2009/01/08

Предател / разказ по действителен случай/

** 1 **

- Застрашавате положението си, участвайки в подобни демонстации! – басовия глас на мъжа срещу него съдържаше скрита заплаха.
Намираха се в „секретната” стаичка на втория етаж на „Димона”, където Ариел работеше вече от две години. Привикали го бяха заради няколкото демонстрации на леви активисти, на които симпатизираше.
Двамата мъже в сиви костюми очевидно се опитваха да го сплашат.
- Но аз не съм направил нищо лошо. Това е демокрация, имам право да изразявам убежденията си, нали? – усети колко е неубедителен, още докато го казваше.
Сивокостюместите явно имаха задача да го накарат да се откаже от участието в демонстрации, без да ги интересува ни най-малко какво мисли той по въпроса.
Единият, по-възрастният от двамата, който до момента бе стоял прав, тикна грубо към Ариел два бели листа.
- Надявам се, че виждате какво е това – каза той. Гласът му излизаше със свистене, сякаш човекът страдаше от задух. – Погледнете го още веднъж добре.
Бяха документите за поверителност, които бе подписал при постъпването си в ядрената лаборатория – задължително условие за всеки новоприет. Подписът му се мъдреше в долния край на втората страница, потвърждавайки законовото му право да мълчи.
- Не виждам какво общо може да има това с...
- Нека ви обясня картинката – прекъсна го грубо мъжът със свистящия глас. – вие сте рисков елемент. Не можете да работите в ядрена лаборатория, която е секретен проект, и в същото време да подкрепяте леви арабски студенти. Огледайте се! Израел постянно е заплашван от араби, които крещят:”Джихад! Искаме кръвта ви!”. Схващате ли ми мисълта?
Той млъкна за момент. Очите му не се откъсваха от тези на Ариел, сякаш можеха със стоманената си сивота да бетонират нареждането. После продължи по-меко:
- Работодателят ви е гласувал доверие. Не е разумно да го пропилявате по такъв начин. Надявам се, че бях достатъчно красноречив.
- Заплашвате ли ме?
- Не, предупреждаваме ви, за ваше добро е да се откажете от демонстрациите.


Но Ариел Леви не се отказа.
Той беше израилтянин, но никога не се бе чувствал на мястото си нито в Израел, нито в семейството си. Баща му беше равин, и очакваше от него да го последва в тези убеждения. Но за да получи образование, известно време избягваше да се противопоставя на властния си баща. Когато завърши, реши да спести пари от някаква работа, за да замине далеч, извън пределите на Израел.
Така се беше озовал в „Димона”, секретна ядрена лаборатория, за която израилтяните не знаеха почти нищо. Правителството на Перец нито потвърждаваше, нито отричаше заниманията в лабораторията.
Ариел Леви бе получил добро образование с технически познания, и в работата му го ценяха. Когато успоредно с това продължи да се образова, се запозна с философиите на Ницше и Декарт. И започна да подкрепя арабските студенти, които се бореха чрез протестни демонстрации, целящи да привлекат общественото внимание върху проблемите на арабската общност.
А сега тези сиви костюмари му заявяваха, че нямал право да им симпатизира, защото работи в секретен обект. Явно шефовете му се страхуваха, че ако се сближи прекалено с арабските активисти, може да бъде вербуван от тях и да разкрие важни тайни.
С думи прости, да стане терорист и предател.

Но той продължи да им симпатизира.
И месец по-късно получи от фирмата предупреждение, че заради съкращаване на щата го освобождават от задълженията му. Прие го като лична обида.
Съкращаване на щата, дрън-дрън... Значи, отказа да се подчини на костюмарите, и ответната реакция на горните инстанции беше да му отнемат работата. Нямаше да се даде толкова лесно. Гадовете щяха да си платят, задето го тормозеха и го заплашваха, а сега му отнемаха и възможността да събере пари, за да се махне. Беше понеделник, 8 юни.

Седмица по-късно Ариел Леви вървеше уверено и спокойно към автобуса, с който извозваха живеещите в района на лабораторията. Денят бе като всички други, слънцето блестеше върху куполите на лабораторията, разположена на огромна площ насред пустинята Негев.
Всеки ден маршрутът беше един и същ – автобусът ги откарваше до металния портал, задвижван с елекронен код и охраняван от униформени с подвижни радиостанции. Багажите на всички биваха щателно претърсвани, но за толкова време в лабораторията, охраната разпознаваше повечето работници, и проверките станаха някак съвсем бегли, формални.
Същата сутрин, преди да тръгне от дома си, Ариел пъхна в раницата си празен фотоапарат. Ако го хванеха с него, винаги можеше да каже, че е бил на плаж, и е забравил да го извади от багажа си. Но знаеше, че се бе превърнал в „рисков фактор”, и съществуваше възможността да не му повярват. Да става каквото ще!

Качи се в автобуса заедно с други свои колеги. С късо подстриганата си черна коса, къса брада и безлични, незапомнящи се с нищо дрехи, Ариел Леви създаваше впечатление на уморен чиновник, който всяка сутрин отива на работа с мисълта за почивните дни. В автобуса почти не говореха, сякаш самия факт, че отиваха в ядрена лаборатория, автоматично ги превръщаше в мълчаливи, заклели се да не говорят до края на живота си роботизирани фигури.
На портала охраната му махна леко, и се усмихна. Не провериха багажа му до дъно, само хвърлиха бегъл поглед върху кутията с обяд и чистата тениска, която си бе взел. Задължени бяха след работа да си вземат душ в баните на комплекса.
Всичко бе минало отлично. Скри празната „Лайка” в шкафчето си между дрехите, и завъртя комбинацията на шифъра. Всеки от работниците имаше индивидуален шифър, и бе изключено да му тършуват из нещата.
След два дни също толкова безпрепятствено пренесе и две ленти.
Оставаше само подходящият момент. Бе сряда, 17 юни.

Реши се да действа на следващия ден, докато колегите му обядваха в столовата. Под предлог, че има недовършени неща, се извини, че си носи обяд и ще хапне в кабинета си. След което се качи на покрива със заредения фотоапарат, и започна да снима.
Слезе и в подземните нива, където бе сърцето на лабораторията с контролни табла и пусковте механизми на бомбите. В рамките на половин час Ариел Леви успя да направи 57 снимки. Все още не знаеше за какво може да му потрябват, и какво ще прави с тях. Но искаше да ги има, преди да го изгонят от лабораторията.
В петък изтичаше предизвестието му, и трябваше да напусне.
Вече бе решил, че ще замине за Австралия – страната на кенгурата и аборигените.

** 2 **

Бе пристигнал с кораб, след като се наслади на удобството на пътуването. Моташе се из пристанището Манли, беше просто турист, който не познаваше никого и никой не познаваше него.
Отиде в Брисбейн, Куинсленд. Австралийския щат му позволи да се наслади на смяната на климата, да се почувства свободен. Нямаше идея какво ще прави оттук нататък, но бе убеден, че поне в близко бъдеще не желае да чува за Израел.
В Брисбейн имаше доста приятни ресторантчета, барове и магазини. Купи си карта, и реши, че в скоро време ще посети Големия бариерен риф, зоопарка и Културният център, носещ името на щата Куинсленд.
Хотелът, в който отседна, се казваше „Илдън Хил”. Хареса му, че бе разположен до главен път, макар че не се криеше и не бягаше от никого – никой не знаеше, че бе снимал секретната зона и носеше в себе си снимки, за които тук, в Австралия, съвсем бе забравил. Хрумна му, че би било добра идея да ги предложи на пресата, но щеше да мисли за това по-късно. Сега искаше просто да бъде турист. Ни повече, ни по-малко.


До късно се шля из площад „Крал Джордж”, посети няколко бара, и в последния, чието име не си спомняше, се запозна с тоя готин пич, Родригез. Алберто, Алфредо или нещо такова. Симпатяга, жените го заглеждаха. По някаква случайност пичът се оказа журналист...вярно, падаше си малко мошеник, малко лицемер...от всичко по малко, но пък можеше да му бъде полезен. Засега не бързаше да му се доверява.
Уговорили се бяха да пият по питие на другия ден, и Ариел се прибра в хотела си.
Австралия му харесваше.


На следващия ден Родригез закъсняваше за срещата. Ариел предположи, че новият му приятел вероятно е или махмурлия, или е забил някоя мацка из баровете предната нощ. Леви не спазваше стриктно предписанията на религията си, но не обичаше твърде да пие.
След като бе чакал Родригез в продължение на час в ранния предиобед на площада, се отказа от третото кафе и пое по улиците. В една църква наблизо се разнесе монотонно пеене, и противно на очакванията, Ариел се заслуша. Хареса му, и хлътна през отворената врата.
Отслужваха някаква литургия – бе влязъл в християнска църква. Вътре бе полутъмно и миришеше на тамян. Ариел приседна на една от редиците дървени пейки, и се заслуша в думите, които не разбираше, но които му действаха по странно успокояващ начин. Никога не бе изпитвал особена религиозност. Спомни си как спореше с баща си, и смяташе юдаизма за религия, крайно изкривена и погрешна, в която не можеше да открие себе си. Не бе мислил по въпроса дали изобщо има друга религия, кото иска да прегърне...Но сега, докато слушаше напевния глас на свещеника, който говореше за Бог и възпяваше Неговата милост, нещо в душата на евреина се преобърна. Почувства желание да прегърне това успокояващо, ново начало.
И сякаш като потвърждение, че трябва да скъса всички връзки с Израел, Ариел Леви прие християнството.
Кръстиха го в светена вода, и там, над купела, той се закле да изповядва Иисус Христос за свой Бог и Спасител, макар че според евреите, той никога не бе идвална Земята. Постъпката му бе предателска спрямо семеството. Спрямо Израел. Спрямо Талмуда.
Но той усещаше, че е постъпил правилно. Бе намерил себе си. Трябваше да дойде чак в Австралия, но бягайки с тайните в раницата си, бе намерил себе си. Дори не смяташе за нужно да използва снимките, да отмъщава...
На път към хотела Ариел, вече Анди Лирой – вървеше с леко сърце.
На рецепцията установи, че Родригез беше го търсил. Реши да го намери, и да отпразнуват новото начало в живота му. Дори не подозираше колко ново щеше да се окаже.


- Значи вече си християнин, а? Е, това е голяма стъпка, и по този случай вдигам наздравица за теб! – Алфред Родригез декламативно вдигна чашата с уиски, в която плуваха мизерни късчета лед, и отпи сочна глътка.

Бяха в закътано сепаре в същия бар, в който се бяха запознали. Ариел-Анди колебливо отпи от своето уиски, усмихвайки се като човек, когото алкохолът е започнал да хваща.
- Надигай, надигай смело – подканяше испанецът – сега си като нас, трябва да пиеш юнашки. Спокойно, друже мой, скоро ще те уредим и с други грехове! – пиянския му смях изпълни сепарето, и Родригез се огледа за жени на бара. Нямаше.
Почувствал се в свои води, Ариел-Анди реши да се освободи от тежестта на товара, и накратко разказа на Родригез за работата си в „Димона”, за снимките, за всичко. Изповяда се, изпи последното клатушкащо се в чашата му уиски, и махна с ръка.
Като бивш журналист, който не си подбираше много средствата, за да създава материали, Родригез надуши новината, която можеше да се превърне в сензация. Той веднагически изтрезня – явно не беше толкова пиян, колкото се бе постарал да изглежда, или разказаното го бе отрезвило. Наля по още едно, и невинно подхвърли:
- И какво ще правиш сега? У теб ли са още лентите?
- У мен са. Но не са проявени...загу...загубих желание да отмъщавам. – Ариел гледаше тъпо в една точка някъде до рамото на Родригез, подпрял буза с длан.
- Е, недей така – трябва да разкажеш! Хората трябва да знаят как са се отнесли с теб, какво се мъти в тази лаборатория... та собствения ви народ не знае какво има под носа му!
- На кого му пука? – изломоти Ариел. – Сега съм нов човек, искам да загърбя миналото. Ще..ще...ще си намеря нова работа. Ще започна отначало...

И гаврътна на един дъх уискито, което Родригез току-що му беше налял.
В края на краищата журналистът почти го убеди, че трябва да публикува материалите. Обърна го на чест, накара го да повярва, че постъпва по съвест, като поема дълга да извести на сънародниците си истината за уклончивата политика на Шимон Перец. И едновременно с това да предупреди света за ядрената мощ на Израел.
След два дни заветните кадри цъфнаха по стъклените витрини на едно забутано фотоателие, където Родригез го заведе. Хората минаваха покрай витрините, без да подозират какво е това – за тях бяха просто снимки...57 снимки, от които крещеше държавната тайна на Израел.


** 3 **

В кабинета на министър-председателя дискретно влезе костюмиран агент от отбраната. Сух и издължен, той бе помолил за спешна аудиенция, носейки под мишница тънка папка с гриф „Строго секретно”.
- Шалом, г-н министър-председател! – тихо поздрави и седна срещу масивното бюро.
- Шалом! – притеснението си личеше в гласа на политика, който вече бе в течение на всички опити на Ариел Леви да се свърже в Австралия с местната преса, за да публикува снимките си.
- Г-н министър, това не може да продължава така. Време е за по-крути мерки, преди цялата информация да лъсне в международния печат.

Шимон Перец се смяташе за бащата на ядрената програма, радетел на нейното прилагане и бе задействал построяването на целия лабораторен комплекс в съдействие с френските власти. И сега цялата му грижливо пазена тайна, цялата отбранителна мощ на страната бе заложена на карта, в ръцете на един отмъстителен предател, на един..терорист и отцепник. Не можеше да нареди на МОСАД да го ликвидират, така щяха да придадат на цялата ситуация оттенък на истина, един вид, да си признаят. А Леви щеше да стане мъченикът, умрял за съвестта и свободата на словото.
Много, много кофти ситуация!!!
Само преди няколко дни бе свикал извънредно заседание, на което с всички министри обсъдиха планове за справяне с положението. Агенти на МОСАД следяха всяка стъпка на Ариел Леви. В момента сухият, сивокос агент на бюрото срещу него носеше последния доклад от преследването.
Перец отвори папката с жълтите си тънки пръсти, и бялата му коса сякаш стана още по-бяла. По последни сведения Ариел Леви вече се наричаше Анди Лирой, бе християнин и се намираше в Лондон. И правеше опити да се свърже с големи британски таблоиди.
Перец беше евреин до мозъка на костите си. Би могъл да прости някак разкриването на държавните тайни – в крайна сметка можеше да ги издаде и всеки от работниците в комплекса. Отдавна се бяха опасявали от такива действия на Леви, затова и бяха го уволнили. Но по-труден бе за преглъщане фактът, че Леви бе предал юдаизма, бе се покръстил, с което автоматично ставаше предател по всички показатели.
Не можеха да го оставят да се свърже със „Сънди Мирър” или „Таймс”. Нямаха и време, но засега не искаха да се издават, бе рано Ариел Леви да разбере, че го следят агенти на израелското правителство.
Затова бе нужен друг ход... Контраатака.


Ариел Леви бе заминал за Лондон след поредица от неуспешни опити да насочи вниманието на няколко австралийски медии към историята си. Накрая в централния офис на „Сънди Мирър” разгледаха фотографиите, но бяха поискали време за разследване, преди да публикуват каквото и да е – искаха да се убедят, че източникът и информацията са достоверни. Обещали му бяха двеста и петдесет хиляди долара хонорари от публикацията, интревюта по телевизията и широка популярност. Обещали бяха и дял от двадесет хляди за Родригез, за помощ и принос при отразяване на историята.
Всичко вървеше идеално - историята се потвърди, Ариел Леви бе сигурен източник, и от този момент задължение на вестника бе да го пази. За жалост не знаеха, че вече са привлекили вниманието на МОСАД към действията си, и че източникът е известен и на тях... а ТЕ имаха задача да го заловят, и да го върнат в Израел, където да бъде съден за държавна измяна. Като предател.

В редакцията на „Сънди Мирър” Ана Коен беше най-младата стажантка в отдела за вътрешни разследвания. И понеже беше еврейка, шефът бе решил да я ползва като контакт и постоянна връзка с източника Ариел Леви или Анди Лирой. В Обединеното кралство той имаше намерение да смени официално името си според приетото християнство, за да получи легални документи.
Ана Коен беше негов гид, душеприказчик и едновременно с това – журналист. Никога не допусна по-голяма близост от това да пият кафе или да обядват заедно, докато настъпи времето за публикация на материалите. Многократно бе предупреждавала Леви да не се доверява да непознати, и да не говори с никого за снимките. Водеха безконечни разговори за религията, взаимоотношенията и нравите в Израел. Ариел Леви ставаше все по-неспокоен и изнервен с напредването на времето и очакването на публикацията.
И определено му липсваше женска компания. Откакто бе дошъл в Лондон, Ариел поддържаше контакт единствено с Ана, и някак естествено се привърза. Но дистанцията, поддържана от нея, го караше да спазва приличие. До момента, в който на връщане от вечеря, докато я изпращаше до апартамента и, не се бе опитал да я целуне в асансьора. Тя го отблъсна тогава, заявявайки му, че си има приятел, и го бе помолила да се държи прилично.
Знаеше, че не го е направил, защото я желае. Ана беше не особено привлекателна брюнетка, и с тегло, малко повече за средния й ръст. Нямаше особен успех сред мъжете, но поддържаше лични отношения с дългогодишен състудент, с който бяха останали заено по силата на навика. Но тя бе еврейка, и не би си легнала с друг мъж, дори да настъпваше краят на света.
Не така стоеше въпростът при Ариел. За 30-те си години той все още не бе семеен, работата в лабораторията не му бе предоставила възможността да създаде семейство и да се среща с жени. Можеше да се каже, че нямаше кой знае какъв опит с представителките на нежния пол, което бе и причината да го заловят по адски нелеп, почти треторазреден филмов сценарий. Чрез жена, разбира се.


** 4 **

Двамата сиви костюмари висяха на главата на мъжа вече от няколко часа. След като любезно му бяха предложили кафе, и за отрицателно време бяха успели да съберат целия му жалък живот в папка с няколко страници, бяха убедени, че го държат в ръцете си. Знаеха и за онзи уж нещастен случай, в който бе загинало дете, блъснато по невнимание от пиян шофьор, който даже не бе спрял да види какво е сторил, и да повика помощ. Мъжът беше Алфред Родригез.
Той остана в тъмната стаичка близо два дни, в продължение на които бе получил солидна обработка и в добавка - пет хиляди долара. Които бяха оправдани с появата на тлъсти заглавия в сутрешните броеве на лондонския „Таймс”, броени дни преди подготвяната публикация за ядрения арсенал в Израел.
Гръмки заглавия обявяваха, че Ариел Леви е мошеник и предател, който разпространява ядрени лъжи. Авторът беше Алфред Родригез.
Политически много хитър ход. Омаловажи готвената новина на „Сънди Мирър”, дискредитира източника им и спаси израелската политика. Ариел Леви разбра, че МОСАД са по петите му. И научи, че Родригез го е предал за 5 000 сребърника.
От този момент нататък всичко и всеки беше подозрително.

В една септемврийска вечер на излизане от заведение Ана и Ариел срещнаха стар съученик на Леви. Имаше прегръдки, целувки. Еуфория витаеше в мразовития лондонски въздух.
- Колко време мина? – възторгваше се до умиление съученикът. - Трябва задължително да се видим за по кафе! – той тупаше Ариел по раменете, стискаше ръката му, греейки от радост, а после няколко пъти се обърна към Ана: „ Нали ще го доведете, ама непременно, той все забравя!”
Нещо в прекалената му настойчивост не се понрави на Ана, но въпреки това направиха уговорка за следващата вечер. По време на която Ариел уж невинно попита стария си съученик Рамон, какво би направил, ако местата им бяха сменени. Рамон отговори, че вероятно не би го направил, защото ще го върнат в Израел, и ще лежи дълго, много дълго.
Това прозвуча като заплаха, или бяха станали особено параноични. Не беше ясно дали срещата е инсценировка, а тези думи – вид предупреждение. Вечеряха без апетит, а накрая се разделиха без повече обещания за срещи.
Но предстоеше още една. Съдбовната.


** 5 **

- Срещнах някого, няма да повярваш! – Ариел заобиколи бюрото на Ана, и седна на ръба му, избутвайки куп хартии до компютъра. – Ревнуваш ли?
- Хаха, ще ти се...Всъщност, се радвам за теб, но нали знаеш, че трябва да си внимателен? – тя го изгледа изпод вежди, вдигайки глава от клавиатурата, и се намръщи театрално.
- Стига, Ана, не бъди параноичка. Зарадвай се заради мен!
- Коя е? Разкажи де, не бъди такъв потаен скръндзел! Цялата съм уши и внимание!
- Американка е – Ариел си придаде загадъчен вид. – Срещнах я пред антикварен магазин, и я заговорих! – рече победоносно.
- Ти и заговаряне? Помня, че беше свит като плъшок и не ме гледаше в очите, когато се видяхме за пръв път, за да взема интервю от теб.
- Е, времената се менят. Туристка е, отседнала е наблизо...и като всички американкаи се прави на недостъпна, преди да скочи в леглото. – Ариел се подсмихна: - Но ще го играя този театър!
- Откога стана спец по американска психология? – Ана сви устни. – Е, късмет, Аполоне...но имам материал, и ако не го завърша, ще прося понички зад ъгъла. Шефът го искаше за преди 10 минути...Изчезвай!
- Вече ме няма. И да, утре ще се видим отново с американското гадже – пукни се!

Ана го изгледа, и поклати глава, докато Ариел се отдалечаваше с леко танцова стъпка. Вестникът имаше задължение да пази източниците си, но в крайна сметка не му беше бавачка, а и личният живот си бе негов личен. Само се запита дали ако бе капан, щяха да реагират навреме, преди да се хлопне.


Синтия Джеймс беше опитен агент. Наели я бяха от много високо ниво, за да бъде примамка – имаше вида и данните, за да мине за куха американска туристка, която си придава важност, преди да си легне с поредния забърсан. Изучила бе тънката папка с материали за жертвата, и от това, което бе прочела, случаят се очертаваше досадно лесен. Дори се учудваше, че са наели професионалист като нея, но именно заради професионализма си трябваше да свърши задачата добре, макар и самата задача да не бе кой знае каква философия.
Единственото, което трябваше да прави, бе да играе притеснена туристка, която няма търпение да се махне от Лондон, защото не се чувства спокойна и не може да се отпусне. По план трябваше да го убеди в ролята си, за да го накара да хлътне по нея, и да я последва. Целта бе да заловят Ариел Леви извън пределите на Великобритания, и да го транспортират в Израел, където да бъде съден.
Тя не беше еврейка, и не намираше, че Леви бе толкова опасен престъпник, дори бе склонна да оправдае разкриването на ядрените тайни. Но бе само агент, а личното и мнение не интересуваше никого. Но нямаше и скрупули, ако се наложеше да предприеме по-твърди мерки. Засега щеше да следва набелязания план, поне ако нещо не се обърка. А винаги се объркваше.
За щастие успя да убеди смуглия глупак, че е готова да си легне с него, но няма да му се отдаде в Лондон. Изрецитира скалъпената история, че сестра и има апартамент в Рим, и ще отсъства. Това бе толкова треторазредно, че даже в най-блудкавия сериал не би минало. Обикновено с такива реплики сводниците зарибяваха нищо неподозиращи млади туристки, които биваха отвличани и вкарвани в трафика на бели робини. Синтия се учудваше кой ли глупак бе скалъпил сценария, явно и политиците намираха време за сапунени сериали...Обаче Ариел Леви се върза на историята.
И се съгласи да замине с нея.
Оттам нататък бе лесно – вместо ласки и джакузи а ла XXL канал, прежаднелия евреин го очакваха агенти на МОСАД, които щяха да утолят жаждата му със солидна доза упойващи вещества, за да го транспортират до израелска територия, без да създава проблеми.
Синтия Джеймс си получи хонорара за услугата. Другото не я интересуваше.
Беше си отвличане, но имаха право. Проблемът си беше техен.


Когато се събуди от упойката, Ариел Леви установи, че цялото тяло го болеше. Мускулите му се бяха схванали заради неудобната поза, в която го бяха завързали за нещо като носилка. Не помнеше много...самолетът за Рим...шампанското в първа класа...апартаментът на сестрата по някакъв много дълъг коридор...и после тъпа, пулсираща болка, след която всичко угасна. Трябваше да се обади на редактора на „Мирър”, за да му каж....
Огледа се, и вегнага разбра, че са го хванали. И го бяха върнали. Щеше да има процес, дело, присъда... Но беше учудващо спокоен, сякаш ставащото не се отнасяше до него. Дали бе ефект от наркотиците, с които го бяха натъпкали, или не – нямаше значение.
Назначиха му адвокат, който явно си разбираше от работата. Настояваше, че неправомерно жестоко се отнасят с него. Че е действал по съвест, в интерес на страната си. Напразно – за израилтяните Ариел Леви си оставаше изменник на държавата и предател. Дори се позоваха на прецедента с Адолф Айхман – нацист, когото са отвлекли от друга държава в края на втората световна, за да бъде съден за деянията си и наказан за престъпленията си. Самият факт, че сравняваха един сериен убиец с Леви, показваше колко тежко възприемат постъпките му.
Въпреки усилията на защитата, Ариел Леви получи 18 години затвор – максималната за подобен род дейности. Навсякъде по света, след публикациите на „Сънди Мирър”, се образуваха анти-ядрени протести, които на практика превърнаха Ариел в икона на анти-ядреното движение.
Човекът, когото възвеличаваха като радетел за свободата на словото, опълчил се на собствената си държава, крееше емоционално и душевно в единична килия цели 11 години. Заради факта, че другите затворници може да го разпознаят, го извеждаха с мотоциклетна каска на главата. Винаги го придружаваха полицаи с подвижни сирени. Превозваха го в коли със затъмнени стъкла. Всички тези мерки бяха част от наказанието му, по-голямо от което бе единствено самотата, в която прекара 11 години. И писмата, които пишеше до редактора на „Сънди Мирър”, всяко от които ставаше все по- объркано и по-лабилно.
Освободиха го след 16 години в ареста.
Ариел Леви вече не вярва на нищо и на никого. Така и не успя да стане официално Анди Лирой, и да живее живот, който харесва. Защото в условието за освобождение се съдържаше и доза изнудване – ще бъдеш свободен, ако останеш в Израел, и нямаш досег до чужди посолства и чужди журналисти. Ще бъдеш свободен, но никой.

0 коментара to “Предател / разказ по действителен случай/”

Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger