не я затваряйте в клетка! :)

    delete
  • 15 август 2009 г., 15:29

    Е, не... Може би малко прувеличих, но аз наистина го изживях ужасно и трудно ми мина... Защото думите понякога са по-страшни от шамарите... Хубавото е, че съм си взела поуките... :)))
    Поздрави!

    delete
  • 15 август 2009 г., 22:41
    Хриси says:

    Съвършено вярно - думите понякога болят повече. Въпреки това, предпочитам веднагическата болка от няколко думи, казани откровено, отколкото ангонията на мълчанието, в която е стаена лъжа.
    Поздрави и хубавини! :)))

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger