2009/05/25

Керълайн

Беше време, когато усещанията за асоциализация и апатия се бореха за надмощие. Трябва да съм била някъде около шестнайсет, и помня, че съучениците ми в гимназията адски ме отегчаваха. Грррр...
Имах нужда да водя едни от онези философско-метафизични разговори, които същевременно те насочват към някакви отговори. Четях изключително много, но безсистемно, да не кажа хаотично. Интересувах се от неща, от които връстниците ми изглеждаха твърде далече, а връстничките ми бяха заети да се занимават с размисли за бъдещите балове, рокли (‘ма моля ви се!), гаджетата си (уфф), оценките и въобще - всичко онова, което ми бе досадно до смърт. Във всеки от нас спеше по един гений... и с всеки изминал ден заспиваше все по-дълбоко. Не ми бе нужно да се събуждам, за да откривам десетте разлики. Положително бяха повече. Не се чувствах комфортно в компаниите им, в които се кискаха глуповато, пушеха с отракания вид на очукани от живота, и единствените им теми за разговор се въртяха около това с какво да си запълват времето. Което, честно казано, не запълваха, а по-скоро убиваха. Горкото време.

Пък и все ме гледаха с онзи странен поглед, сякаш нещо не ми беше наред. Обичах да прекарвам времето си с книгите. И без това се чувствах аутсайдер, но и самите книги вече ми се струваха безинтересни – какъв смисъл да четеш, ако няма с кого да споделиш прочетеното? Връстниците ми смятаха това за самотно, скучно занимание. Намираха за достатъчно, че в училище им се налагаше да четат задължителните класици, които трябваше и да възхваляват до небесата, въпреки, че с кеф биха ги майносали. Което и правеха. Неофициално.

В някакъв момент ми попадна в-к „Спектър”, лека му вестникарска памет.
Забавлявах се да чета обявите за запознанства на последната страница – намирах ги за адски глуповати и смешно звучащи. Струваше ми се ненормално да си търсиш брачен партньор, само с няколко реда, измислено име и телефонен номер. Хъъ хъ.
И понеже рогатият обикновено се навърта около скучаещите хора, за да им създава работа, която не им е работа, в ума ми се зароди една безумна идея, която постепенно започна да се оформя като план. Такааа. Представих си какво би било, ако аз самата пусна такава обява. Надали някой би я забелязал, а и най-много да се посмеят и на моята глупост. Какво толкова можеше да стане? Е, целта не бе да търся брачен партньор – раничко ми беше. Просто обява за запознанство – с някой мил и интелигентен човек, с когото да водим задочните си кореспонденции в стил Хемингуей. Вероятно развинтеното ми въображение рисуваше ретроспекции на едно познанство, в което не липсваше и солидна доза романтизъм.

Самата обява не ме затрудни особено – беше кратичка и семпла, поместена в малкото вестникарско каре за обяви. И даваше да се разбере, че за крехките ми шестнадесет е желателно господата (с интерес да ми отговорят) да не бъдат 16 - и 27+. Така де.
Затрудни ме единствено изборът на псевдоним, с който да се подпиша. Едно име - уж не беше кой знае каква философия. Сигурно ми хрумнаха неколкостотин комбинации, но и през ум не ми мина да се нарека със звучно българско име или собственото си. Tц! Псевдоним е това. И трябваше да бъде най-малкото артистичен или аристократично звучащ. За жалост нито едно от хрумналите ми имена не можех да свържа със себе си. Туй то!
От тв екрана омразните ми персонажи от „Дързост и красота” безуспешно се опитваха да ми привлекат вниманието с блудкавите си и непредвидими любовности. Ъххх... Каква тегоба! Изключих го и сякаш в пристъп на протест изплесках името Керълайн, без да сметна за необходимо да го обвързвам с абсурдно звучащата ми фамилия. Просто Керълайн. Толкоз. След което, запечатана в онези отвратителни бели пликове със зелени редове и обгербвани с щампована зелена марка от 0.05 лв, обявата пое по неведомите пътища пощенски, за да ме изненада, излизайки в броя на вестника навръх седемнайсетия ми рожден ден. Ухааа!

И запристигаха едни писмааа... Никога през живота си не съм си представяла, че ще ме залее такъв писмопоток. Сутрин ставах рано, правех си кафе и бързах да сляза долу на обичайната проверка, за да взема писмата. Бе август, разгарът на лятната ваканция. И всеки ден в пощенската ми кутия имаше по седем писма. С-е-д-е-м. Ни повече, ни по-малко. Пристигаха откъде ли не. Подателите им ме уверяваха, как сред толкова пошли обяви моята била като светъл лъч надежда. Имали безпогрешното усещане, че са попаднали на същински ангел небесен, с когото е чест да се познават. Бре, бре... (дали да не си направя устата?).
Пишеха ми всякакви хора, някои – далеч над обявената възрастова граница. Боксьор, плажен спасител, бохемстващ студент по българска филология, граничар, дори наскоро освободен затворник... И всяко писмо разкриваше по някоя човешка съдба, нечии надежди... Колкото се радвах, че са писани за мен и до мен, толкова и ми бе неудобно да чета всичките тези изповеди. Заедно с писмата пристигаха и мънички черно-бели снимки, сякаш в подкрепа на това, че притежателите им бяха хора от плът и кръв (и доста стряскащи!), а не просто химерични хартиени образи.

Е, не срещнах нито любовта, нито принц – с кон или без. Затова пък се сдобих с ценни приятелства, от които накрая бе останал единствено студентът – бохем, с когото надълго и ширко споделяхме литературни вкусове, мечти... Пишеше особено поетични, стилни писма, с много характерен почерк. Разказваше за бохемски нощи на плажа, литературни опити, коледни тържества и студентски нощи със същия неподражаем стил, с който и ме бе впечатлил от първото писмо. Бе по-голям с цели седем години, ерудиран и начетен. Въпреки, че никога не се срещнахме, познанството ни не само мотивира, но и затвърди желанието ми да пиша. Пращахме си писма, в които в разказна форма интерпретирахме ежедневието си, говорейки за себе си в трето лице. Забавно беше. Докато по всеобщия житейски закон обстоятелствата не го запратиха по техните си релси и кореспондейшънът приключи. Запазих писмата му в една кутия – тринайсет на брой. Фатално или не. Да се опитваш да подновиш нещата бе като да се опитваш да накараш реката да тече наобратно.

Междувременно по-малкия ми брат бе решил, че в цялата писмовна афера има нещо като интрижка, и тъй като се бе домогнал до няколко писма с написаното на тях фалшиво име, ме взимаше на подбив при всеки удобен случай, наричайки ме Керълайн. Ах, говедце!
Летните ваканции прекарвахме в бабиното селце, и при всеки друг случай бих се радвала да си събера багажа, за да прекарам там лятото, но мисълта, че няма да причаквам всяка сутрин пощальонката с писмата, ми бе леко неприятна. В крайна сметка, заминах. С изричната препоръка говедцето да няма достъп до писмата и да ми бъде донесено всичко, когато родителското тяло пристигне от града в края на седмицата. Не-по-кът-на-то!

Един e-mail никога не може да предизвика същото вълнение, каквото предизвиква едно хартиено писмо, за което са отделени ценни минути и емоции. След едноседмично нетърпеливо очакване на писмата, през което време таях подозрения, че ще бъдат отворени и прочетени, те най-после пристигнаха. Наистина непокътнати. Заедно с история, която баща ми разказа на вечеря, докато седяхме на голямата кръгла маса навън. Нощта бе топла и приятна, около запалените лампи кръжаха пеперуди и нощни гадинки. Случката беше колкото конфузна, толкова и смешна, а аз се чудех да се червя ли, или да се смея до припадък.

Посещение. Явно находчиви съграждани решили да си опитат късмета, но вместо да губят време с писма и хартии, се заели да ме издирят. И ето ги пред вратата на апартамента, двама странни типа, вероятно очакващи да им отвори Керълайн, от плът и кръв. Нъцки. Вратата отворил обаче баща ми, с побелели от строителна смес ръце, който очаквал двама помощника за започнатите ремонти на банята. Ха Ха. Отваряйки вратата, той ги взел за тези, които очаквал, и направо ги поканил да влязат с широк римски жест: „Влииизайте, момчета... тъкмо съм забъркал...”. Не влезли. Единият смутено се изкашлял: „Ъъъъ, ние, таковааа.... търсим Керълайн.

Почти си представих как по лицето на баща ми се изписало висше изумление и ме нахили зверски смях. Помислил, че не е чул правилно и понаместил очилата. Единият повторил, изчервявайки се от неудобство, след което подал изрезката от вестник, където надлежно бил напечатан домашният ни адрес с обявата, а до него – проклетото измислено име. Бащаткото гледал и не вярвал на ушите си, местейки поглед ту към изрезката в ръцете си, ту към двамата посетители. Накрая свил уста преценяващо, извъртял театрално очи, и клатейки дълбокомъдро глава в знак на отрицание, изрекъл следното: „Хъъъммм... каквооо да ви кааажа. Адресът е верен, обааачеее... Аз от двайсет години живея тууук, но такава няаама.” И ги изгледал от упор. Виждайки очевидното обезсърчение на момците, които вече се усещали като в небрано лозе, се опитал да ги поуспокои с думите: „Може да е станала грееешка. При препечатването... налиии разбииирате.” Разбирали, и още как.
Нямайки търпение да се изметат час по-скоро, двамата изломотили някакво извинение, и го оставили да се пита каква е тази конспиративна геджура, в която шантавата му дъщеря го беше натикала.

Говедцето се подхилкваше интригантско-съзаклятнически, докато разказвах за обявата, писмата, задочните си познати...
Оттогава са минали толкова много години. Писмата биваха постепенно изхвърляни, според сантименталната им тежест, докато не остана нито едно.

А Керълайн порасна.
И никога повече не прати обява.



Снимка: интернет

14 коментара to “Керълайн”

  • 25 май 2009 г., 17:18
    morrt says:

    Изключително приятно за четене. Благодаря.
    Аз също имам подобно преживяване, но май беше с "Младеж", където мои приятели бяха изпратили адреса ми и името, за да се пошегуват. Дразнех ги показвайки им само снимките на момичетата, които ми пишеха. А веднъж дори излъгах, че отивам на среща с една от тях в Стара Загора.
    Ех, младост...

    delete
  • 25 май 2009 г., 19:34
    Хриси says:

    Благодаря, Морт :)

    Едно от ценните познанства пък беше от Хасково :P
    Вероятно на всеки се е случвало нещо подобно, но май по-важното е, че освен емоция и приятни спомени, има и куп други положитевизми, които са ни повлияли в същата насока ;)
    Младостта, иначе, не са годинките, а едно особено състояние на духа... знаеш :))

    delete
  • 25 май 2009 г., 20:44
    Ради says:

    Хриси, много е готино, много съм се смяла като си представих лицето на баща ти...

    Интерсна история - радвам се, че ни я разказа. :)

    delete
  • 26 май 2009 г., 8:43

    Хрис, отдавна не се бях зачитал в дълъг пост и да пожелая да го прочета пак, но ти го постигна. Великолепно написано и с потенциал за превръщане в разказ с известно изглаждане. Следвам примера ти и разкривам и аз една "тъмна" тайна от миналото.
    В 10 клас станах кореспондент на вестник "Тийнейджър love", да, знам, че е идиотско, но имах безмерно желание да пиша и да бъда публикуван, което не е умряло и до днес, както знаеш.
    Та и аз рещих да си пусна името в обява за запознанстава, без особени надежди, и щастлив заминах на поход "По стъпките на Ботев" - всъщност точно на днешната дата - 26 май, винаги почваха на тази дата :)
    Когато благополучно се върнах, ме чакаха и мен купчина писма, поне 20 някъде, и после месеци наред писах наляво и надясно. Но, честно казано, не срещнах някой, който да ме очарова. И затова моята история не става за разказ, за разлика от твоят :)

    delete
  • 26 май 2009 г., 10:28
    Хриси says:

    Ради, бащаткото наистина има твърде изразителен физионом, а ситуацията просто не можеше да бъде по-комична...



    Ооо, колега... какви 'тайни' си криел из ръкавите, значиии, тц, тц... :)))
    От всяка история става разказ, 'ич недей да скромничиш :)

    Аз, както се вижда, имам проблем с късия формат, хахах... За когото не го мързи да чете, не би било проблем, но се боях да не бъда твърде отегчителна - в края на краищата, дългите постове са си вид изпитание :)
    Та, благодаря ти, че си повторил, и, че на свой ред ни разказа! :)

    delete
  • 26 май 2009 г., 11:22
    Lili says:

    Уоу,някъде из редовете се видях -като подобие :)
    Много готино четиво :) Стахотен стил на писане :)
    А от Хасково сме само хубави хора ;)
    Моите поздравления Хриси :)

    delete
  • 26 май 2009 г., 11:53
    Хриси says:

    Лили, добре дошла в блога! :)
    Благодаря за поздравленията и отзивите :)))
    Пък току-виж се оказало, че имаме и общи познати... то светът е малък, какво остава за Хасково ;))

    delete
  • 26 май 2009 г., 12:53
    Lili says:

    Благодаря за топлото посрещане :)
    Ами незнам,то в Хасково всички се познават...само дето аз съм изчезнала оттам доста отдавна..но все пак :)
    Усмивки :)
    за допълнителна информация си има скайп и мейл ;)
    А за писмата...неповторими са и нямат никаква база за сравнение с e-mails .Друго си е с кеф да си провериш пощата и в кутията да се мъдрят пликове-уникално е.Аз като получа такова писмо съм като малко детенце.Дет се вика удрям дъ-то у тавана :)

    delete
  • 26 май 2009 г., 13:17
    Хриси says:

    Абсолютно :)
    Въпреки, че модата на писмовните кореспонденции тръгна от времето на соц-а, когато беше едва ли не задължително да си пишеш с дете от братския Съветски съюз. ХъХъ.
    На мен обаче ми харесваше, ако изключим факта, че повечето писма пристигаха отворени (кой знае какви конспиративни подозрения са човъркали нечии болни умове!), а пощальонките виновно се обЕсняваха, че така ги били получили... Е, получавах си картичките, календарчетата и опаковките от руски шоколади - все детски съкровища, които отдавна почиват в боклуджийските гробища.

    За някои обаче писмовната кореспонденция не е такава тръпка, тъй че не биха разбрали нито вълнението от писмото в пощенската кутия, нито подпалващия мерак да отговориш.
    Както казва Хемингуей:"Пиша писма, защото ми е приятно да получавам писма в отговор!"
    Е, не е само това, ама нейсе. :)
    Усмивки и за теб - и по много! :)

    delete
  • 26 май 2009 г., 13:27
    Lili says:

    Ооо,ние пък си пишехме с приятели от USA ,няма ти казвам как ни идваха писмата-ужастия.А за един колет трябваше да докладвам кво има вътре и що идва,абе всичко...ама все си го получих де :)
    Мда,който не познава това удоволствие,няма как да го оцени.
    Във връзка с писмата -имаш мейл :)
    Много усмивки и на теб :)

    delete
  • 28 май 2009 г., 17:39
    Neizi_ss says:

    Хриси, здравей - препоръчмаха ми твоя блог, а се оказа, че съм чела достанеща от теб и в bgreporter.com - невероятни стил, език и емоция съчетани в едно ... Благодаря за страхотните минути, които прекарах тук ... Вече си в списъка на хората, с които ми е приятно да прекарам ранните утрини, докато пия кафе и се разсънвам ...
    А сега по конкретната тема - върнах се в спомените,к огато си пишех с другарче от СССР ..но то беше нещо обичайно и почти задължително ...но пък беше приятно ...да рисуваш по писмата, да украсяваш, да пращаш забавни снимки ... но няма нищо по-красиво като изживяване от очакването на пощальона и отварянето на писмо с треперещи от вълнение ръце.

    delete
  • 28 май 2009 г., 18:08
    Хриси says:

    Здравей, Нейзи :)
    Добре дошла в блога! :))
    Приятно съм изненадана, че ме позна и в БГрепортер - аз все още пописвам и там от време на време :)
    Надявам се и занапред да ми гостуваш честичко, а аз ще се старая да не ви е скучно :))

    Писма все още получавам чат-пат, макар, че повечето са сметки и фактури - тях особено ги недолюбвам! :)
    Мейлите пестят време, блоговете скъсяват разстояния, но аз лично не бих имала нищо против да водя отново хартиена кореспонденция ;)

    Усмивки за теб и до нови срещи! :)

    delete
  • 28 май 2009 г., 18:20
    Neizi_ss says:

    Помогнаха ми да те разпозная :) а ми издадоха и една друга тайна - чеможе би сме от една и съща кръвна група :) от една порода :)LiLi има заслуга за това :)

    delete
  • 24 август 2009 г., 21:11
    kind says:

    Неее, имало и други като мен.
    Аз пък четях в. "Средношколско знаме" и от там свъртях толкова луди тикви като мен.
    Наистина е толкова хубаво да отвориш пощенската си кутия и в ръцете ти да се изсипят един як наръч бели (понякога въздебели), с мастилени петна от клеймата пликчета. Ммм...
    Имах една много .. ъъъ, абе направо като филмов сценарий история, ама айде друг път.
    И до сега, когато в офиса пощальона ми носи писмата с обратна разписка (работата ми е свързана с интензивна кореспонденция по конвенционалната поща) направо умирам от кеф да си седна зад бюрцето, да си взема ножа за писма и да отварям, отварям, изваждам и разгръщам, сякаш това, което ще прочета няма да е поредното неадекватно, щукнало в пристъп на слабоумие искане на някоя застрахователна компания или държавна институция за депозиране на допълнителни документи... ееех.

    delete
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger